Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Георги Дюлгеров: С нито един филм не съм изменил на съвестта си

Не ме интересува масовата публика, а интелигентният зрител - той е елитът на нацията, казва режисьорът

„Ние, българите, в един живот извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения“, казва Георги Дюлгеров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Георги Дюлгеров: С нито един филм не съм изменил на съвестта си

„Ние, българите, в един живот извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения“, казва Георги Дюлгеров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Ето, Вежди Рашидов е убеден, че с парите, които държавата дава, трябва да се правят филми, които трябва да връщат нещо в бюджета.

– Това е ситуация, за която в момента никой не мисли. Нито един от сериозните теоретици на киното не се занимава да я изследва – хората вече не ходят в кинозалите, това е голата истина. Младото поколение не влиза и няма да влиза в кинозалите. Много ясно – как ще влязат, като имат интернет, имат мобилните си телефони и таблети, на които гледат кино.

– Искате да кажете, че настъпва краят на киносалоните и до публиката трябва да се достига по друг начин?

– Естествено. Интернет платформата е бъдещето. Трябва да се анализира как да се предлагат филми там.

Америка за България

– …също и как да бъде безплатно, защото онлайн публиката иска да гледа без пари.

– Сещам се за едно събитие. В бившето кино „Левски“, днес „Сити Марк“, показахме реставрирана трета серия на „Мера според мера“. Какво значи реставрирана? Оригиналните копия на „Мера според мера“ бяха загубени. Без да навлизам в конспирации, според мен някой ги потурчи, защото филмът никак не се харесваше. В началото на 90-те аз с ужас установих, че Българска национална филмотека притежава едно фалшиво копие, което е с 4 минути по-дълго и със съвършено друг звук. Навремето го направихме, за да отчетем плана на студиото. Беше ми обещано, че ще го дадат на разпространителите, ще отчетат плана на студиото и после ще го унищожат. „Мера според мера“ на позитив не съществува, за което страшно ме болеше. Сега Добромир Чочов вкара новата технология, сканирахме и разчетохме наново негатива и получихме оригиналната картина.

– Колко по-различен е този филм от това, което сме гледали преди? Само от визуална гледна точка ли е разликата?

– От визуална. Киното е визия – ако не видиш филма във визията, в която авторът го е замислил, а го видиш в някакво сбито изображение, с някакви цветове, които не съществуват, филмът го няма. Това е като да миришеш роза през противогаз.

Доза Щастие

– Казвате, че масовата публика не Ви интересува – но все пак преди 10 ноември и Вашите, и на Николай Волев филми имаха много зрители…

– Моите филми никога не са имали много зрители. Никога не съм бил касов режисьор. Тогава даваха премии за зрителски успех и това се оказа безумно сладка премия. Аз я получих един-единствен път за „Нешка Робева и нейните момичета“, документален филм. Тази премия се изчисляваше на база бюджета на филма и с колко надхвърлят приходите. Изведнъж се оказа, че получих бая солидна премия за „Нешка“ – солидна сума, вече и аз не помня колко. И си викам: „Сладка работа, бе! Аз защо не съм правил филми за зрители досега?“.

– Николай Волев остана ли верен на себе си през годините? Филмите му преди и след 10 ноември предизвикват съвсем различен интерес от страна на зрителите.

– Не искам да коментирам колеги, защото влизам в много дълъг разговор. Казах кои останаха верни на себе си, според мен. Николай използва естетиката на шока и се опитва да я приложи и сега. Само че тя беше интересна тогава, а днес вече всичко може да се приказва. Когато съществуват вестник „Шок“, „Уикенд“ и други такива глупости, естетиката на шока вече не въздейства.

– Коя България предпочитате – онази, в която изкуството говореше чрез метафори, чрез намеци, с езоповия език, или днешната, в която дори едно изречение в прав текст не може да бъде разбрано?

