Върхът у мен

Това не е текст за Боян Петров. Това е текст за върховете. Не за друго, ами защото от някакво притаено суеверие ли, от що ли, ми се иска просто да изчакаме тези критични дни на спасяване да минат. Кощунствено ми е дори да си изговарям надеждата, толкова е чуплива в момента и толкова много ми се иска да не е напразна.

Та за върховете ще говоря. В пряк и преносен смисъл. За катеренето и цената му. За онзи необясним порив да прескочиш оградата, да видиш какво има от другата страна на стената, да разбереш какви са нещата, които познаваш на дневна светлина и през нощта. За ината да си кажеш „Няма пък!” и да се втурнеш да вършиш своите лични геройства, нищо, че наоколо люпещата семки тълпа ги нарича щуротии.

Научила съм се, че в света има два типа хора – дръзващи и страхливци. Страхът не е порок – той е нормално състояние на духа, когато се опитва да спаси тялото. Да не се страхуваш е много красиво, но не е човешко. Даже не е и божествено, защото всички богове от всички политеистични или монотеистични религии изпитват страх. Въпросът е той да не те спре. Закове ли те в мекичкото на живота, нахлузи ли ти пантофи и лепне ли ти битието върху екрана на телевизора, спокойно можеш да се считаш за принципно умрял.

Много такива хора познавам. Някои от тях можеха да станат птици, но предпочетоха да са мишоци. Изуха си обувките за катерене някъде към своите трийсет години и напъхаха крака в лъскави чепици. Подмазаха се тук-там, като нарекоха това „пъблик рилейшънс“. Създадоха си удобни и печеливши приятелства, които озаглавиха „създаване на контакти“. Жениха се по сметка, развеждаха се по друга, дори и децата си създаваха и раждаха по премерена схема за очакван житейски прогрес без особени сътресения. Станаха директори, шефове на компании, депутати, оглавяваха институции и министерства. Изказваха се по телевизии за световни проблеми, бяха и са в новините, дори сами ги създават така, както онези, кацналите по по-високите от техните върхове, им нареждат. Познавам мъже, които за една служебна кола са готови да изближат толкова седалища, че език не им е останал дори да се оплачат. И жени такива познавам, които толкова самоотвержено стояха в подножието на някакви пишман върхопокорители, че вратовете им се изкривиха от гледане нагоре към подножието на облите им кореми.

Познавам тези хора добре – от тях са зависели разни неща в живота ми или пък по техните преценки съм била приятен трофей сред обкръжението им, та сме имали възможност да си срещнем световете. И не че не съм си затрайвала пред напористото им лазене – и аз деца съм хранила, и аз сметки за ток и вода имам, и аз живея в този свят пълноценно и съвременно, не отшелнически. Но поне спя спокойно, че колкото и трудно да ми е било, не съм стояла там, където душата ми полека се е превръщала в тарантула. Тръгвала съм си от ситуации, които не мога да променя и не мога да понеса. Да, понякога съм чакала в базовия лагер, преди да атакувам върха, понеже обстоятелствата са били такива. И понеже не съм самоубиец, напротив – животът ми си ми е мил и си го искам до последния ден! Оставала съм без работа и без пари на няколко пъти. Слушала съм назидателни речи на самоизмислили се хора повече, отколкото ми трае търпилото и съм мълчала по-дълго, отколкото вътрешният ми глас може да се сдържи. Но не съм изневерявала на скритото си чувство, че ми е важно на сутринта да се погледна в огледалото и очите ми да не се отместват от срам от тези в него.

Моите покорени върхове не са малко, но не са впечатляващи – нисички са, като мен. Но въпреки това ми е било трудно, сякаш изкачвам Еверест без кислородна маска и по северния склон – мащабът не омекотява усилието, само го прави да изглежда като миниатюра. Не съм герой, ама си имам своите малки геройства. Така, както ги имат и много други хора, които също познавам. И които не познавам, но с това, което правят, ме карат да вярвам в усилието на изкачването, в смисъла на това да забиеш котките в леда и да драпаш нагоре, до най-високото. Просто защото от там гледката е друга. Или защото си си доказал, че можеш. Пък щом ти можеш, значи може и той, и тя, и онези двамата, и онова семейство, и хей оня клас, и този народ също може. Странно нещо е моженето – то единствено се доказва само с дела, не с приказки.

Има един прекрасен разказ на Елин Пелин, „Самодивските скали“ се казва. Сетих се за него покрай разговорите за върховете и жертвата, за „неразумните“, наричани дори „нахални“ покорявания, които толкова дразнят шляпащите в рядката кал обществени всичкоз(н)айци, вовеки увиснали на прашните си бюрца. Та в този разказ става дума за една селска красавица, овчарската щерка Магдалина. Момчетата от селото били полудели по нея и всеки я искал за жена. Баща ѝ обаче се опъвал на всички и въпреки че му подпалили кошарите и му изклали овцете, казал, че тя сама ще си намери този, когото иска и той ще го приеме. А Магдалина пък взела, че поставила условие – ще се омъжи за този, който я изкачи на Самодивските скали. Само че това не били просто някакви си скали край селото. През устата на разказвача, планинския ловец с впечатляващия прякор Чумака, Елин Пелин ги описва така:

„Непристъпни, високи, опасни и пълни със змии скали. Откак свят светува, там не е стъпил човешки крак и надали ще стъпи нявга. Навред из пръснатите наблизо и далече околни села и колиби хората вярват, че от върха на тия скали се вижда краят на Бялото море, в което сутрин и вечер се къпе слънцето”.

Момчетата, дето толкова напирали да се женят за Магдалина обаче се уплашили. Фитилът им стигал за малко – колкото за подпалят на баща ѝ колибите и да прережат гърлата на агнетата му, не да изкачват някакви си скали, дето никой преди тях не ги е качвал и смъртта дебне отвсякъде.

Имало обаче един млад мъж, дето приел условието. Перун се казвал. Не че не го било страх, ама му било по-важно да спечели Магдалина. Не че и нея не я било страх: „Ами ако не можеш ме изведе?“, го попитала. Пък той й отговорил: „Ако не вярваш, няма и да тръгнеш“.

И тръгнали двамата нагоре по скалите. Няма да ви преразказвам – Елин Пелин го е казал най-добре. Само ще го цитирам. Пък вие просто го прочетете:

„Когато Магдалина се спирала да почине, той обикалял мястото, за да намери проход, турял камъни, за да направи стъпала, храсти, за да има за какво да се хващат. Уморен се връщал и отново я повеждал нагоре. Те потъвали в пропастите и дълго се изгубвали от погледите на хората, които навеждали глави изтръпнали. Но ето, че смелият момък отново се показвал висящ над бездните със скъпата си другарка на ръце. Те излезли толкова високо, че не се виждали вече. Ала върхът на опасните скали бил още по високо.

Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и Перун не се върнали.

И до днес никой не знае дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост“.

За това става въпрос, уважаеми страхливи и не толкова страхливи сънародници! Не знам дали Перун и Магдалина са извървели пътя докрая. Не знам и дали от върха на скалите най-сетне са видяли как слънцето се къпе в Бяло море. Не със сигурност знам, че са проправили пътя. И са вървели напред, вървели са!