Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Италия в края на февруари, когато животът там все още бе хубав (снимки)

Флоренция не е само град на великите ренесансови живописци и скулптори, а и рождено място на операта

По онова време хората в Италия имаха други планове за бъдещето. Снимка: Личен архив - Италия в края на февруари, когато животът там все още бе хубав (снимки)

По онова време хората в Италия имаха други планове за бъдещето. Снимка: Личен архив

Дълги години една от най-многолюдните туристически дестинации, днес Флоренция е пуста. Италия е най-пострадалата в Европа от коронавируса, смъртоносната зараза само в събота е поразила 3500 души! Общо регистрираните носители на COVID-19 в страната са вече над 21 хил. А преди по-малко от месец във Флоренция бе навалица от туристи, тревога нямаше, по улиците ехтеше смях и се носеше музика, музеите бяха пълни с ценители, животът бе хубав. В края на февруари нищо не предполагаше каква трагедия ще покоси тази прекрасна страна в най-скоро време… Преди епицентър на насладата от културата, днес – на страха от смъртта.

Още с излизането от летището, което впрочем не е далеч от града, навлизаш в един стар свят – редуват се като на кинокадри дълги крепостни стени, останки от кули, градини, кипариси и малки площади със стари къщи, понякога зърваш статуя, фонтан… и всичко това на фона на сиво-червено-оранжевите багри на небето.

Градът ни посреща със залез над река Арно. Снимка: Личен архив

Флоренция, с нейния неповторим профил, обвита с цветовете на един завършващ февруарски ден, придобива призрачна красота. Градът, който от седем века привлича с красота и изкуство, родено от ренесансовия дух на неговите жители. Точно тук човек може да стане съпричастен на творческото вдъхновение на художници, строители-инженери, ваятели, градинари, занаятчии, които неспирно са увековечавали красотата, хармонията, природата и Бог.

Флорентинците вероятно са измежду първите европейски граждани (изключвам римляните), живели пълноценно и дълбоко свързани с природата, хора, за които сътвореното от човешката фантазия и мисъл е плод на връзката Човек-Бог-Космос. Знаем, че тук, още от XIV век образованието е много високо, че всички граждани можели да четат и пишат, дори магаретарите пеели канцоните на Данте, според Якоб Буркхард. И, естествено, за поколенията са оставили много и важни исторически документи и описания. Нещо повече, именно флорентинците първи заживяват „на открито“ – предпочитат срещи и разходки по площади и градини, които украсяват с разкошни фонтани и огромни статуи, за да може всеки – и благородникът, и просякът – да се любува на изкуството.

Фантастико

Пиаца дела Синьория през февруари, дни по-късно Италия опустя. Снимка: Личен архив

Фонтанът на Нептун. Снимка: Личен архив

В този модерен и в наши дни град, в Република Флоренция, е било закономерно да поникнат великите идеи на Ренесанса, променили мисленето и живота на континента. Защото само свободен дух може да роди Данте, Донатело, Ботичели, Брунелески, братята Гирландайо, Америго Веспучи, Верокио, Макиавели и още много, много личности с огромно влияние и историческо значение. За които и днес напомнят улици, палати, църкви и статуи в града. Като знаковата петметрова реплика на Давид на Микеланджело пред Синьорията (оригиналът е в Академията), пожелал впрочем да бъде погребан в тук, в „Санта Кроче“, а не в Рим. Или фонтанът на Нептун, или строгата и наподобяваща голяма кула (известна е страстта на тосканците към кулите) къща на Данте, красивата църква „Санта Кроче“ – пантеон на десетки велики италианци, между които Данте, Микеланджело, Галилей, Макиавели, Росини и т.н.

Палацо Векио. Снимка: Личен архив

Дворът на „Уфици“. Сниммка: Личен архив

Във Флоренция бях преди повече от четири десетилетия, но старият град си е все същият – времето почти не го е докоснало, но е очевидно, че и грижите на общината за съхранението и поддържането му не спират. Много думи са написани за този цветущ, прелестен град и неговите съкровищници; от векове интересът към всичко, което се е случвало тук и е било решаващо за цивилизационните процеси, не е секвал. Но аз ще се опитам да надникна, съвсем мъничко, в нейния стар музикален свят. Защото Флоренция е гнездото, в което преди повече от четири века неколцина ерудирани и вдъхновени мъже създават прото-операта. В Камерата на Барди се пръква първото птиче – „Дафне“, първата драма с музика (drama per musica).

Започвам пътешествието си назад в историята от Via de Benci 5, чието продължение (едва ли случайно) се нарича Via Verdi, на която все още гордо се издига масивен и внушителен палатът на Джовани Барди конте де Вернио, могъщ флорентински банкер – мястото, където през 80-те години на XVI век възниква идеята да се „реконструира“ древногръцката трагедия. Както повечето стари флорентински постройки, това е голяма, двуетажна (с партера и според днешните размери постройката е поне 4-етажна) сграда, облицована в сиво-синкав камък с характерната флорентинска висока порта и сводести прозорци.