– Не мога да се връщам с носталгия към онези времена, защото всеки път, когато ми заговорят за Татовото време, се сещам за страха, в който живяхме. Да, говорехме с езопов език и с публиката имахме кодирана система – разбирахме се. Когато ставаше дума за едно училище и проблемите на това училище във филма „Не си отивай“, всички разбираха, че става дума за държавата и за взаимоотношенията в нея. Това до голяма степен ни стимулираше да търсим по-силни кинометафори, но оставаше страхът, в който съществувахме и невъзможността публично да говориш за това, което искаш да кажеш. Преди година прочетох статия за „Авантаж“ от Димитър Камбуров в едно списание, „Артизанин“. В нея за пръв път се говореше за „Авантаж“ това, което се казва реално във филма. Имаше много положителни отзиви за филма, но всички бяха под сурдинка, само тихичко намекваха.

– А за „Сребърната мечка“, която получихте в Берлин тогава, имаше ли точна мотивация? Може би журито е напипало есенцията на филма?

– Аз извадих голям късмет, че в журито имаше много хора „от нашите“, от нашия лагер, и те разбраха за какво става дума. И най-вече Лариса Шепитко (съветска актриса, сценарист и режисьор – бел. ред.), която беше много мощна и влиятелна фигура в Берлин, след като предишната година беше спечелила наградата. Когато гледа филма, тя каза: „Българското кино спря да ходи по къси панталонки с твоя филм“.

– Значи този език и на Запад е бил разбираем?

– Разбраха го само хората от нашия лагер. Разбра го Лариса, Конрад Волф и те го обясниха на Серджо Леоне и на Тео Ангелопулос. Така се случи работата. Но председател на журито беше Патриша Хайсмит, авторка на криминални романи, която до края нищо не разбра и каза: „Това не е добра кримка“. И те ѝ обясняват, че това не е кримка, става дума за друго.

– Толкова години по-късно Западът дали разбра в какъв затвор сме живели в продължение на 45 години?

– Мисля, че и досега отношението към времето, в което ние живеем, е мотивирано от определени клишета. Те неслучайно харесват клиширани филми, в които режимът на Чаушеску е тъмен, мрачен и хората в него са нещастни… Не могат да схванат сложността, защото това беше сложно време, като всяко време.

„Още като бях в казармата получих предложение от ДС и казах „Не“. Аз съм голям бърборко – много приказвам и за шпионин не ставам.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Имаше ли теми, към които така и не посегнахте, колкото и много да Ви се е искало?

– Не, аз съм чист пред съвестта си, нямам филми, с които да съм проституирал. Филмите, които съм направил, включително и „ И дойде денят“, който е за 9 септември, са направени без никакъв компромис. В „И дойде денят“ за пръв път показах масовите разстрели след 9 септември. Без аз сам да разбера за това, заслугата е на сценариста Васил Акьов. Това беше един от епизодите, заради които той изпадна в немилост. Каквото и да говорехме, той през цялото време питаше: „Разстрелите ще ги има, нали?“. И аз казвам: „Как, бе, Василе, аз заради разстрелите съм се наел да го правя този филм“.

– Имали ли сте проблеми с Държавна сигурност? Притеснявали ли са Ви, притискали ли са Ви да сътрудничите?

– Да сътруднича – не. Още като бях в казармата получих такова предложение и казах „Не“. Аз съм голям бърборко – много приказвам и за шпионин не ставам.

– След това оставиха ли Ви на мира?

– Никога не са ме оставяли, аз все пак учих в Москва. Заминах с конкурс, но това е дълга история. Имах проблеми, но не с Държавна сигурност. Имаше някаква Идеологическа редакция към МВР. Един ни привика да ни каже, че ще спре филма. Аз бях с Руси Чанев, слава Богу. Като ми говорят такива неща, се навеждам и започвам да пиша, за да си скрия яда. А Руси е очарователен, пусна си усмивката, извади едни сини очи и каза: „Кажете сега, какъв е проблемът?“. Дълго приказвахме и се разбра, че онзи просто иска да получи хонорар като консултант на филма, меркантилна личност. Писахме го консултант за едни 400 лв. и прескочихме препятствието „Идеологическа редакция“. Повече не съм го и видял този човек, дори не го мернах на прожекцията на филма.

Предишна страница 1 2 3Следваща страница

Bookshop 728×90