Ако „Чернобил” на HBO беше сниман от руснаци

Създаването на вълнуваща драма, посветена на ядрената катастрофа, можеше да докаже, че постсъветските страни са си научили урока

Миньорската бригада, извикана да прокопае тунел под бетонната площадка на реактора. Снимка: HBO - Ако „Чернобил” на HBO беше сниман от руснаци

Миньорската бригада, извикана да прокопае тунел под бетонната площадка на реактора. Снимка: HBO

„Чернобил“ – минисериалът на HBO, чийто последен пети епизод ще бъде излъчен на 4 юни (у нас) – не е лесен за гледане за онези, които са живели в СССР през 1986 г., особено ако са били в зоната на аварията, пише в американското издание „Блумбърг” руският журналист Леонид Бершидски. Но за разлика от много свои сънародници, той го гледа – ​​и смята, че сериалът е трябвало да бъде заснет от Русия, Украйна или Беларус, а не от американски развлекателен канал*.

Бершидски посочва две причини. Първата е достоверността – независимо от отчаяните опити да бъде постигната, в сериала тя не достига. Втората, далеч по-важна причина, се заключава в това, че подобна сурова проповед — за необходимостта да се вслушваме в мненията на експертите, за задължението на правителствата да се грижат за нуждите на своите народи, а не за собственото си благополучие — трябва да идва от една от пострадалите страни. Но очевидно тези пострадали страни не са усвоили урока си достатъчно добре, за да заснемат подобен филм.

Недостатъците на сериала, свързани с достоверността, едва ли ще бъдат забелязани от незападните зрители, но и от по-младите поколения граждани в постсъветските страни. Продуцентите са положили сериозни усилия да пресъздадат материалната култура на късния съветски период, макар често всичко да изглежда така, сякаш вещите са намерени на битпазар.

Някои пропуски вероятно е било невъзможно да се избегнат, дори и създателите да са знаели за тях – например, съвременна пластмасова дограма в стари съветски сгради. Има немалко такива грешки. Например Чернобил е твърде далеч от Москва, за да се стигне с хеликоптер, така че всъщност правителствената комисия, изпратена там скоро след инцидента, е летяла до Киев със самолет, а след това стига до мястото с кола.

Освен това Борис Шчербина, заместник-председател на Министерския съвет на СССР, не би могъл и да си помисли да заплаши проф. Валери Легасов, почетен член на Съветската академия на науките, че ще го изхвърли от хеликоптера – в края на краищата, това се случва през 1986 г., а не през 1936 година.

Легасов, превърнал се в едно от главните действащи лица в сериала, действително се самоубива две години след аварията в Чернобил, след като е записал събитията в спомените си. Обаче, като учен от най-високо ниво, той изобщо не живее в разрушен апартамент с килим на стената, характерен за онези времена: това не е било неговото ниво. И котката не е била единственият му спътник: докато бил болен, след многобройните пътувания до атомната електроцентрала в Чернобил, за него се грижели съпругата и дъщеря му.

Знам със сигурност – пише Бершидски, – че руските миньори никога не пият водка преди да са измили въглищния прах от ръцете си. И в края на 80-те години на миналия век не е било необходимо войници с автомати да държат миньорите под контрол, докато министърът се обръща към тях. И войниците във филма държат оръжията по американски – с приклада под мишница, а не по съветския начин, през гърдите.

В сериала съветските войници държат автоматите си по американски маниер. Снимка: HBO

През 1986 г. в Съветския съюз хората вече не се наричат „другарю” — освен на партийни събрания. Картината на Репин, изобразяваща Иван Грозни, внезапно осъзнал, че току-що е убил сина си, никога не е висяла в Кремъл. В някои епизоди униформите са от други периоди.

ДНК

Всички тези неточности – както значителни, така и незначителни, намаляват сериозността на поредицата в очите на зрителите, които имат роднини или близки приятели, пострадали в резултат на бедствието. (Бившият пастрок на автора е един от онези 600 000, наричани „ликвидатори” на последствията от инцидента, пише той.) Тези неточности служат като един вид филтър, напомнящ, че в края на краищата това е американски телевизионен сериал, а не документален филм, и че всички показани в него ужасни събития – са художествена фикция.

