За ланския смях

По повод 75-годишнината на вестник „Стършел“

Писателят Георги Мишев. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - За ланския смях

Писателят Георги Мишев. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Три пъти съм участвал във всенароден плач.

Бях на осем (1943), когато умря царят. Август беше, селото вършееше, обвито в прашен облак, очите сълзяха и не се разбираше дали е плач, но имаше сълзи. Определено.

Шест години по-късно (1949) нещата вървяха организирано. Отведоха ни под строй на гара Левски, където мина влакът от Москва с покойния вожд и учител Георги Димитров. Свиреха военни музики, оратори ни уверяваха, че той не умира, вагоните бяха без прозорци и лъщяха, окъпани от плача на хилядното множество.

В края на гимназията (1953) всенародната гледка бе пълна. Угасна и третото слънце от триото (Сталин, Тито, Димитров); градът бе покрит с драперии, говорители по стълбове и клони излъчваха траурна музика, а Червенков проклинаше вселената, допуснала да умре бащицата на човечеството Й. В. Сталин.

Купих „Стършел”, както всеки петък. Голямо заглавие изпълваше първа страница: „Той обичаше да се смее“. Знаех, че Той е маршал, генералисимус и бащица, но не знаех, че обичал да се смее. Хрушчов, наследникът му, разказваше по-късно за любимата му смешка: преди заседание слагал на столовете домати и си умирал от смях, когато членовете на централния комитет сядали по местата си…

В редакцията на „Стършел” съм присъствал (като случайно лице) на смешни сценки, разигравани от редакторите. Някои ги виждах после във вестника, други не. Като тази, например, за новата форма на държавата – „страна с народна демокрация”. Така бащицата бе нарекъл след окупацията страните от съветския блок. Съветник плахо се обадил:

„В думата „демокрация” се съдържа „народ”, получава се тавтология (сиреч повторение)“.

Сталин извадил лулата и се появила усмивката му под мустак:

„Нет, дарагой!… Ще им бъде за урок, щом не искат власт съветска, ще ги управлява Народ! Ще ги съди народен съд! Ще ги брани народна милиция! Ще ядат народен салам. И ще слушат народни частушки…“ (Искал да каже – чалга.)

Смехът на редакторите беше извън редакцията, разбира се, в барчето „Феята“ или наблизо в парка, а Радой Ралин поглеждаше към „всеки клон дали не виси микрофон“. Бяха смели мъже, с чувство за хумор, които работеха в единствения хумористичен седмичник, защото нямаше друг. Народът беше в единствено число и не искаше друг вестник. И други вестници. Други книги. Друго изкуство… Една власт, една партия, една истина, но голяма. Наречена Голяма правда, в която влизаше и лъжата. А това вече бе всенароден, смешен плач.


Източник: в. „Стършел“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах