За изгубения смисъл и косъма в чинията

Цветан Цветанов в „Панорама“ на 29 март по БНТ1. Безкрайните му изречения тръгват нанякъде и угнетяващо катастрофират в задънената улица на популизма. Снимка: Стопкадър от „Панорама“ - За изгубения смисъл и косъма в чинията

Цветан Цветанов в „Панорама“ на 29 март по БНТ1. Безкрайните му изречения тръгват нанякъде и угнетяващо катастрофират в задънената улица на популизма. Снимка: Стопкадър от „Панорама“

Ранното ми детство съвпадна с последните години на комунизма. Докато бях дете, комунизмът беше старец. Докато аз тепърва се оформях като личност, комунизмът вече се разпадаше като строй. Аз идвах, той си отиваше. Интересно, но и трагично съвпадение, което беляза поколението, израснало като мен, през 80-те и 90-те години на миналия век.

Като дете на соца имах (не)щастието да мина през редиците на чавдарчетата и пионерчетата. Именно като димитровски пионер посрещнах промените от ’89-а. Скоро след това с радост захвърлих пионерската връзка и червената значка с лика на Георги Димитров и надписа „Винаги готов“.

Бях член на отрядния съвет в нашия клас и по-точно звеневи на трето звено. По онова време всеки клас беше длъжен да излъчи отряден съвет. Отрядният съвет беше нещо като мини ученическо политбюро. Състоеше се от председател, културномасовик, отговорник по трудовата дейност, трима звеневи и още няколко длъжности, които ми се губят. В отрядния съвет обикновено влизаха най-големите зубъри. Макар да не се вписвах много в това определение, попаднах там по неволя. Досадна и неблагодарна работа.

Не стига, че постоянно трябваше да преследвам съучениците си с „отговорни“ задачи, като например да направят стен-табло по повод годишнината от рождението на Георги Димитров или разстрела на 6-те ястребинчета, ами в края на учебния срок трябваше да участвам в събранието на отрядния съвет и да давам отчет за свършената работа.

Помня какъв кошмар преживях, когато ми се наложи да подготвя първия си доклад.

Въпреки че имах дар слово, мисълта да боравя с онзи скован социалистически език направо ме хвърляше в ужас. Написах първия отчет с помощта на дядо ми и в следващите две години ползвах същия текст като само сменях датите.

В началото много ме беше страх, че класната ще се усети как всеки път им пробутвам един и същ отчет, но тя така и не даде вид, че е забелязала. След промените през ’89-а, когато пионерските организации тутакси бяха отречени и разпуснати, реших да си призная тайното прегрешение. Класната ме изслуша и каза:

„Ама, разбира се, че веднага забелязах. А не ти казах, защото нямаше значение. Важното беше да използваш правилните думи и да звучи добре“.

Не можех да повярвам. Нямало било значение? Главното било да звучи добре?

Признанието на класната ми, че думите нямат значение, искрено ме потресе. Тогава бях на 11 и (наивно) вярвах, че думите притежават необикновена сила. Четях книги, правех първи опити в писането и отдавах на словото (особено на писаното слово) голямо значение, свръхестествен смисъл. С изненада открих, че думите могат да бъдат просто пълнеж, стиропорена преграда, умело прикриваща тоталното отсъствие на смисъл.

Още нямах представа, че в тоталитарните общества думите са параван. Затова хората (като писателя Георги Марков например), които умееха ловко да боравят с тях, бяха толкова опасни. Затова за комунистическия режим беше изключително важно да привлече господарите на словото на своя страна. Навсякъде по света диктатурите се страхуват от истинския смисъл на думите, затова с всички сили се опитват да го унищожат.

По време на соца празнословието беше успешната формула за публично говорене. Пуснете си коя да е реч на другаря Тодор Живков (в Ютюб са качени много) и се заслушайте. Опитайте се да вникнете в думите, търсете смисъл. Гарантирам ви, че няма да откриете. Знам го, защото съм опитвала неведнъж. Знам го, защото дълбоко уважавам словото и нехайната злоупотреба с него ме натъжава. Речите на Тато са натъпкани с кухи фрази, кресливи лозунги и повтаряни до втръсване клишета. Като пионерчета ни учеха точно на това – овладяване на схоластичния език на празнодумието.

