Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Стефан Мавродиев: Мерзко е това, което става днес в културата

Насилието навремето ни караше да бъдем добри, а сега сме свободни да правим каквото ни падне

„Възможно ли е младите артисти в театъра да получават 350-400 лева? Каква е тази заплата,  средната е 800 лева! Как да живее човек, да работи... “, пита Стефан Мавродиев. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Стефан Мавродиев: Мерзко е това, което става днес в културата

„Възможно ли е младите артисти в театъра да получават 350-400 лева? Каква е тази заплата, средната е 800 лева! Как да живее човек, да работи... “, пита Стефан Мавродиев. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

 

Вътре в годините се създадоха четири колектива отделни, с други думи – четири киностудии. Имаше конкуренция. Четири колектива, които имаха драматурзи, и то най-изявените наши писатели и поети – Константин Павлов например беше драматург там. Разнообразието, жанровото разнообразие е богатството. Тогава тези четири колектива, с тази конкуренция, правеха наистина много интересни неща, тези филми, които сега се ползват с любов от зрителите. Разнообразието и професионализмът там създаваха атмосфера и условия да се работи наистина сериозно. След като станаха промените, всичко това бе унищожено. Така си отидоха няколко режисьори – просто не можаха да понесат това, това е друга трагедия. Като се видя, че това е безумие, започна да се мисли наново.

Голямата грешка на онова време беше, че филмите, които носеха пари на държавата, отиваха в държавния бюджет, а нямаше фонд „Кино“, в който да се заделят пари само за киното. Понеже държавата плащаше всичко, затова печалбата я вземаше тя. Продуцентът, големият, беше държавата – затова се получи кошмарът с пропадането на киното, защото нямаше пукнат лев да продължи да работи това нещо. Ако бяха заделяни пари, нещата щяха да се подредят, макар и трудно.

След това направихме една акция за създаване на кинофонд, той обаче така и не се реализира и досега. Тъжно е… Макар че в последно време има много приятно раздвижване – пак казвам, че дето е текло, пак ще тече. Много талантливи са децата, както им викаме ние. Проявяват изобретателност, гъвкавост и много добри неща почнаха да излизат. Всички те сякаш минаха през този 10-годишен вакуум. Те знаят какво е и мисля, че сега вече няма да се допусне такова нещо, полека-лека ще се канализират нещата, но 25 години е много голям срок. Тогава навремето за 25 години се изгради киното. Сега едва-едва се прави прощъпулник.

Америка за България

Лошото е, че се унищожи отношението, навикът на публиката да ходи на кино в квартала. Тогава хората имаха пряк досег, не само по телевизията. А днес в моловете – някъде в края на града, отиват пуканки да ядат и вътре има по 20 човека на каквито и да е филми, американските са супер прехвалени. Има нещо, което се е променило страшно, тази дупка голяма, която отдели всичко от всичко. Много дупки има такива, не само в киното.

– В програмите на големите кина вече рядко влизат български филми, защо?

– Много рядко, а и избягват да ги дават. И там няма политика. Вижте, политика значи в известен смисъл насилие. Насилие, когато имаш цел. Какво значи насилие? По-изгодно му е да продава семки, вместо да продава нещо, което не го ядат хората. Семките вървят много, другото въобще не го вълнува. Това става с киното – казват „мразя те, мразя те“. Изхвърлят, махат, правят каквото си искат, понеже са собственици.

Толкова фалшиви са понятията „избор“ и „права на човека“, че няма накъде. И са се развихрили едни други силни чувства в човека, едно от тях се казва алчност.

„Толкова фалшиви днес са понятията „избор“ и „права на човека“, че няма накъде. И са се развихрили едни други силни чувства в човека, едно от тях се казва алчност.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– В този смисъл по какъв начин се промениха българите за тези 25 години? И в какъв смисъл останаха същите?

