Стефан Мавродиев: Мерзко е това, което става днес в културата

Големият актьор Стефан Мавродиев прибави в своята колекция от награди поредна статуетка – „Аскеер“ за второстепенна роля в спектакъла „Кривите огледала“. Срещаме се с него, за да го поздравим за отличието и да поговорим за българския театър, кино, за свободата и духа на поетите, който той носи като автор на шест стихосбирки. Макар и на 71, Мавродиев прелива от енергия, а ентусиазмът му е заразителен. И така, сядаме и разговорът потича…

– Г-н Мавродиев, честит „Аскеер“! Миналата година получихте и почетния „Икар“…

– Моите истории с наградите са много смешни. Тук два пъти бях номиниран, досега няма такъв случай, бяха ме номинирали и за главната роля, и за второстепенната. И аз викам – хайде стига, това е нахално. Тези работи са много забавни от една страна, от друга – си е напрежение около 24 май. Наградите имат значение, защото човек някак разбира, че колегите му, неговата гилдия, го възприемат добре и е тръгнал по правия път, че прави това, което трябва.

– Променят ли наградите актьора?

– Това не бива да се случва по никой начин. Има такава опасност, защото чувството е гъделичкащо и заблуждаващо. Всеки актьор е възможно да се вземе насериозно, да започне да мисли за себе си не знам какви си работи. Защото всяка нова работа е изпит, трябва да приемеш чувството, че това е работа с препятствия. В тази професия, а и във всяка една, характерът е решаващ. Но той се изгражда, създава се и крепи това, което правиш като актьор. Тук има много, много нюанси – важно е какво искаш да направиш с онова, което си се заел. С други думи – на каква своя лична илюзия си роб.

– Вашите две номинации за „Аскеер“ в актьорските категории са действително безпрецедентен случай. Изглежда сякаш енергията Ви се увеличава с годините?

– А, все така си е. Вие нямате представа какво сме правили навремето. За жалост вашето поколение е жестоко заблуждавано, за всичко – от край до край, за да се оправдаят политическите мерзости. Говорят се какви ли не глупости. Вярно, тогава имаше много големи безумия, но с тези безумия ние някакси намирахме начин да се преборим, смеехме се над тях. Намирахме начин винаги да казваме това, което искаме. Това даваше особена активност. Нашите представления през 70-те, 80-те години, бяха много силни, мощни. Поколенията, които са ги гледали, знаят за какво става дума. Въпросът беше как да запазим формата си и да продължим да работим в тази посока, без да загубим смисъла.

„Има понятие „национална културна политика“, както и „държавна политика“ за всяка една област. Но такова чудо тук от 25 години няма.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

През 90-те имаше няколко години, в които смисълът беше на косъм да изчезне, толкова беше мерзко това, което се случва в тази страна по отношение на културата. И все още тази мерзост не се е разсеяла. На театър се гледа като на търговско дружество, на болница се гледа като на търговско дружество. Това е ужасно. Има понятие „национална културна политика“, както и „държавна политика“ за всяка една област. Но такова чудо тук от 25 години няма. В онези години, които бяха спорни по много линии, поне имаше яснота и битка за нещо – мислиш си, че то може да се случи. А сега не знам какво може да се случи, не е ясно. Всеки момент се сменят някакви сюжети, нещото се сменя, прави се на парче. Цялата държава се управлява като една лична фирма, това е страшно и не води до нищо добро, виждате го сами.

– Директорите в културата се борят за всеки лев…

– Да, за всеки лев. Те са много онеправдани, в много тежко положение са така или иначе. Тази приказка, че нямало пари… Как да няма пари? Има пари, въпросът е за какво. Тези пари отиват на други места, нека да не се правим на ударени. Не става дума за някакви гигантски пари, а за една естествена регулация – нуждите да направиш нещо са такива и такива, парите могат да бъдат изчислени… А не да се правят само лозунги и партийни пропаганди – ние увеличихме, ние намалихме и т.н. Това е жалко. Няма посока, това е въпросът.

– Вашият колега Васил Михайлов каза преди няколко дни, че реформата в театъра се е провалила. Така ли е?

– Естествено, че се е провалила. Те непрекъснато режат. Сбъркали били – какво сте сбъркали бе?! Възможно ли е в театър младите артисти да получават 350-400 лева? Каква е тази заплата, средната е 800 лева! Как да живее човек, да  работи… А не да ходи да тича като изплезено куче и да се чуди къде да намери 2 лева, за да направи не знам какво. Главата му изобщо не се занимава с тези неща, които гарантират неговото истинско проявление, истинското му развитие.

