Теодор Ушев: Отказвам да продавам произведенията си

Художник, който не се занимава с политика, не е художник, твърди авторът на „Сляпата Вайша“

„На българската култура ѝ трябваше шокова терапия, за да излезе от фосилизацията“, твърди Теодор Ушев. Снимки: Емил Л. Георгиев  - Теодор Ушев: Отказвам да продавам произведенията си

„На българската култура ѝ трябваше шокова терапия, за да излезе от фосилизацията“, твърди Теодор Ушев. Снимки: Емил Л. Георгиев

Теодор Ушев, художник и аниматор в Канада, който миналата година бе номиниран за „Оскар“ за филма си „Сляпата Вайша“ (по разказа на Георги Господинов) отново е в България. От седмица насам той работи от сутрин до вечер по създаването на арт инсталация с „миксирана реалност“, наречена „Като в тъмно огледало/In the mirror, dimly“. Откриването ѝ е на 20 февруари в Софийска градска галерия.

Разговаряме с Ушев за търговията с изкуство, за културата и финансирането ѝ, за предстоящата му екранизация на дистопичния роман „Пумпал. Брутална приказка“… Срещата ни е във вече доста променения от него салон на втория етаж на Градската галерия, в една кратка почивка от работата му по рисуването по десетки спасителни термо-одеала, с които са облепени част от стените и колоните на залата.

– Вашата инсталация – или изложба, която ще бъде открита на 20 февруари в Софийска градска художествена галерия…

– Инсталация е. Аз не правя, не искам да правя изложби (смях).

Africa 300×600

– … Инсталацията ще съдържа „миксирана реалност“. С какво ще миксирате реалността?

– Тази инсталация е огледало на реалността, на действителността, каквото я усещам. С нeясен, неотчетлив образ. Заглавието идва от Библията – Коринтяни, 13-а глава („Сега виждаме смътно като през тъмно огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“). Това е посланието на инсталацията – идеята за настъпилия на дневен ред политически, религиозен и обществен фалш, лицемерието и спасението като личен и социален акт. Понякога образът ни в огледалото може да не е това, което очакваме, понякога плаши, изненадва.

По отношение „миксираната реалност“ – това се постига чрез техника, която използвам в един от модулите на инсталацията, в които ще има прожекция на филм с каска-очила, които постигат за зрителя оптичната илюзия, че е част от действието, че е „вътре“ в него. Това е иновативна технология, която комбинира истинско изображение с привнесено такова и ги слива в едно. Много е интересно и мисля, че ще е любопитно за зрителите.

– Тук виждаме облепени с фолио колони, затъмнени прозорци, рисунки върху спасителни термични одеала…

Bookshop 300×250 2

– Да, всички тези елементи образуват едно цяло. Изложени са рисунките върху термични одеала, които използвам за направата на един филм с миксирана и виртуална реалност и друго галерийно видео. И двата ще се прожектират на място в Софийска градска галерия. Оформлението на пространството цели не просто да провокира размисъл, но да създаде изживяване. Смятам това за важно в съвременното изкуство.

Тези рисунки не се продават, нямат художествена, нито комерсиална стойност. След развалянето на инсталацията ще бъдат унищожени. Всичко се създава само за мига. В началото мислех инсталацията да съществува за много кратко, максимум 2 седмици. Впоследствие директорът на галерията Аделина Филева и продуцентът ми Десислава Бинева ме убедиха, че може да останем и още една допълнителна седмица. Но така или иначе, концепцията е да бъде създаден отпечатък, моментна снимка на времето, мястото, на това, което се случва днес, тук и сега.

Вижте още: ПОКАНА ОТ ТЕОДОР УШЕВ В ТЪМНОТО ОГЛЕДАЛО НА ФАНТАЗИЯТА МУ

– Подходът Ви към изкуството има общо с този на Кристо – произведението винаги е временно, не се продава, никой не може да го притежава…

– Разликата е в това, че Кристо финансира своите инсталации, като продава картини, а аз не търгувам с моето изкуство. Правил съм го само с една-единствена изложба. Можа да излагам в частни галерии, но никога не продавам. Всъщност, разликата е във финансирането и във философията…

– Има и прилика – и при него, и при Вас моделът на финансиране е част от творбата…

– Не, при мен моделът на не-финансиране е част от творбата (смях).

– Все пак финансирането е неизбежно, защото тази инсталация струва пари.

– Истината е, че тази инсталация струва скъпо заради супер новите технологии, които използва, програмирането, както и скъпите устройства, необходими за възпроизводство на виртуална и миксирана реалност.

Много съм благодарен на Столична община и Програма „Култура“. Всичко започна в един разговор с Малина Едрева миналия юни, в който споделих идеи и тя ми предложи да участвам в конкурса на Общината. Нещата се получиха и така те осигуриха една част от сумата за тази инсталация. Включи се и Националният филмов борд на Канада, с когото работя по повечето от проектите ми. Имаме и партньори, които ни помагат.

„Скептичен към съвременния модел на търговия с изкуство и към начина, по който функционира артпазарът – в него има нещо тотално сбъркано.“

– Взели сте изключително необичайно решение – никога да не продавате свои произведения, защо?

– Защото съм скептичен към съвременния модел на търговия с изкуство и към начина, по който функционира артпазарът – в него има нещо тотално сбъркано. Имал съм досег с този пазар. През 2007 г. в Канада направих една изложба и тя беше 90% разпродадена. И това, което видях в този процес, не ми хареса.

– Значи от принципни съображения?

– Ами, това не е моят свят и не искам да ставам част от него. Твърде снобски е за мен, пазарът се движи единствено от печалба, играта на къси позиции, в която целта е да продадеш бързо с голям марж. И само това. Слава Богу, имам възможност да преживявам и по други начини, без да участвам в комерсиални проекти. Не правя реклами, не работя по поръчка. Всичко, което работя, е финансирано от държавни субсидии, грантове – помощта, която ми оказва Националният филмов борд на Канада, е безценна. Не е лесно, но е възможно. Освен това много помагат и майсторските класове, които водя, както и преподаването ми в различни университети.

– Заминавате за Канада през 1999-а, когато българите напускат страната главно по икономически съображения, но Вие не сте от тази категория?

– Не съм икономически емигрант. В България имах компания за графичен дизайн, която вървеше много добре. Но ситуацията в страната не беше добра, не ме вдъхновяваше – бях политически и най-вече културен имигрант. Бях отчаян от ситуацията. Омръзна ми да се боря, омръзна ми да ходя по митинги, да демонстрирам… а ако бях останал, трябваше да правя пак същото. Нали виждате – през 3 месеца се налага да се излиза и да се протестира. Мисля, че старите лица трябва да изчезнат от политическия живот, за да се роди най-накрая една истинска нова, политическа класа.

Това е и една от причините, поради които правя тази инсталация. Тя е като тъмното огледало на София, зимата на 2018 година. Всичко измислено и нарисувано в нея отразява усещането ми за това място и пространство, това, което виждам отвън, когато вървя по улиците, гледам новини или сутрешни блокове.

– Когато разчитат на държавно финансиране, Вашите колеги в българското кино не могат да имат сигурност, нито яснота, нито достатъчно пари. Вие чувствате ли се достатъчно свободен като творец, защото също ползвате държавна помощ, макар и не българска, а канадска?

– Често казвам, че съм най-свободният художник на света. Защото при всички положения моето изискване № 1, за да получа някакво държавно финансиране е, че никой няма право и не може да ми се меси и да ми казва какво да правя. Тоест идеята на всичките ми проекти започва и завършва с мен. В повечето случаи държавите и хората, които отпускат парите, не се интересуват дали произведението на изкуството ще обслужва някакви държавни интереси. По принцип изкуството винаги е пропаганда. Но хората в нормалните общества отдавна са разбрали, че колкото по-свободен е един артист, колкото по-интересни и предизвикателни са нещата , които прави, толкова по-добра пропаганда и реклама за държавата е това. Поне в Канада е така. Аз работя най-много с Канада, Франция и Япония – това са държави с изключително свободно и либерално отношение към художниците и артистите.

– У нас не изглежда да е точно така, но ето, че и тук получавате държавно финансиране – но само за тази изложба, но и, доколкото знам, сте спечелили помощ от Националния филмов център за снимане за игрален филм…

– Да, спечелихме, но финансиране още няма, ще видим кога ще се случи (смях).

1 2Следваща страница

ДС