Ако „Чернобил” на HBO беше сниман от руснаци

„Чернобил“ – минисериалът на HBO, чийто последен пети епизод ще бъде излъчен на 4 юни (у нас) – не е лесен за гледане за онези, които са живели в СССР през 1986 г., особено ако са били в зоната на аварията, пише в американското издание „Блумбърг” руският журналист Леонид Бершидски. Но за разлика от много свои сънародници, той го гледа – ​​и смята, че сериалът е трябвало да бъде заснет от Русия, Украйна или Беларус, а не от американски развлекателен канал*.

Бершидски посочва две причини. Първата е достоверността – независимо от отчаяните опити да бъде постигната, в сериала тя не достига. Втората, далеч по-важна причина, се заключава в това, че подобна сурова проповед — за необходимостта да се вслушваме в мненията на експертите, за задължението на правителствата да се грижат за нуждите на своите народи, а не за собственото си благополучие — трябва да идва от една от пострадалите страни. Но очевидно тези пострадали страни не са усвоили урока си достатъчно добре, за да заснемат подобен филм.

Недостатъците на сериала, свързани с достоверността, едва ли ще бъдат забелязани от незападните зрители, но и от по-младите поколения граждани в постсъветските страни. Продуцентите са положили сериозни усилия да пресъздадат материалната култура на късния съветски период, макар често всичко да изглежда така, сякаш вещите са намерени на битпазар.

Някои пропуски вероятно е било невъзможно да се избегнат, дори и създателите да са знаели за тях – например, съвременна пластмасова дограма в стари съветски сгради. Има немалко такива грешки. Например Чернобил е твърде далеч от Москва, за да се стигне с хеликоптер, така че всъщност правителствената комисия, изпратена там скоро след инцидента, е летяла до Киев със самолет, а след това стига до мястото с кола.

Освен това Борис Шчербина, заместник-председател на Министерския съвет на СССР, не би могъл и да си помисли да заплаши проф. Валери Легасов, почетен член на Съветската академия на науките, че ще го изхвърли от хеликоптера – в края на краищата, това се случва през 1986 г., а не през 1936 година.

Легасов, превърнал се в едно от главните действащи лица в сериала, действително се самоубива две години след аварията в Чернобил, след като е записал събитията в спомените си. Обаче, като учен от най-високо ниво, той изобщо не живее в разрушен апартамент с килим на стената, характерен за онези времена: това не е било неговото ниво. И котката не е била единственият му спътник: докато бил болен, след многобройните пътувания до атомната електроцентрала в Чернобил, за него се грижели съпругата и дъщеря му.

„Знам със сигурност – пише Бершидски, – че руските миньори никога не пият водка преди да са измили въглищния прах от ръцете си. И в края на 80-те години на миналия век не е било необходимо войници с автомати да държат миньорите под контрол, докато министърът се обръща към тях. И войниците във филма държат оръжията по американски – с приклада под мишница, а не по съветския начин, през гърдите.”

В сериала съветските войници държат автоматите си по американски маниер. Снимка: HBO

През 1986 г. в Съветския съюз хората вече не се наричат „другарю” — освен на партийни събрания. Картината на Репин, изобразяваща Иван Грозни, внезапно осъзнал, че току-що е убил сина си, никога не е висяла в Кремъл. В някои епизоди униформите са от други периоди.

Всички тези неточности – както значителни, така и незначителни, намаляват сериозността на поредицата в очите на зрителите, които имат роднини или близки приятели, пострадали в резултат на бедствието. (Бившият пастрок на автора е един от онези 600 000, наричани „ликвидатори” на последствията от инцидента, пише той.) Тези неточности служат като един вид филтър, напомнящ, че в края на краищата това е американски телевизионен сериал, а не документален филм, и че всички показани в него ужасни събития – са художествена фикция.

Но въпреки този филтър, основните идеи на сериала звучат ясно и силно. Първо, хората често просто не са готови за мащаба на такива бедствия като инцидента в атомната електроцентрала в Чернобил: те се объркват и се опитват да се убедят, че светът около тях изобщо не се разпада. Това важи и за онези, които са били непосредствено на мястото на инцидента, и за големите началници, които в крайна сметка носят цялата отговорност за случилото се. Има ситуации, при които експертите трябва да бъдат извикани веднага, за да вземат бързи решения, без да се мисли за политическата изгода и традиционната командна верига. Никакъв героизъм и фатализъм, показани в сериала доста убедително, не могат да заменят експертните знания.