– В такъв случай съвместими ли са високата култура и пазарният принцип?

– Пазарният принцип да го сложат в икономиката, там има места за това. Дайте да не говорим за такива работи, аз нямам какво да разсъждавам по теми, които не са моя специалност. Но пазарният принцип е принципно опасно нещо, той не може да бъде абсолютно всичко. Т.нар. либерализация започна да се проваля навсякъде полека-лека. Коя голяма страна няма държавно отношение към сериозните страни, става дума за Европа, не за Америка, там е друг случай.

– Да се върнем на сцената. Какво научавате от по-младите си колеги?

– Аз се уча от всичко, което виждам. От младите си колеги мога да се уча, но какво да се уча точно от тях? Не мога да се върна в тяхната младост. Аз им показвам на тях, а им взимам само това да се радвам. Откривам и казвам – ето сега това трябва да се запази, да му се даде посока, да му се даде реализация в няколко различни неща. Леко побутваш в някои моменти, помагаш му. Аз много добре знам какви са им етапите, през които минават на тази възраст, работейки особено върху някоя голяма роля. Минават през какви ли не работи, те трябва да овладеят това, което могат, да го разположат, да си владеят техниката, психотехниката, средствата си, енергията си. Всичко това иска практика, непрекъсната работа. И в тази работа спокойно като му кажеш – „ето сега тук“, „помисли малко, по-просто трябва да го направиш“, „промени това“ или „не отивай нататък“. И той вика – „А! Как не съм се сетил“, и му се отваря чакра. Това е помощта, чакри се отварят. Много заблуди има иначе човек, сам си ги изгражда от много работи – от живота, от това, което гледа. Не винаги това, което човек гледа, може да му бъде пример за хубаво, но му влияе.

– Важно ли е съвършенството в актьорството или при него е по-ценно несъвършеното, особеното?

– Какво значи съвършество? Думата „съвършенство“ е излишна, ненужна. Човек се стреми към това всичко да бъде, условно казано, съвършен, но не бива да си мисли, че може да стигне до съвършенство. Защото тогава няма да е той, вече ще е Бог. Макар че той носи в себе си божественото и това го кара да се бори за съвършенство, това е цялата работа.

Иначе, има стечение на обстоятелствата – когато актьорът попадне на точната си роля, на точния герой, на точното време за себе си, когато всичко съвпадне, тогава се получава ефектът на нещо, което изненадва останалите. Има мигове в твоето работене, в които наистина постигаш съвършенство, което въздейства изключително мощно на хората.

– Успявате ли да завършите ролята преди премиерата, кога тя всъщност придобива завършеност?

– Това беше голямата борба на професионализма. Преди години в началото винаги на Художествен съвет (тогава имаше художествени съвети – много пискахме, но беше полезно) беше най-напрегнатото представление, не беше просто притеснение. Тези работи трябваше да бъдат преодоляни, наистина да си свършиш работата преди художествения съвет. Когато излезеш там, да се играе готово представление, а не търсения и случайности. Това е битката. С други думи – преди премиера ти трябва да си готов.

Аз съм имал много случаи, когато премиерата е била както трябва, благодарение на положените преди това усилия. Както казват в казармата – повече пот в учението, по-малко кръв в боя. Нашата работа е същата. Трябва да се работи така, че да не е нищо на бърза ръка, да не е нищо случайно. Тогава вече можеш да кажеш, че и премиерата ти е силна.

„СДС навремето направиха големи престъпления – унищожението на киномрежата беше откровено престъпление.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– Участвали сте в някои от най-любимите български филми преди 89-а. Какво е имало тогава в киното, което липсва днес?

– СДС навремето направиха големи престъпления – унищожението на киномрежата беше откровено престъпление. Всичко това, така или иначе, се възстановява – дето е текло, пак ще тече; „не се гаси туй, що не гасне“, е казал Вазов. Бъркотията, която настана по време на тези велики промени, прати киното в много трудно положение, десет години нямаше кино, всичко беше унищожено, бяха изхвърлени хиляда човека от Киноцентъра. Киноцентърът беше един терен, голям, много голям, неслучайно американци го взеха, тук в Европа няма друг такъв.