Но въпреки този филтър, основните идеи на сериала звучат ясно и силно. Първо, хората често просто не са готови за мащаба на такива бедствия като инцидента в атомната електроцентрала в Чернобил: те се объркват и се опитват да се убедят, че светът около тях изобщо не се разпада. Това важи и за онези, които са били непосредствено на мястото на инцидента, и за големите началници, които в крайна сметка носят цялата отговорност за случилото се. Има ситуации, при които експертите трябва да бъдат извикани веднага, за да вземат бързи решения, без да се мисли за политическата изгода и традиционната командна верига. Никакъв героизъм и фатализъм, показани в сериала доста убедително, не могат да заменят експертните знания.

Разбира се, опитите за скриване на информация и преминаването в отбрана в такива ситуации са чудовищни ​​престъпления: Съветският съюз информира света за факта на катастрофата в Чернобил два дни след взрива, а лидерът на комунистическата партия Михаил Горбачов съобщи това в страната 18 дни по-късно. По това време жителите на по-голямата част от района около атомната електроцентрала бяха евакуирани, но на 1 май се проведоха демонстрации в съседни градове, въпреки че бе опасно за хората да бъдат на улицата. Когато Горбачов говореше открито за катастрофата, той основно критикуваше западните съобщения, според които Съветският съюз е виновен за трагедията. Такива съобщения пак щеше да има, но биха били по-точни, ако Съветският съюз не се бе опитал да прикрие мащаба на щетите.

Бершидски намира за забележителни някои руски реакции към сериала. Той дава за пример текст в прокремълския вестник „Комсомолская правда”, според който филмът е опит да се подкопае позицията на Русия в износа на ядрени реактори, т.е. в областта, в която Русия е уверено пред САЩ и се бори активно на европейските и азиатски пазари. Според Дмитрий Стешин, автор на текста в „Комсомолская правда”, целта на сериала е да настрои европейската общественост срещу руските ядрени проекти. Много подобни коментари има и в руските социални мрежи: там сериалът е обвинен в най-големия грях: русофобия.

Само че на повечето руски зрители им стана ясно, че този сериал на HBO не е част от американската пропаганда. Идеите, отразени във филма, са универсални: става дума за пределите на възможностите – на правителството и човешката психика – в момента на сблъсък с непредвидените ефекти на технологиите. Създателите на „Чернобил” не се опитват да представят руски злодеи. Дори партийният апаратчик Шчербина – който въпреки многобройните възражения, нарежда евакуацията на жителите на град Припят – в изпълнение на Стелан Скарсгард, печели симпатиите на зрителите.

Шчербина (Стелан Сгарсгард) и проф. Легасов (Джаред Харис, изправен) на заседание при Горбачов. Снимка: HBO

Въпросът, който притеснява Леонид Бершидски, е, че нито една от трите страни, пострадали най-много от катастрофата в Чернобил, не е искала да пресъздаде детайлно събитията от 1986 г. за назидание на целия свят. Русия, която днес има значително предимство в областта на ядрените технологии, би могла да направи такъв, за да покаже, че си е научила урока – званието „Герой на Русия“, с което бившият президент на Русия Борис Елцин посмъртно награди Легасов, не е достатъчно.

Украйна също би могла да заснеме филм за тази трагедия. Но сега в забранената зона около Чернобил, в развалините и изоставените села, процъфтява незаконната търговия с потенциално замърсен скрап.

И Беларус, силно пострадала в резултат на чернобилската авария, би могла да разкаже много.

Обаче само телевизионната мрежа, която даде на света „Игра на тронове”, намери смелостта и средствата да направи сериала „Чернобил”. Сега целият свят ще научи тази история именно в този ѝ вариант. Фактът, че постсъветските страни оставиха тази работа на HBO, разбира се, не може да бъде сравнен с това как съветските власти не можеха открито да съобщят навреме за катастрофата. Това обаче е много печален пропуск: в 33-те години, минали след взрива в четвъртия реактор на атомната електроцентрала в Чернобил, постсъветският свят не можа да създаде нищо толкова убедително като този вълнуващ сериал на HBO.


Има един украински мини-сериал, който показва Чернобилската авария, но без да търси причините за нея и без да показва политическите решения при овладяването на последиците. Четирите епизода на „Мотыльки“ (Нощни пеперуди, 2013 г.), излъчени за 27-годишнината от аварията, разказва историята на десетокласничката Аля и войника Павел, които се срещат и влюбват в края на април 1986 г. в Припят, веднага след страшния взрив на Чернобилската АЕЦ. Филмът – добре приет от критиката и зрителите – е посветен отчасти на чудовищната технологична катастрофа, но тя е преди всичко фон на любовта.

Пловдив Джаз Фест