– Те не са променени, те изразиха част от себе си, когато бяха потиснати от насилие. Насилието ги караше да бъдат внимателни и добри един към друг. Когато казаха, че има свобода, те казаха – „о, че аз ще си правя каквото искам“. И тогава излезе една доста особена светлинка и което става най-неприятното, в младежта, в младото поколение връзката с миналото, с историята на България е прекъсната и нищо не се прави в тази посока. Когато тази връзка се прекъсне, вече синонимът на свободата, значението ѝ за младите започва да бъде „подражание“ – подражание на нещо чуждо, което му се вижда шарено. Шарено – като на панаира едно време, захарен памук, вътре няма нищо, балончета. В един момент се оказва, че се откъсват от реалността и после нито професия имат, нито се занимават с нещо. Те са се откъснали, свободата за тях е да подражават. Толкова фалшиви са понятията „избор“ и „права на човека“, че няма накъде. И са се развихрили едни други силни чувства в човека, едно от тях се казва алчност.

– Свободата ни направи несвободни?

– Така излиза. Свободата е понятие лично. Аз съм свободен и го доказвам с поведението си, с начина, по който се държа, а не с начина, по който говоря.

– Има ли път обратно?

– Път обратно няма към нищо. Има само осъзнаване къде е работата и усилия, действия, мерки, за да се сложат нещата в реда си.

– По-рано казахте, че преди 89-а артистите са намирали начин да изразят свободния си глас. Днес всеки се е свил в черупката си и си трае, защо?

– Сега имаш пълна свобода. Миналото си е минало, научили сме си уроците – как да се пребориш с бариерите, с цензурите, с тези страшни, глупави догми. Но човеците, които се подчиняваха на тези догми, днес са същите. Соят, същината е същата. И те са склонни да се подчиняват на догмите – ето, подражанието им е догма. Превръщането на бездарието и незнанието в качество също е вид догма. По-удобно е бездарието и невежеството да бъдат издигнати в култ, отколкото да бъдат порицани и сложени на тяхното място, много по-лесно е това и се случва. Днес въпросът не е в идеологическите догми, а нравствен.

– Опасявате ли се, че бездарието може да победи изкуството?

– Не, това не може да се случи. Но аз говоря не само за изкуството, за навсякъде, говоря за шуробаджанащината, която никога не е била в такива размери като сега. Извинявам се, ама шуробаджанащината едно време не можеше да бъде чак толкова голяма – можеше, ама донякъде. Тогава имаше малко по-други мерки и те се разправяха лошо с разни работи. Но сега шуробаджанащината е, както виждате – в момента, в който едни слязат от власт, веднага ги изгонват всичките и слагат на техните места други. Такова безумие настава, че нищо, което е започнато, не е завършено.

„Бездарието никога няма да победи изкуството“, казва актьорът

„Бездарието никога няма да победи изкуството.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Това са новите догми. А най-страшна е догмата на парите, единственият критерий на човека да са парите. Няма Господ, няма идеи, нищо няма, само пари. Тази догма е вечна, въпросът е, че днес тя е най-отпред. На това се противопоставя със съзнателна дейност, съзнателна политика на общодържавно освестване, на ясни планове какво ще направим в тази страна, какво искаме от нея, какво искаме от хората. Развалиха такива хубави неща – всичките техникуми, които бяха идеална база за технически кадри, които сега ги нямат. Да не говорим, че 1,5 милиона избягаха от България, защото не могат да приложат това, което знаят. А тези, които не знаят, нали трябва да ги научим някъде? Къде да ги научим?

Е как може това нещо да продължава да съществува и да не се вземат мерки? Само да се говори в името на политическите игри. Говорят, свалят звезди, а след като вземат властта – няма такова нещо – аз на тебе, ти на мене, моите хора да сложа.

– Защо не сме поети днес, г-н Мавродиев?

– Аз имам много приятели поети, които много обичам, уважавам и се прекланям пред тях. Стефан Цанев, Любо Левчев, Коста Павлов. Писатели също – Йордан Радичков, с Ивайло Петров, с всичките драматурзи, с Георги Мишев.Страшна група бяхме – бяхме свободни хора, имахме вътрешна цел, духовна, която преследвахме и имахме необходимост да я намерим.

Предишна страница 1 2

ДС