Най-добрата година в историята на България

„Господ си беше събул чорапите.“

Роджър Зелазни има такъв разказ: „Много хубава година“. И е много хубав разказ, да ме прощавате за повторението. Мисля, че е и много хубаво занимание в събота сутрин да помислим коя ли е тази година за България.

Кои са най-лошите години, не е трудно да се сетим. Дори не е нужно да се връщаме чак в Средновековието: Джеймс Бейкър описва българските земи преди и след Априлското въстание, точно преди Освобождението. През 1876-77 възрожденска, все още османска България е замряла страна: да, вече покрита от мрежа училища и епархии на младата Екзархия, но и смразена от страха пред току-що смазаната национална революция и предстоящата голяма война между две империи. Батак е страшната новина на деня. И много хъшовски глави са паднали. Дори най-затворените в себе си са знаели, че предстои нещо голямо.

Или да вземем 1918-а, годината на големия военен крах. След шест години огромни усилия и жертви, България е победена. Националният идеал за обединение е провален, чужди войски окупират страната, парите губят стойност, царят абдикира (и мнозина мислят, че е заслужено), предстоят бедност, унизителен мирен договор, навлизане на хиляди бежанци и нещо, което силно напомня гражданска война. Да, 1918-а е мрачна тема и може би почти сто години по-късно още носим товара й.

Ами годините от 1944 до 1956-а, епохата на сталинизма у нас? Не съм сигурен коя от тези дванадесет години изобщо е по-поносима от другите, това е някакъв период на монголско иго. Водещата дума е страх. От самия преврат и съветската окупация до т. нар. „референдум“, образувал „народната“ република, събитията протичат бързо. Единственото облекчение от излишната военна кампания и шокиращите новини около „народния“ съд е, че поне бомбардировките над София са спрели. А после започва царството на доносите, саморазправите и обезземляването. Може би Тони Николов беше нарекъл 1948 година време без надежда. Мъртво време, първата година в пълния, тежък покой на сталинската власт. Нощ в Мордор.

А сега – обратно на слънце! Има и други години, време на надежди и големи възможности. Годините от 1860-а до 1872-а са такъв период. Възраждането ври и кипи, из България и околните страни шетат хъшове. Прочетете си пак началните глави на „Под игото“ или „Българи от старо време“. Османската империя, разбира се, не е земен рай – но България, дори под османска власт, може би е. Не само страната е красива, но и градовете са по-богати отвсякога през последните шестстотин години (точно така, дори и в сравнение с последния век преди османското завоевание). Откриват се училища, училища, училища… Тече и борбата за независима българска Църква, доведена до успешен край. Тогавашната ни Екзархия е била в ръцете на хора, заслужаващи истинска почит, вярващи и в Бога, и в собствените си сили. Необятните пазари от Цариград до Александрия са открити за нашите предприемчиви търговци, а същевременно в градския бит навлизат западни навици и лукс: очарователна смес от „алафранга“ и чист ориентализъм. Първата железница вече е минала през земите ни. Това е и периодът на Танзимата, „Обновлението“, Хатишерифа и Хатихумаюна, както и на смелите реформи на Мидхат паша, османския държавник, който иска всички поданици на империята да се превърнат в модерна свръхнация, обединена от лоялност към Портата и имперската династия – може би по подобие на Австро-Унгария.

Амбицията на Мидхат е типична за деветнайсети век и днешната позапусната красота на Русе още свидетелства за нея. Съществувала е една алтернативна визия за България като християнска провинция, радваща се на свободи и закрила под модернизиращия се, дори конституционен суверенитет на падишаха. Наивно? Най-вероятно да: но шейсетте години показват, че дори в старата империя с нейните рушвети, произвол и изостаналост е имало добри години. Противоречив период, но и време на големи възможности, когато все още несвободна България е била заредена със същия голям потенциал, с риска и шансовете на Дивия запад.

Но много хубавата българска година идва едва след Освобождението. И след славното Съединение. Дори след Независимостта. Мисля си за 1910-а, годината на първия електрически трамвай в София. Освободителната и Сръбско-българската война са в миналото, както и Илинденското въстание. Другите войни са все още в бъдещето. Да оставим мечтите за три морета – истинското величие е в коването на закони, в откриването на пощи и гимназии… и в забогатяването на жителите на царството.

Смутните времена на безкняжието и на стамболовизма (и байганьовщината, ако си спомним Алеко Константинов) също избледняват. България е амбициозна страна с вече ясен статут: това не е княжество под протекциите на Руската и Османската империи, с не съвсем законен княз, временно управляващ и османска Източна Румелия. Вече говорим за национална държава, конституционна монархия с нарастващи апетити за още земя. Но засега тя се развива в мир и в що-годе добри отношения с останалата част от Европа. Текат последните оптимистични лета на Belle époque, а у нас това е времето на Пенчо Славейков, Пейо Яворов… и бай Миту Кебапчията. Романтични копнежи, сенки на облаци и все по-самодоволно еснафство по едно и също време. Жалко, че този наистина хубав епизод е приключил така бързо.

Има и трети такъв промеждутък, „кратък миг, в който кралство Логрия ни е показано като видение“: не че цар Борис ІІІ е чак добрият крал Артур, но втората половина на трийсетте години също си струва припомнянето. По-смутен, не така идиличен отрязък време, но все пак България от 1935-а докъм 1938-а е страна на умерени надежди и разумно понарастващо благосъстояние. Докато над Европа за втори път се събират облаци, тук малцина го виждат. Може би самият монарх е що-годе наясно какво предстои (не само защото е фаталист, а и защото е добре информиран човек). За повечето българи обаче войните и изпитанията са минало, а животът е относително комфортен. Срамните епизоди от двайсетте години са позабравени, старите офицери издават спомени и оценяват грешките си от Европейската война. Голямата депресия е отшумяла и предприемчивият дух на старомодно трудолюбие сякаш се оказва наистина реален.

Спомням си думите на един много стар лекар, който носталгично казваше: „Защо се върнах в България? Ами че тогава тук беше най-хубаво!“. Стивън Рънсиман пише историята ни, симпатично подпийналият Едуард Осми минава през страната с бърз влак, а търговията с все по-приятелски настроена Германия е толкова изгодна…

Нататък всичко е ясно.

Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“