Лунният заговор: съмнения и обяснения

Мнозина вярват, че кацането на Луната е измама, как да ги разубедим?

Отпечатъкът от „Малка крачка за човека, огромен скок за човечеството”. Снимка: НАСА - Лунният заговор: съмнения и обяснения

Отпечатъкът от „Малка крачка за човека, огромен скок за човечеството”. Снимка: НАСА

Петдесет години от старта на историческата мисия на НАСА „Аполо 11” се навършиха във вторник, 16 юли. Четири дни по-късно, на 20 юли 1969 г., за първи път човешки крак стъпи на Луната. Това е командирът на кораба Нийл Армстронг, който произнася историческа фраза:

„Малка крачка за човека, огромен скок за човечеството”.

Кацането на Луната стана първата голяма победа за американците, изостанали далеч зад СССР в космическата надпревара: съветските учени и инженери преди тях успяха първи да изпратят човек в околоземна орбита (Юрий Гагарин), а след това и в открития космос (Алексей Леонов).

От тогава общо 12 американски астронавти – и нито един съветски или руски космонавт – са успели да посетят естествения спътник на Земята. Този факт доведе до една от най-известните конспиративни теории: че всъщност Нийл Армстронг и Бъз Олдрин никога не са кацали на Луната, а всички снимки и видеоклипове от тяхната мисия са постановка на американското правителство с подкрепата на НАСА и Холивуд, с цел да обявят победа над СССР в космическата надпревара.

Америка за България

Важен аргумент за поддръжниците на тази теория стана смъртта на трима астронавти през 1967 г. Те се готвеха за първата пилотирана мисия до Луната – но загинаха в пожар по време на наземните тестове месец преди планирания старт. Твърди се, че те са имали намерение да кажат на света истината за предстоящата фалшификация, заради което са били убити от американските власти.

С появата на Интернет и социалните мрежи броят на почитателите на тази теория нарасна значително. Фактът, че СССР никога не е оспорвал постиженията на мисията „Аполо 11”, не притеснява конспиролозите – независимо, че съветските учени и държавната пропаганда биха имали най-голям интерес от разкриване на фалшификацията, а и са разполагали с всички необходими средства за това.

Въпреки това, десетилетия след кацането, все още има хора, които са убедени, че цялата история на „Аполо 11” е една голяма измама. Само в САЩ тази теория има над десет милиона поддръжници, във Великобритания всеки шести вярва в лунната конспирация – и тази вяра се среща особено често сред младите хора.

Възможно е и сред вашите приятели или роднини да има поддръжници на тази теория. Как да ги убедим, че грешат? Руската редакция на Би Би Си разглежда основните аргументи на конспиративните теоретици и обяснява защо те не издържат на критика.

Източниците на светлина

Снимка: НАСА

Причина за съмнението: Слънцето е единственият възможен източник на светлина в снимките от лунната повърхност. Така там всичко, което е в сянка, трябва да бъде напълно черно. Обаче ясно виждаме предмети в сенките (например когато Бъз Олдрин излиза от модула на снимката по-долу), което означава, че зад кулисите са скрити осветителни тела.

Обяснението: грешката е скрита в първото твърдение. За да видите обекти в сянката на Слънцето, наистина са необходими допълнителни източници на светлина, но допълнителните осветителни тела нямат нищо общо с това.
Факт е, че на тези снимки Слънцето не е единственият източник на светлина. Слънчевите лъчи се отразяват в лунната повърхност и се разпръсват във всички посоки, подчертавайки обектите, разположени в сенките. Затова можем да ги видим.

Само помислете: дори ако прозорците на стаята ви гледат на запад, по изгрев тя все пак ще стане по-светла – именно заради отразената светлина. За да се убедите окончателно в несъстоятелността на този аргумент, опитайте в ярък слънчев ден на плажа да се обърнете към собствената си сянка.

Беззвездното небе

Снимка: НАСА

Причина за съмнението: не виждаме звезди на снимката или във видеото от кацането, въпреки че при липса на атмосфера те трябва да блестят дори по-ярко, отколкото на Земята. Очевидно снимките са направени в студио.

Обяснението: причината е в кратката експонация. Ако е била по-дълга, звездите биха били напълно видими – но самите астронавти щяха да изчезнат.

Яркостта и детайлността на изображението зависят от количеството светлина, което е попаднало върху филма. Ако не е достатъчно, снимката ще излезе тъмна; ако е твърде много, ще е преекспонирана. Количеството светлина може да се регулира по два начина: чрез ширината на отвора на обектива (апертура) и времето, през което тя остава отворена (експозиция). Особено трудно е да се направи снимка, когато предният план и фонът са много различни по степен на осветяване.

