Високо размахан среден държавен пръст

Първата ми учителка, тази, дето ме е научила да пиша, да смятам и да съм работлива, трябва да е около осемдесетте. На няколко пъти я виждам в квартала в последните месеци. Изправена, все така висока, както си беше някога, с опънати рамене и големи ръце. Спирам я да й се представя.

„Госпожо Христова, помните ли ме? Марийчето съм, Касимова…“

„Как да не те помня, мойто момиче – възкликва г-жа Христова – като че вчера беше! Добре, че ми се обаждаш, че почти не виждам, не съм добре с очите. А пред погледа си ми – най-дребното дете в класа, лизнато бретонче, бузки и треперушки на ушите. Радвам ти се сега, чета твои неща, ти и тогава приказки пишеше…“

После с госпожа Христова (чието име все още стои в паметта ми като другарката Христова) си говорим за разни неща. Пита ме за майка ми, за децата ми, за работата и живота. Пита ме дали съм щастлива. Съветва ме да не оставам самичка като нея, защото „децата растат и излитат по техния юг, а ти трябва да си намериш твоя“.

„По техния юг…“ Никой не го е казвал по-добре. Разказвам набързо лошите неща от личния си север и включвам красноречието си за хубавите от юг. Изпитвам вътрешна нужда да я зарадвам с това, в което съм пораснала. Важно ми е да се усмихва и да ме похвали. Като едно време.

Госпожа Христова е моето детство. Тя помни мен, днешната жена на средна възраст, с бузки, лизнат перчем и треперушки. Аз също съм нейната младост. Помня я с тупираната прическа и лилавия костюм в две части. С големите ръце и пръстена, който почуква по катедрата. Тя помни родителите ми, детския ми плач, малките хлапашки бели и хитрини. Аз помня скромния й дом, когато й отидохме на гости, защото беше болна, а тя скокна да ни прави кекс. Почти четири десетилетия по-късно всичко е различно – нашите ги няма, плача понякога – ама не по детски, белите и хитрините ми – и те възрастни. Къщичката на другарката Христова беше бутната още преди трийсет години и тя, заедно с дъщеря си, се премести в панелен блок. Прическата й е много по-семпла от преди, костюмчето сигурно отдавна не съществува, а златният пръстен вече не е на ръката й.

Въпреки това аз и моята първа учителка се носим една друга във времето на собствените си земни пътешествия. Тя мен – като спомен за онова дете, дето пишеше приказки. Аз нея – като жената с големите ръце, с които държеше моята с молива и можеше да направи кекс за трийсет гърла.

Помня почти всичките си учители.

Михайлов по физическо, който ме научи, че няма защо да рева пред високо вдигнатата летва, мислейки че никога няма да я прескоча. Просто трябва да се засиля и да опитам – важно е само отвъд да има нещо или някой, който да омекоти падането. Владимирова по литература, от която знам, че в полетата на книгите и вестниците не се пише от уважение към тях и хората, които са ги писали. Двете математички от прогимназията и гимназията, заради които се научих да се справям с неща, които принципно ме затрудняват и не са ми особено приятни. Химичката Неприенкова и биоложката Драгова – едни от най-стилните жени, които съм срещала изобщо. Маринова по италиански, която успя да превърне ученето на език в игра и така да ми даде най-успешния модел за бързо овладяване на чужда граматика. Янков по рисуване, заради когото изобщо имам интерес към съвременното изкуство и се научих, че естетическото удоволствие трябва да бъде подкрепено и с нужното образование. Класната Ана Брогли, която беше първият човек, който се държа с мен като с равен и поиска мнението и съвета ми, когато бях едва на петнадесет. Така ми показа, че трябва да съм ценна с това, което нося в ума и сърцето си, а не с годините, които съм „прослужила“ на земята.

Това са моите учители. Една група хора, които винаги ще са активна част от цялото ми същество, просто защото те са го създавали. Неусетно сигурно, докато са си подготвяли уроците според методичните планове и програми на министерството, са останали в спомените ми с други неща, които никога не са били точки и подточки в книжата на районния инспекторат по образованието. Преподавали са ми необходимото знание, малка част от което днес активно ползвам. Не помня как се решава задача с корен квадратен, не мога да изравня едно химично уравнение, генетична задача със сигурност няма да реша, италианският ми е пасивен, а на висок скок определено съм пълна нула. Това, което нося от моите учители в моето отредено време, е част от тях самите като хора. От погледа им към света, от любопитството им, от упорството, от достойнството, от умението да грешиш и да прощаваш. Аз – тук и сега – съм човекът, който съм, благодарение на човечността, която тези хора са ми дали от себе си. Сигурна съм, че с всеки е така.