Палацо Барди. Снимка: Личен архив

Улица „Де Бенчи“, която почва от Pontealle Grazie, е важна и оживена, но не видях някой да е спрял, за да прочете или снима голямата плоча на фасадата. В нея е обяснено, че в двореца „Барди“ поети, учени и музиканти са поставили началото на едно ново изкуство. За мен е вълнуващо, защото виждам в реално време реално мястото, в което е била концентрирана огромна духовна енергия и съзидателност. А след като в „Уфици“ си се нагледал на платна с ликовете на флорентински (и други) благородници и (преди всичко) – на Медичи, след като си надникнал и в „Палацо Пити“, не е трудно да си представиш как пред дома на Барди спират каретите, oт които слизат Винченцо Галилей, бащата на астронома, прочут лютнист, поетът Отавио Ринучини, чийто фамилен дом още съществува, прочутите певци и композитори Якопо Пери и Джулио Качини, Емилио де Кавлиери – музикант и по това време отговорник за забавленията в двора на Медичи… Имат си уречени дни, в които се събират, за да рецитират, свирят, пеят, четат – специално поръчаните от В. Галилей преводи на гръцки трагедии и да обсъждат новонаученото за тях. Със сигурност лете минувачите са се заслушвали в техните песни, мадригали, монодии. Известно е колко италианците са чувствителни към музиката!

На плочата е написано още, че от гръцката мелопея създават речитатив кантандо (който се пее) и че модернизират мелодрамата, т.е. създават жанра, който по-късно е наречен опера.

Недалеч от двореца Барди, на луксозната улица с бутиците на „Гучи“, „Ферагамо“, „Кавали“, „Булгари“, „Дамиано“…. на Via de Tronabuone 16 е величественият, красив палат на маркиз Якопо Корси. И тук е поставена мраморна плоча, в която лаконично пише, че в дома на Корси са се събирали Камерата Барди и тук за пръв път е представена драмата на Ринучини „Дафне“, през 1597 година. Корси е от много стар и богат патрициански род, известен в епохата меценат на художници, музиканти, поети. Притежател на огромни колекции от художествени произведения, на старинни книги и ръкописи и на внушителна сбирка от инструменти, включително и два органа. Получил солидно и музикално образование – умеел много добре да свири на лютня и клавесин, да пее; овладял и музикалната теория, Якопо Корси се утвърждава като композитор на мадригали, инструментални пиеси, монодии и др.

Къщата-кула на Данте. Снимка: Личен архив

Щом се спуснеш до реката Арно и преминеш Ponte Vecchio, на километър по-нагоре е Палацо Пити – дворец на Медичите, строен с размах и много пари, зад чиято сграда започват прекрасните градини Боболи. Вътре гледаме с възхита подредбата на залите и апартаментите – с много картини, скулптури, изящни и днес безценни китайски вази, часовници, мебели, камини, тежки маси с мраморни плотове и красиви инкрустации, разкошни копринени тапети и персийски килими. Толкова усет за красота и хармония – материален еквивалент на духа на няколко генерации Медичи, живели тук! И е неизбежно сравнението – по същото време в земите на нашата прекрасна България има само паланки и няколко големи села, наричани градове; изкуството е частично съхранено само зад опазените от турските нашественици манастирски и църковни зидове, а музиката ни – само народни песни и хора. И – разпръснати или затрупани от времето артефакти от второто българско царство…Съдба.

Палацо Пити, дворецът на Медичите. Снимка: Личен архив

Палацо Пити. Снимка: Личен архив

В Палацо Пити има няколко знакови за музиката места. Сред тях е малка, но много уютна и елегантна музикална зала, в която са звучали лютни, клавесини, но са се водили и дискусии – за античността, за контрапункта и новите композиторски открития.

Впечатляваща е голямата зала с разкошни кристални полилеи, в която на 6 октомври 1600 година е представена втората мелодрама на Академията – „Евридика“, на музиканта Якопо Пери и поета Ринучини, създадена под егидата на Корси, който на спектакъла е свирил на харпсихорда. Написана е за тържествата по случай сватбата на Мария Медичи с френския крал Анри IV и е произвела неописуемо впечатление на стотиците знатни гости. А кулминацията е била след три дни – в „Уфици“, където е представен грандиозният мегаспектакъл на пасторала „Отвличането на Цефал“, дело на Джулио Качини и още неколцина прочути музиканти, поети и певци, изнесен пред 3 800 господа и дами.

Голямата зала в Палацо Пити. Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Кабинет в Палацо Пити. Снимка: Личен архив

В двореца Пити по-късно са играни и няколко много популярни за времето първи опери, пасторали и пр., а в Боболи пред фонтана е имало сцена, на която също са се случили знакови първи изпълнения.

И това е само малка част от голямата музикална история на града, който и днес смайва с явните си и скритите в палатите съкровища, с атмосферата си. Защото във Флоренция се чувстваш едновременно в миналото и в настоящето, особено когато потънеш сред гълчавата по площадите, на меркато Централе или във винарните. Особено ми допадна една – „Vino,Vino”, на чиято тераса, кацнала на брега на Арно, и в компанията на бутилка кианти с прошуто крудо можеш да съзерцаваш залеза, красивите и бързо менящи се отражения във водата. Реката не е плавателна, но е широка, красива, с много мостове, зеленина и крайбрежни булеварди – това е огледалото, в което ежеминутно се оглежда красавицата Флоренция.