Разбира се, опитите за скриване на информация и преминаването в отбрана в такива ситуации са чудовищни ​​престъпления: Съветският съюз информира света за факта на катастрофата в Чернобил два дни след взрива, а лидерът на комунистическата партия Михаил Горбачов съобщи това в страната 18 дни по-късно. По това време жителите на по-голямата част от района около атомната електроцентрала бяха евакуирани, но на 1 май се проведоха демонстрации в съседни градове, въпреки че бе опасно за хората да бъдат на улицата. Когато Горбачов говореше открито за катастрофата, той основно критикуваше западните съобщения, според които Съветският съюз е виновен за трагедията. Такива съобщения пак щеше да има, но биха били по-точни, ако Съветският съюз не се бе опитал да прикрие мащаба на щетите.

Бершидски намира за забележителни някои руски реакции към сериала. Той дава за пример текст в прокремълския вестник „Комсомолская правда”, според който филмът е опит да се подкопае позицията на Русия в износа на ядрени реактори, т.е. в областта, в която Русия е уверено пред САЩ и се бори активно на европейските и азиатски пазари. Според Дмитрий Стешин, автор на текста в „Комсомолская правда”, целта на сериала е да настрои европейската общественост срещу руските ядрени проекти. Много подобни коментари има и в руските социални мрежи: там сериалът е обвинен в най-големия грях: русофобия.

Само че на повечето руски зрители им стана ясно, че този сериал на HBO не е част от американската пропаганда. Идеите, отразени във филма, са универсални: става дума за пределите на възможностите – на правителството и човешката психика – в момента на сблъсък с непредвидените ефекти на технологиите. Създателите на „Чернобил” не се опитват да представят руски злодеи. Дори партийният апаратчик Шчербина – който въпреки многобройните възражения, нарежда евакуацията на жителите на град Припят – в изпълнение на Стелан Скарсгард, печели симпатиите на зрителите.

Шчербина (Стелан Сгарсгард) и проф. Легасов (Джаред Харис, изправен) на заседание при Горбачов. Снимка: HBO

Въпросът, който притеснява Леонид Бершидски, е, че нито една от трите страни, пострадали най-много от катастрофата в Чернобил, не е искала да пресъздаде детайлно събитията от 1986 г. за назидание на целия свят. Русия, която днес има значително предимство в областта на ядрените технологии, би могла да направи такъв, за да покаже, че си е научила урока – званието „Герой на Русия“, с което бившият президент на Русия Борис Елцин посмъртно награди Легасов, не е достатъчно.

Украйна също би могла да заснеме филм за тази трагедия. Но сега в забранената зона около Чернобил, в развалините и изоставените села, процъфтява незаконната търговия с потенциално замърсен скрап.

И Беларус, силно пострадала в резултат на чернобилската авария, би могла да разкаже много.

Обаче само телевизионната мрежа, която даде на света „Игра на тронове”, намери смелостта и средствата да направи сериала „Чернобил”. Сега целият свят ще научи тази история именно в този ѝ вариант. Фактът, че постсъветските страни оставиха тази работа на HBO, разбира се, не може да бъде сравнен с това как съветските власти не можеха открито да съобщят навреме за катастрофата. Това обаче е много печален пропуск: в 33-те години, минали след взрива в четвъртия реактор на атомната електроцентрала в Чернобил, постсъветският свят не можа да създаде нищо толкова убедително като този вълнуващ сериал на HBO.

https://youtu.be/5j8KXLicexc

* Има един украински мини-сериал, който показва Чернобилската авария, но без да търси причините за нея и без да показва политическите решения при овладяването на последиците. Четирите епизода на „Мотыльки“ (Нощни пеперуди, 2013 г.), излъчени за 27-годишнината от аварията, разказва историята на десетокласничката Аля и войника Павел, които се срещат и влюбват в края на април 1986 г. в Припят, веднага след страшния взрив на Чернобилската АЕЦ. Филмът – добре приет от критиката и зрителите – е посветен отчасти на чудовищната технологична катастрофа, но тя е преди всичко фон на любовта.