В последните няколко дни учителите са подложени на публично унижение. Не, че в последните две десетилетия не е било така – няма как да живееш с усещането, че си ценен, когато усилията ти да възпитаваш нацията се оценяват на петстотин лева месечно. Трябва да имаш някаква изключително хуманна мотивация в работата си, за да издържаш прогресивното опростачване и на децата покрай родителите им, и да се опитваш да го опитомиш и облагородиш. Трябва наистина мисията ти да е изключително солидно подкрепена и убедителна, за да опитваш в среда, която мрази образованието и го счита за префърцуненост, да го преподаваш. И трябва нервите ти наистина да са като корабни въжета, за да изтърпиш дребните унижения, на които един нуравновесен хлапак може да те подложи.

Всичко това обаче някак е в кръга на очакваните неща, когато избираш да станеш учител. Така да се каже, даденост си е. Въпреки факта, че днес реално можеш просто да си изядеш боя, ако си настъпил егото на нечие важно детенце. Публиката позабрави онзи неотдавнашен случай с бития преди година учител от италианския лицей. Аз обаче не съм. И ще ви кажа накратко какво се случи. Учителският синдикат обеща да провери случая с официално писмо до мен. Толкова. От администрацията на училището обясниха, че са много притеснени и ще потърсят изход, като ме посъветваха да не се концентрирам върху проблемите, а върху добрите неща в училището (?!). Самият учител след няколкомесечен отпуск се върна на работа и не обвини никого. Не защото не знаеше кой и защо го е набил, а защото чисто човешки го хвана страх. И има защо. Междувременно един баща на ключова бизнес позиция, чиято дъщеря някак беше единствената, която има проблеми с въпросния учител, беше услужливо отстранен от длъжност по разни там бизнес причини. Малко преди учителят да се върне в клас, дъщерята също реши спонтанно да напусне училището. Записаха я в друго. Частно. Където вероятно директното начукване на учителското канче ще е по-лесно – нали си плащат в края на краищата. А за таткото се намери нова, все така бизнес важна длъжност, откъдето вероятно пак ще може тайно и недоказано да „коригира“ я учителско, я друго поведение. Мутризация в пълна сила, само че вече и в безобидния ценностен свят на учителите ни.

Припомням накратко тази история, защото бях убедена, че единичното унижение на един-единствен учител рано или късно ще доведе до унижение на цялото съсловие. Публично, държавно унижение, с всичките там ПР блясъци и премиерски дебелашки хумор. Да събереш учителското съсловие на среща в една от най-големите зали в страната, за да имитираш загриженост за ниското образование и лоши резултати от матурите и да ги държиш пряко отговорни за това, е като да търсиш отговорност от дребния земеделец за глобалното затопляне. Да държиш сметка за качеството на образованието и в същото време да не даваш възможност за елементарно качество на живот на тези, от които то зависи, е все едно като Мария Антоанета да кажеш, че като нямат хляб, гладните да ядат пасти (въпреки че тя не е казала точно това – знам го от учителката си по история от гимназията). На всичкото отгоре да им обещаеш някакво мизерно увеличение на и без това срамно малките заплати е равносилно на това да дадеш на бедния дом, но да го накараш да спи на черджето пред вратата. А фактът, че въпросното обещание се оказа пълен кьорфишек и беше публично смъмрено от Негово Величество премиера, приемам само и единствено като високо размахан среден държавен пръст. Ей на това му се казва публично, масирано, нагло държавно унижение!

Не съществува учител, който да го заслужава. Съществуват държавници, които не си заслужават нито постовете, нито учителите.

А иначе аз и вие, всички ние, ще продължаваме да си помним учителите. Може би ще ги срещаме тихо да продължават някак живота си, докато ние се грижим за нашия. Да ги помним днес не е достатъчно. Дошло е време да ги защитим. Защото как можем да очакваме от една държава да уважава гражданите си, когато тя унижава учителите им?