В края на февруари Флоренция е пълна с народ. Снимка: Личен архив

Никой не се притеснява от липсата на лично пространство. Снимка: Личен архив

Бяхме в края на карнавала с естрада пред Синьорията, музика, весели хора, облаци от разноцветни конфети и много маскирани, особено деца, като приказни или герои от детски филми, а вечерта всичко бе обляно от светлини, улиците изпълнени с хора, кръчмите – още повече. В приятно топлото февруарско време можеше да се седне и на открито – на покрива на стария елегантен хотел „Calimala“, където в прочутия бар „Анджело“ правят отлични яйца по бенедиктински, полети с чаша просеко са още по-вкусни, а пред теб, като монументален оперен декор се извисява червеният купол на Брунелески; или в кафенетата покрай Дуомо, или на терасата в „Уфици“, където, докато си пиеш кафето и аперола, изследваш в детайли „Синьорията“, гербовете, кулата…

Гледка към купола на Брунелески на църквата „Санта Мария дел Фиоре“ от кафенето на покрива на „Уфици“. Снимка: Личен архив

Все още никой не се тревожеше от вестите за коронавируса и за първите приети в болница. Впрочем, и когато затвориха 11-те града на Север, животът във Флоренция си продължи безметежно. На пиацале „Микеланджело“ чужденци и много местни идваха да се любуват на невероятната гледа към града, на красивия контур на куполите, кулите, синагогата, Дуомо, а в следобеда, на високия хълм, под зелените храсти в градината на един от елитните ресторанти – „La Loggia del Piazaalle Michelangelo“, масите се изпълниха с хора, които обядваха или си пиеха белинито (прочут местен аперитив), радвайки се на природата.

Музикално-историческата разходка из Флоренция може да продължи дълго, но ще спомена още паметника на прочутия ювелир, скулптор, писател и бунтар Бенвенуто Челини, поставен в центъра на Понте Векио. Някога, в XIX век той вдъхновил Берлиоз при посещението му във Флоренция да напише опера за него.

Понте Векио. Снимка: Личен архив

Прочутата, в романски стил, „Сан Лоренцо“ преди много векове е била градската катедрала, пристроявана по желание на Медичите и от Брунелески, и от Микеланджело. В нея е прочутата Капела Медичи със саркофазите на няколко принцове от фамилията, а в новата Сакристия са четирите прочути алегорични скулптури на Микеланджело – Ден, Нощ, Зора и Здрач, има и забележителна Крипта.

Интериорът на „Сан Лоренцо“. Снимка: Личен архив

Амвонът на Донатело. Снимка: Личен архив

Огромна църква, вътре доста семпла, някак сива и изглежда недовършена – може би заради многото празни ниши – но пък има три големи органа и два великолепни амвона – последните работи на Донатело. В „Сан Лоренцо“, в XIV век, свещеник и органист е бил един от най-големите италиански средновековни композитори, Франческо Ландино. Тук са свирили великите Фрескобалди и Хендел по време на престоя си в Флоренция (през 1706 г.). И досега в „Сан Лоренцо“ се изнасят много концерти – предимно с органова и църковна музика.

В известната сладкарница „Джили“, съществуваща от 1733 година – запомних я, защото в същата година е написана прочутата комична опера „Слугинята господарка“ на Перголези, но в Неапол – едно кафе (известно е, че се състои от две, максимум три глътки) и тирамису (великолепно) са истинска енергийна бомба, която зарежда със сили за нови музикално-исторически проучвания. Е, всеки с професията си…

Сладкарница „Джили“ съществува от 287 години. Снимка: Личен архив

Ще приключа този непретенциозен пътепис с възторжени думи и за уличните музиканти. Още през XVIII век английският пътешественик Чарлз Бърни разказва с удивление и уважение за тях. Той обяснява, че могат да пеят и свирят много сложни неща, които считал, че са във възможностите само на професионалисти. Не знам дали тези, които ме привлякоха, са самоуки или школувани музиканти, но и досега у мен отекват звуците на един чудесен свирач на стара дървена флейта. На Понте Векио – вечер и особено в неделя – свирят прекрасни малки групи по 3-4 музиканти, един от които задължително е певец. Италия… На площада пред величествената катедрала „Санта Мариа дел Фиоре“ възрастен човек, акомпанирайки си на китара, пееше прочувствено своите прекрасни песни…

Гледка към „Санта Мария дел Фиоре“. Снимка: Личен архив

Зеленина, дъх на пролетни цветя, вечно зелени кипариси, чист въздух, слънце и неописуемите отражения на мостовете и дворците по залез върху реката. Величествена композиция от природа и архитектура, в която са вписани още музика, поезия и най-вече хуманизъм.

Моя милост, авторката. Снимка: Личен архив

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах