Георги Дюлгеров: С нито един филм не съм изменил на съвестта си

Не ме интересува масовата публика, а интелигентният зрител - той е елитът на нацията, казва режисьорът

„Ние, българите, в един живот извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения“, казва Георги Дюлгеров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Георги Дюлгеров: С нито един филм не съм изменил на съвестта си

„Ние, българите, в един живот извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения“, казва Георги Дюлгеров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Редно ли е днес да се дава трибуна на хората, работили за Държавна сигурност?

– Абсолютно съм съгласен, че не е редно.

– Защо в България не бе направена лустрация, какво е Вашето обяснение?

– Чувствам се неподготвен да говоря на теми извън киното. Трябва да имам информация – моят принцип е такъв. За да говоря за нещо такова, аз трябва да съм го прочел, да го видя в контекст, да го осмисля. Една от големите беди на нашето време е, че не се чете, не се осмисля едно нещо както трябва и се започва страхотна шумотевица около него. Чакайте, спрете се, бе! Къде се намираме, нали уж водим някакви нормални разговори!

Америка за България

– Ще поставя въпроса другояче – каква би била България, ако беше минала през лустрация?

– Това също е много сложен процес. За моя близък, покоен вече приятел Георги Данаилов, излезе някакво картонче и го обявиха за сътрудник. Трябва да си дадем сметка как е живял този човек. Допускам, че в един момент може и нещо да е подписал. Но Жожо е жестоко репресиран, натикан в Свищов, смазан, но талантът му избуява по някакъв начин, след като завършва химия; започва да пише, закача се за Иванка Гръбчева, тя му дава рамо и така той влиза в киното. Постепенно талантът му се разгърна и той започна да пише много хубави пиеси и сценарии. Също и прекрасни книги… Как може този човек да е на едно ниво с някой друг, който е писал откровени доноси! Георги Данаилов сам се лустрира и се оттегли. Друг случай – покойният Богдан Богданов. Човекът се изповяда защо го е направил. Добре, ще го кажа така: Вие за смъртното наказание ли сте?

– Не, разбира се.

– Но има хора, които заслужават смъртно наказание, нали?

– Това не значи, че то трябва да се прилага.

– Това не значи, че трябва да се прилага и лустрация, мен ако питате. Защото ще изгорят много хора като Жожо. А е имало гадове, които са доносничели.

– Кои са авторитетите в културата в днешното ни общество? В едно интервю казвате, че личности като Валери Петров, Радичков… днес са забравени. Струва ми се, че това не се отнася за тях.

– Много хора от моята гилдия незаслужено са забравени. Едуард Захариев въобще не се споменава. Страхотен режисьор, а е забравен. Забравен е Рангел Вълчанов, сега излезе нещо за годишнина от смъртта му, но къде е той? Бинка Желязкова, Христо Ганев за мен са еталон за честно поведение и в живота, и в изкуството. Обречени сме на забрава, това не е от днес беда на българина. Ние имаме къса историческа памет, а това се дължи на историческото ни развитие. За съжаление, България не е изградила йерархичната система, която съществува в нормалните държави, и е необходима на всяко едно нормално общество. Тя има своите кусури, но по-добре да я има тази йерархия, за да подрежда ценностите. Вижте една Франция. Там не може да влезеш в политическия им елит, ако не си завършил определено училище.

– Нямаме елит, защото големите личности не се ценят от обществото – коментарът за всеки е „О, знам го тоя…“.

– Ние никога не сме имали елит. Нашите попове по време на Възраждането са се занимавали с политика. Имаме ли някой, който да е философствал на религиозни теми, както например големите мислители в православието? Не. Нямаме църковен, нямаме духовен елит. В изкуството как да имаме, като всеки започва наново. Единствената традиция в изкуството, която не се е прекъснала от османската култура, е в изобразителното изкуство. Имаме църковните щампи. И в щампите, и в иконите, и във фреските, онази Средновековна България по някакъв начин продължава. Това е сериозна работа и ако погледнете, виждате как имаме много силни личности – откъде иначе да се появят изведнъж всичките като Иван Милев, Кирил Цонев, Иван Ненов, Златю Бояджиев?

– Защо всеки от тях е авторитет само в рамките на България – никой не е признат на световно ниво?

– Няма никакво значение. Те са големи, велики. Това, че ние сме малка държава и не сме си направили пиар, не прави Йовков по-малък от когото и да е. Малко са, но ги имаме.

– Смятате, че не са познати навън поради лоша комуникация?

– Смятам, че е лош пиар. Ако ще говорим за пиар, веднага мога да ви дам пример с киното. През 1974 г. ще ме пращат във Франкфурт на Майн на някакъв фестивал с „И дойде денят“, първия ми пълнометражен филм. Викам: „Сам ли ще бъда, неудобно е. Дайте някакъв човек там, да сме поне двама. Не мога да ходя сам да се хваля – „Гледайте ми филма!“. „Не стига, че теб те пращаме, много искаш“, ми отговориха тогава. Унгарската делегация се състоеше от 15 човека – режисьор, актьори плюс една огромна гилдия от критици, които само с това се занимаваха, да правят пиар на филма. Когато дойде ред да се сменя системата, направих филма „Черната лястовица“, който е копродукция с Франция и Унгария. За да се присъединят унгарците като миноритарен продуцент, ме закараха в Будапеща на техния фестивал през 1992-а. Срещнах се с един от техните шефове – той не говореше английски, много лошо руски и малко немски, а аз немски съм учил само в училище. Общо взето, лош разговор беше. Проведе се горе-долу така: „Вие как сте сега там, в България, колко филма правите?“, пита той и аз със свито сърце отговарям: „Ами един-два годишно“. „А сега питай ме колко правим ние?“, казва той и като попитах, отговори: „Много повече, отколкото правехме преди“. „Защо“, питам аз. А той казва: „Защото имаме фонд „Унгарско кино”. Това, което ние и досега нямаме. Ако за нещо би трябвало да се обедини гилдията, това трябва да е! Унгарците си направиха фонд, преди да падне Стената. Вече имаха информация и знаеха как се случват нещата. В този фонд влизат отчисления от рекламите, от лицензите за телевизии. И днес унгарците продължават да си правят тяхното супер незрителско кино. Никой не ги гледа.

– „За тялото и душата“ на унгарката Илдико Енеди миналата година взе „Златна мечка“ на Берлинале.

– Прекрасен филм, но кой го гледа?

– Ние.

– Гледат го качествените зрители. Като казвам, че хората не влизат в кинозалите като зрители, трябва да направя едно уточнение – те влизат във фестивалните салони. Фестивалите трябва да съществуват на всяка цена.

– Не знам дали се прави такава статистика, но в България като че ли фестивалното кино има повече зрители от показваното в киносалоните.

– Защо аз 16 години подред провеждам всяка пролет в Бургас „София филм фест на брега“ с Данчето Ингилизова, лека ѝ пръст?! Започнахме през 2003 г. Защото това е празник за бургазлии.

– Новият кино-литературен фестивал „Синелибри“ също има голям успех, да не говорим за „Киномания“ и „София филм фест“.

– Разбира се, това е столицата. Но идете в провинцията да видите там какво става. Това е пътят – фестивалите.

– Смятате ли, че с повече пари българското кино действително би произвеждало по-качествени филми?

– Естествено, че ще има повече добри филми – защото има много млади и талантливи хора. Аз, слава Богу, все още съм преподавател, непрекъснато общувам с тях и знам. Има наистина качествени хора и те не трябва да чакат да станат на 35 години, за да дебютират.

– С кои Ваши ученици се гордеете?

– Много има да изброявам: Иван Черкелов, Светослав Овчаров, Людмил Тодоров, Иглика Трифонова – това са от предишните. Надя Косева, Любомир Младенов, за когото споменах, също ми е ученик, Венци Василев, който направи „Сняг“. И това е само от един клас. Сега: Мари Веселинова, която взе награда от Варна за детски филм. В късометражното кино: Павел Веснаков ми е бил ученик, Антония Милчева… Много бих могъл да изброявам.

„За съжаление, днешна България съществува от 140 години. Дайте си сметка за тези 140 години колко трудно се изгражда елитът на нацията и колко пъти ние сме го унищожавали.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Да се върнем на незаснетия Ви филм за Съединението. Една шепа хора осъществяват тази промяна. Защо в България днес, където интелектуалците също са една шепа, това е невъзможно?

– Проблемът идва от там, че в България не е изградена нормална йерархия. За съжаление, днешна България съществува от 140 години. Дайте си сметка за тези 140 години колко трудно се изгражда елитът на нацията и колко пъти сме го унищожавали – през войните, в гражданските войни след това от 1923 до 1925 г. – тотално унищожен елит, при антифашистката борба – напълно унищожен елит, в погрома след 1945 г. – колко народни събрания плюс колко министерски кабинети минават под ножа, Трайчо Костов и комунистическият елит – унищожен, колко хора след промените напуснаха страната… Какво искаме, откъде и как да стане тази работа? Става еволюционно.

В трите серии на „Мерата“ за мен не беше първостепенен въпросът дали Македония е българска. Аз си знаех, че е. Но не това е предметът на филма. Предметът е как героят извървява за един човешки живот промяната, която при една нормална еволюция би трябвало да се случи в три поколения. В първа серия Дилбер Танас е първобитен дивак, почти нечленоразделен, развива се, благодарение на катализатора (комитлъка му) и стига до въпроса в трета серия „Ти жив ли си, бре Танасе?“ – това вече е въпросът за смисъла на живота. Това сме ние българите: в един живот ние извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения.

– Преди 2 години се заричате, че не искате да кандидатствате повече за нови филми – отказахте ли се от това крайно решение?

– Да, това го казах след „Буферна зона“, защото филмът беше като рекапитулация на всичко, което съм правил досега. След това кандидатствах с един мой стар проект, не го одобриха три комисии и се отказах.

На 30 септември станах на 75, а тази професия изисква страхотна енергия. На терен трябва да си най-бързият от всички.

– Клинт Истууд е на близо 90, но продължава да режисира.

– Неговата система е друга, той наема други да му вършат работата. При нас няма как. Аз искам да снимам, но като не минава, какво да направя? Филмът е исторически и не мога да си позволя да го направя без пари. Темата е за предателството и за прошката, която отдавна ме интересува. Тя е много актуална за нашето време. Героинята е жена, внедрена при горяните, за да ги предаде – и тя ги предава. Заради това Господ ѝ праща възмездие и най-накрая тя получава прошка.

Но и без да снимам, аз имам занимания, не се оплаквам. Имам студентите, с които не само ми е забавно. Те ме поддържат във форма, защото непрекъснато трябва да четеш, да знаеш, да си на ниво и като те провокират, да можеш да отговориш. Там не разказвам само спомени.

Предишна страница 1 2 3

Bookshop 728×90