А сега нека се върнем в наши дни. Как протича общественият разговор днес? С какво се е променило публичното говорене 30 г. след падането на комунизма? И променило ли се е въобще? Докато слушах едночасовия монолог на Цветан Цветанов преди седмица в парламента, си зададох същия въпрос. Той ловко отбягваше журналистическите въпроси, демонстрирайки завидно майсторство в празнословието и нищо-не-казването. Във витиеаватите му фрази разпознах желязната школовка на социалистическото образование, тясно профилирано в обучението на словоохотливи партийни кадри с промит мозък и шлифована до съвършенство посредственост, въоръжени с необходимия арсенал клишета и дръзновението да ги възпроизвеждат със завидно самообладание.

За да дам пример, ще цитирам самия Цв. Цв. Ето какво каза той в предаването „Панорама“ миналия петък:

„Всяко едно решение, което се взима от управляващата партия, няма как да не участваш във взимането на дадените управленски решения, защото политическата отговорност и политическата партия е тази, която всъщност ни дава силата и самочувствието, че се движим в правилната посока с доверието, което получаваме от нашите структури“.

Привидно звучи добре, при внимателно вслушване откриваш пълен нонсенс. Но кой ти слуша?

Езикът му ми напомни за моя пионерски отчет – един и същ всяка година, преповтарян, предъвкван и изплюван, обилно подправен с тъпи клишета и тавтологии. Говоренето на Цв. Цв. изобилства от тавтологии. Безкрайните му изречения тръгват нанякъде и угнетяващо катастрофират в задънената улица на популизма.

Публичният разговор днес, в това число диалогът между общество и управляващи, се свежда до няколко наизустени фрази, повтаряни до втръсване. Същински обмен на информация няма, липсва разговор по същество. А това е страшно уморително и води до трайно отвращение. Много хора си казват:

„А, не, благодаря! Отдавна се отказах да гледам новини и да следя политиката. Само се ядосвам, като ги слушам“.

Умората идва именно от липсата на смисъл, а отвращението – от злоупотребата с думите. Това не е истинско общуване, а имитация. Няма размяна на тези и антитези, а отбиване на номер. Сервират ни един и същ отговор, така както аз сервирах един и същ отчет при поредното събрание на пионерския отряден съвет. И повечето медии услужливо се правят, че не забелязват. Важното е да се използват правилните думи, важното е да звучи добре.

Онзи ден премиерът Борисов призна:

„Не сме идеални, но по-добри няма“.

С други думи – знаем, че ви поднасяме ястие с косъм, обаче нямате избор. Длъжни сте да го преглътнете, макар и с погнуса. Само, че на хората малко взе да им писва всеки път да им сервират храна с косъм, представяйки я за гурме. Време е да заявим открито, че в чинията има косъм и да напуснем ресторанта.

Всяко прекъсване на приспивния монолог с логичен въпрос или коментар води до срив в системата, фокусира вниманието върху косъма в чинията. Демокрацията се състои в смислен диалог между управляващи и управлявани, в правилно зададени въпроси и аргументирано поднесени отговори.

Призовавам свободните медии да не спират да задават въпроси и да не се отказват да търсят смислени отговори. Призовавам хората, които обичат думите и умеят да боравят с тях, да продължават да пишат и чрез словото да отвоюват територия на смисъл и добри идеи за бъдещето. Призовавам и всички нас, обикновените граждани, да не спираме да търсим и дискутираме важните теми за общото ни бъдеще. Въпреки умората и отвращението. Вярвам, че това рано или късно ще срине порочния кръг от евтин популизъм и кухи фрази.

Обществото ни отчаяно се нуждае от смислен разговор. Или както казва писателката Дженифър Игън:

„Трябва да пишем днес и да пишем качествено – да казваме истината в цялата ѝ объркана сложност. Това е най-доброто оръжие, с което разполагаме, за да спомогнем за съхраняването на демокрацията, в която фактите все още съществуват и всеки от нас може да говори свободно“.

Време е да си върнем вярата в думите. Защото истинското им предназначение не е да служат за преграда пред смисъла, а да бъдат негово оръдие.

ДС