Опитайте се в ярък слънчев ден да застанете на сянка и да си направите селфи на фона на силно осветения пейзаж – без да използвате допълнителни „умни“ функции като HDR. Ще трябва да избирате: или ясно видимо лице на силно преекспониран и размазан фон, или красив пейзаж с тъмно петно ​​вместо лице.

Подобен избор е трябвало да направи и екипажът на „Аполо 11”, само че при обратните условия: огряната от светлина повърхност на Луната и астронавтите – на фона на напълно черното небе.

Късата експонация ни позволява ясно да видим ярко осветените обекти (въпреки че белите костюми на много от снимките все пак са преекспонирани), но не позволява да се видят звездите.

Снимка: НАСА

Същият ефект може да се види на тази снимка на МКС, направена през 2011 г. от отлитащия от станцията кораб „Съюз”. Както виждате, небето е излязло абсолютно беззвездно.

Къде е кратерът и къде – прахта?

Причина за съмнението: при кацането лунният модул „Орел” би трябвало да остави следа под формата на малък кратер в меката песъчлива лунна почва, но на снимката под кораба не се вижда нищо. В допълнение прахта, която се е издигнала от удара, трябва да е паднала върху опорите на модула – но по тях няма прах.

Обяснението: нека не забравяме, че лунната гравитация е около шест пъти по-малка от тази на Земята и следователно ефектът от въздействието е много по-малък, отколкото си представяме въз основа на житейския опит. Непосредствено преди да докосне лунната повърхност, модулът се спуска със скорост от около 15 см в секунда, а приземяването се оказа толкова меко, че астронавтите дори не разбрали в кой момент са кацнали.

Обичайните земни представи ни заблуждават за прахта. Знаем, че при излитане на ракета или удар по песъчлива почва, прахта се разпръсква на облаци във всички посоки. Само че на Земята я разнасят въздушните потоци, а на Луната няма атмосфера. В резултат лунната прах – горният, фин слой на грунта – е разместен само там, където са го докоснали опорите на модула – или струите на реактивния двигател, които са го разпръснали настрани по балистична траектория – и тя физически не може да се „слегне” върху опорите.

Развяващият се флаг

Снимка: НАСА

Причина за съмнението: флагът на Съединените щати, забит на Луната от астронавта Бъз Олдрин, трепти като при вятър. Но на Луната, както отбелязахме по-горе, няма въздух – и следователно не може да има и вятър. Очевидно сцената е била заснета на Земята.

Обяснението: на Луната наистина няма въздух, така че горният ръб на платното се държи от хоризонтален прът – в противен случай би увиснал незабавно. Този прът е бил сгъваем, но след кацането плъзгащият механизъм е заял и астронавтите не са успели да го разгънат до край. Ето защо тъканта не изглежда опъната.

На снимката по-горе наистина се създава впечатлението, че флагът се развява на вятъра. Но оригиналният видеоклип на НАСА ясно показва, че платът се раздвижва само когато астронавтите се докоснат до знамето и извършват манипулации с него.

Нека на Луната да няма въздух, но там никой не е отменял вълните – и всяко движение на металния прът, към което е прикрепено знамето, се предава и на плата и го кара да се трепти.

Пробите от лунния грунт

Архивно видео на НАСА, в което виждаме как през 1972 г. астронавтът Чарли Дюк от „Аполо 16” прибира най-големия камък (11,7 кг), донесен от Луната – наречен „Шутата крава”.

Причина за съмнението: парчетата скали от извънземен произход, които астронавтите донасят като доказателство за тяхното пребиваване на Луната, не са непременно донесени оттам – това може да са метеорити, събрани в Антарктика, които сами са долетели на Земята.

Обяснението: в Антарктика наистина е възможно да бъдат намерени неголеми каменни осколки, откъртени от лунната повърхност при мощни астероидни удари и достигали Земята, но те не са толкова много. Астронавтите са донесли със себе си на Земята общо 382 кг лунни скални проби (от шест посещения).

Камъните са изучавани не само от американци, но и от техни колеги учени от цял ​​свят – включително от Русия, Япония и Китай. Те биха могли лесно да открият фалшификатите, но са стигнали до заключението, че почвата е същата по състав като пробите, открити преди това в Антарктика.

Има обаче една важна разлика. При преминаване през плътните слоеве на атмосферата метеоритите започват да се стопяват от триенето. Няма такива следи върху камъните, донесени от астронавтите на НАСА – което означава, че не са могли да долетят самостоятелно от космоса.

Избрано

#ИскаПлаче

Bookshop 728×90