Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Флиртът с паметниците на соца

Сега е време предизборно и властта, макар и в оставка, се е заела с една от хубава по-хубава културна дейност: отърваването от мастодонтите на комунизма

Паметниците на соца са лъжа в камък и метал, но далеч по-важно е да се отървем от живи ченгета в институциите, а не толкова от каменните гости. Снимка: Емил Георгиев - Флиртът с паметниците на соца

Паметниците на соца са лъжа в камък и метал, но далеч по-важно е да се отървем от живи ченгета в институциите, а не толкова от каменните гости. Снимка: Емил Георгиев

„Кърт Кобейн умря, сменете кмета!
Или го оставете абсолютно, абсолютно същияааа!“
(„Хиподил“)

„Драги мой, тук променяме всичко… за да си остане всичко абсолютно същото.“
(Лампедуза)

Народното събрание прие на първо четене промени и допълнения към Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен. Да се радваме ли? Или да си отворим пуканки и да гледаме 75 924-и епизод от мелодрамата?

Освен дето хронически ми е патриотично, тоест ме спохождат пристъпи на ставане на крака, плач, хващане за сърцето и пускане на химна, сега май ми е и едно такова, предизборно. Всичко в стабилното ни Отечество е от хубаво по-хубаво, институциите са реформирани, бежанците не се бунтуват, така че с радост можем и ние да възкликнем като пазача от камбанарията на Марияцката катедрала в Краков:

„И пожари няма, и татари няма!“

Ето защо властта, макар и в оставка, се е заела не само с държавния бюджет, ами и с една от хубава по-хубава културна дейност: отърваването от комунистическите паметници.

Първо се започна с факта, че г-н Рашидов (когото също смятам за един вид социалистически монумент) за втори път ще трябва предсрочно да напусне Министерството на културата. Признавам, замислих се дали пък да не поръчам шампанско и хайвер от Сорос по тоя повод. Ето, властта в своята мъдрост направи едно добро на цялата ни културна общественост. Докато в Украйна и Полша тече ленинопад, тук у нас скромно, но убедително се започна с министъра. Дай Боже, рекох си, и до директора на Националния исторически музей да се стигне! И молитвата ми взе, че се изпълни, макар и по малко неочакван начин. Наистина щели да махат мастодонтите от времето на соца!

От време на време народният представител Мартин Димитров предлага законопроекти, които колегите му с присмех отхвърлят. Сега обаче пак е време предизборно, властта се е замислила за бъдещето си и трябва да се ухажват избиратели. В момента управляващата партия е приела чисто маркетинговото решение, че ще се насочи към така наречения десен сегмент. Затова този път поне на първо четене (и предполагам – за изненада на самия вносител) почитаемото законодателно Събрание под строй гласувало допълнение към един забравен закон и в резултат се предвижда рухването на безброй партизански грамади, петолъчки и шмайзери из цяла България. Разкош! Все едно в древен Египет каменоделците премахват името на покойния фараон от картушите в строителните надписи и дялат името на новия. Класическо проклятие над паметта на падналия тиранин. Друг би се сетил и за забавната практика на римляните да сменят главите на императорските статуи при поредния преториански преврат.

Доза Щастие

В това има известен комизъм, но не крия, че ми харесва. Отдавна твърдя, че в страната ни има място само за нормални паметници на наши войници, наши войводи и наши писатели, за нормални черквички и училища, а не за бетонната пропаганда на комунистическата диктатура (която бездруго се е появила насилствено и представлява подмяна на историята, пък и е в стила на нацистката грандомания). Обаче имам някои леки притеснения по темата.

Първо, най-важната функция на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен трябва да бъде лустрационна, а не естетическа. Разбира се, че паметниците на соца са лъжа в камък и метал, но далеч по-важно е да се отървем от живи ченгета в институциите, а не толкова от каменните гости. Ако не поставяхме гранитната каруца пред живия кон, частта с паметниците отдавна щеше да се е уредила от само себе си.

Второ, този Закон за изменение и допълнение просто няма да бъде приведен в действие. Хайде, знаем как стават и не стават нещата в китната ни Територия. Десетина червени кметове няма да се съобразят с новия закон и демонстративно ще издигнат по още някой Живков, Коларов или Червенков из градчетата си. Фанатизирани възрастни хора с цвИтя в ръце ще правят живи вериги пред особено любими партизански капища. Димитровград ще си остане Димитровград, нищо че Димитров е бил престъпник. А и тези приказки за глоби от по 2000 лв. звучат приятно, но някак пожелателно. В България глоби плащат само аджамиите.

Трето, цялата работа просто е неискрена. Мнозинството в сегашния ни парламентарен състав е инструктирано да се опита отново да ухажва антикомунистическата, демократична и западно настроена част от населението. От цялата работа след изборите ще остане само спомен, защото или сегашното мнозинство ще ги загуби и тогава Девети септември вероятно отново ще стане национален празник; или пък ще ги спечели, а предизборните обещания у нас по традиция са ланшен сняг, пардон, трик. По същия начин друга политическа сила може да наблегне на глупавата соцносталгия и да обещае, че отново ще построи Мавзолея и това пак ще е измама.

Четвърто, ще има безброй пререкания и откровени лъжи. Например най-проблематичните монументи – тези на съветската Червена армия – вероятно ще бъдат защитавани като паметници не на комунизма, а на „освобождението“ ни от т. нар. „фашизъм“. Това, че в Третото българско царство фашизъм не е имало и че през 1944 г. България е „освободена“ само от регентството на горкия княз Кирил, ще бъде пренебрегнато, както и досега. Да припомня, „освободена“ е и от интелигенцията си – чрез лагери и разстрели.

Много политически ли е този текст? Такива са и намеренията на народните представители, гласували на първо четене тези изменения и допълнения. Никой в Народното събрание не се интересува от историческата или културната страна на въпроса. Да, комунистическите паметници трябва да си идат, но това просто няма да се случи сега. Хвърлят ни прах в очите.

Разбира се, ще ми се да вярвам. Иска ми се да видя отново имената на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове на мястото на грозното Седмокрилие пред НДК. Иска ми се съветският окупатор да спре да размахва триумфално оръжието си над Университета в София и над главата на Левски в Пловдив. Но колкото и да ми се иска – вече не мога да си позволя да бъда така наивен, както ми е приятно. Този проект за изменение и допълнение е крайно недостатъчен. Чрез него едно компрометирано мнозинство се опитва единствено да измие образа си пред публиката, но не и да осъществи действителна промяна. А големите въпроси за лустрацията, както и за истинската ни идентичност и за изучаването на престъпленията на комунизма към българската нация продължават да стоят без отговор.


Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“

Bookshop 728×90