Върви, народе

Утро е, настъпва Денят на най-светлия химн на чувствата български! Събужда ме споменът от снощи. Бяхме на маса по съседски с 40-50 годишни програмисти, бих казал – гръбнака на прослойката, която може да се нарече средната класа на съвременна България. Жива, действаща, присъстваща от тук в целия свят.

Разказаха ми за 12-годишно тяхно дете, което трябвало тези дни да прави анализ на „Я, кажи ми облаче ле, бяло!”. Детето се замислило и казало: „Лирическият герой е шизофреник”. „Чакай! Как можеш да говориш така?! Толкова ли не разбираш чувствата му?” „Абе, като чувства нещо, кой нормален човек няма да се обади на майка си по мобилният или по скайпа, а ще говори на някакъв облак?” Край на цитата!

Мдааа. Право е детето! Къде сме ние и къде бяхме през всичките тези години, които отцепваха познатата ни, класическа и родна България от живота на децата?! Къде бяхме всички – родители, учители, училище, общество да не им обясняваме най-прости и естествени неща? Друг е шизофреник, моето дете! Този, комуто почти 30 години даряваме страната си по навик с мисълта, че който ръководи, той се и грижи за нея… И сега сме в шок, защото той не само не е могъл да предвижда развитието на нещата, но и въобще не разбира какво прави. Кой се е погрижил, мило дете, да ти каже, че преди 30 години твоят тати понякога цял месец е чакал да получи в казармата писмо от къщи? Поща – това значи залепен плик с марка и вътре лист, а написаното върху листа е за теб. Кой да ти говори такива неща, когато възрастните не смееха за себе си да кажат какви са били – селяни или граждани, щастливи или нещастни, българи или социалистически хора?! Не смееха, защото не знаеха. Чакаха онзи, комуто дават да ги ръководи, да го каже веднъж, един за всички. А той хич не е разбирал даже въпроса, но е знаел, че ако сбърка отговора, тогава всички ще скочат отгоре му като един. Надявал се е на едно „Върви, народе заблудени!”.

Кой да ти каже колко е важно да знаеш, че още толкова години назад бащата на твоя дядо завършил училище и без абитуриентски бал го взели войник в една голяма война, страшна. Хем българска, хем чужда. За три години той получил само две такива писма от къщи. Но с помощта на Господ се опазил жив и се върнал. Оженил се. И така съм се родил аз, все едно твоят дядо. Моят татко построи стаичка в полите на Витоша и понякога ме водеше да преспим там. Нямаше ток, нямаше вода, имаше кладенче. Вечер си светехме с ветроупорен фенер и в една малка тръбичка пипахме с жичка един кристал. Така се получаваше ток, много слаб, но достатъчен да хванем радио. Слушахме Радио „София“ и гледахме светлините на града в краката си. Слушахме с допрени глави, защото имахме само една стара немска радиослушалка. Нещо като щипка за главата с два наушника – единият обърнат към него, другият към мен… И вътре музика.

После дойдоха транзисторите. Слушай радио, ако можеш да си купиш батерии. После бързо дойдоха радиограмофони, винилови плочи, първите телевизори – събирахме се по махленски за „новините”. Тия неща бяха малко и скъпи…След това ходихме на купони с касетофони. После се е родил баща ти. Като ученик вече е гледал филми на видео. А като се женил, вече го снимали с камери. Все още видео, но ехе-е какви малки, пък мощни! Нали затова всяка година пеехме: „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!”. Защото помнехме откъде идваме и се надявахме все на такива бъднини.

После като си се родил ти, са те заснели с дигитална камера. После може и да са те качили в мрежата. Но тази мрежа понякога и премрежва много. Почваш да не виждаш ясно.

Сега около стаичката на моя татко в полите на Витоша е израснал огромен квартал. Елитен. Само че този „елит” не знам защо не познава добре баща си и дядо си. Или пък крие нещо?! Защо не говорят за тях, не е важно ли?! Как тогава да разбереш „Я кажи ми, облаче ле бяло?!”

Това е песен за живота на моя дядо. България е била земеделска, пак бедна, но честна и много силна. Защото е имала много села и всеки е копаел земята. Знаеш ли, мило дете, че точно преди 100 години в България след три войни е имало един милион сирачета?! Деца като теб, но родителите им не са били разведени, а таткото е бил убит на фронта, майката – или самотна, или от глад или болест умряла и тя. Просто нямало кой да ги храни, не само кой да ги гледа. Тогава Майка България и онзи, комуто тя доверила да я ръководи, казали на своя народ: няма да оставим нито едно дете без коматче хляб. Върви, народе затруднени, към светли бъднини върви!

И нито едно сираче у нас тогава не е умряло от глад. Но много малки деца са ги пращали да копаят чужда земя, у чужди хора, в чуждо село или чужда страна, за да имат с какво да се хранят. Било им е мъчно за дома. И не са имали нито джиесеми, нито скайп да се обадят на майка си… Но са оживели и са ни изхранили дотам, че днес като всички други имаме и мрежа.

Върви, народе зарибени… Защо никой в училище и вкъщи не се е сетил да ти разкаже всичко това? Няма ли я Майка България вече, само паметникът й в Търново ли остана?

В елитния квартал подножието на Витоша „Виваком“ има ужасна връзка. Но от 3D ли, от 4G ли – не знам, пчелите измряха. Всички нови технологии, мило дете, както знаеш, са на английски. Но това, което не знаеш, е, че по времето на „Облачето бяло” в Обединеното английско кралство от суша и лоша реколта са умрели от глад 200 хиляди души. Ще сбъркам – в Ирландия ли беше?! Но останалите 50 милиона народ не са се сетили да им издигнат Майка Англия срещу глада. Трябвали са само по три картофа на човек на ден… Шизофреник ли е нашият лиричен герой, моето дете?!

Стани, народе възмутени! Не знам кой е длъжен да се сеща и да подготвя нашите деца да разбират себе си, историята си и Майка България. Но знам много такива, които не желаят това. Защото никак не е трудно да ги заведат за няколко дни на „зелено училище” в Родопите, например в Неделчево, ако не се лъжа. Там българка от Париж е създала арт село. Има великолепни махали, където се връщат българи, живели в големи градове в чужбина и правят нещо като възрожденски комуни. Връщат се там, където няма интернет и GSM контакт, и възстановяват старите къщи. Често няма и ток. Но има прекрасни условия децата да прекарат три дни под контрол. Без връзка с мама, освен бялото облаче в небето. Както се казва в онази гениална реклама: „Там, където имаш слаба връзка с интернет, но имаш силна връзка със себе си”. Стига някой геоолигарх да не е намислил вече нещо друго за Родопите. Какво са на борсата Орфей и Евридика?!

Денят настъпи вече! Не съм очаквал, че някога светлият химн ще ми покаже толкова за света. Благодаря на тези програмисти. Това са първите читави хора, новодошли в елитният квартал под Витоша. Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!

Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често се изявявате във форума за коментари под статиите ни, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име или с утвърдения ви в сайта псевдоним. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература, на имейл текстове на адрес mail@ploshtadslaveikov.com.