Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Всичко ще бъде наред

Не е срамно да те е страх, срамно е да се оставиш на страха да те завладее. Ето това го знаят французите – тези хора, които са воювали за демокрацията си столетия и са си я връщали на няколко пъти, с кръв, барикади и развети знамена

Снимка:  Moyan Brenn - Всичко ще бъде наред

Снимка: Moyan Brenn

„Отворен за всеки от 1789 година.“ Това е най-съдържателната реклама, която някога съм чела. Отнася се за Лувъра – един от най-прекрасните музеи на света в сърцето на Париж, бивш кралски дворец, отвоюван и „отворен за всеки“ след Великата френска революция от 1789 година. Прочетох я в седмичния справочник за културния и обществен живот във френската столица Pariscope, когато преди двайсет години стъпих в този вълшебен град за първи път.

Вчера, когато рано сутринта разбрах какво се е случило в Париж, точно това рекламно изречение изплува в съзнанието ми. Париж – отворен за всеки. Париж – градът, който се преживява от всеки по своему. Париж, в който без да искаш и да си очаквал, животът ти като че сам се претегля и балансира.

Каквото и да кажете за Париж – е вярно. И че е студен или магичен, и че е любовен, мръсен, хаотичен, гигантски, мултинационален, плашещ, артистичен, бездушен или пък духовен. Париж не може да те остави безразличен.

Аз обаче ще кажа за парижаните. За този специален вид хора, които трудно можеш да разбереш, особено ако носиш „широка славянска душа“ и точно нея смяташ за единица мярка за човечност. За тези малко претенциозни, самоиронизиращи се френски столичани, които сами приемат перманентното си недоволство за забавно, след като дори са го институционализирали във вид на надпис върху сувенирни фанелки – J’aime rien – Je suis Parisien (Не харесвам нищо – аз съм парижанин).

Каквото и да знаем за парижаните, за каквито и претенциозни маргинали да ги приемаме, вече за втори път след ужаса „Шарби Ебдо“ те ни показват какво на практика означава да си гражданин на демокрацията. При това без никакво биене в гърдите – те наистина просто са си такива. Хора с особено висока политическа култура, познаващи и оценяващи гражданската свобода. Хора, които знаят цената на социалната отговорност и толерантност и са готови да я защитават без излишна емоция и шум. Да, може би не всички са такива – далеч съм от мисълта, че точно това гражданско съзнание се придобива по адресна регистрация или националност. Това, което е изумително обаче, е, че откъм сърцето на Европа, откъм онази гигантска мегаполисна окръжност около Айфеловата кула, на чиято територия реално в момента се води война на ценности, не лъха никакъв, ама никакъв страх.

Вчера сутринта, след една очевидно адска нощ, която французите трябваше да преживеят, социалните мрежи бяха залети от всякакви мнения, дискусии и статуси. Всичките ми френски приятели, всичките ми близки хора, живеещи в Париж обаче сякаш се бяха наговорили – мълчаха! Един по един се обозначаваха като save във фейсбук (прекрасна и изключително полезна функция на социалната мрежа) и постепенно подменяха профилните си снимки с такива с новите символи на атаката – френското знаме, Айфеловата кула като знака за анархия, окото, от което се стича сълза… Минаваха часове, а от тях нито капка хленч, нито дума страх или гняв. Часове по-късно една приятелка обяви, че кара с кола из улиците на Париж. Вози детето си на задната седалка. Минават по булевардите, където хората излизат на пазар, правят сутрешния си джогинг, извеждат кучетата си, бързат за работа. Каза, че всички съчувстват на семействата на жертвите и мислено са с тях. И завърши статуса си така:

„Ние не се страхуваме.“

Страхът е нормално човешко чувство. Не е срамно да те е страх, срамно е да се оставиш на страха да те завладее. Ето това го знаят французите – тези хора, които са воювали за демокрацията си столетия и са си я връщали на няколко пъти, с кръв, барикади и развети знамена. Сега, в първите часове след зверските атаки, е времето, в което лесно можеш да разделиш първосигнално света на добри и лоши и да изпаднеш в екстремизъм. Трябва наистина висока политическа култура, за да съумееш да сдържиш емоцията, да преглътнеш първата агресивна реакция и да преосмислиш интелигентно ситуацията. Впечатлена съм как французите правят това от само себе си. Как на фона на врящия бълвоч от всякакви остроумия и оценки из българските Фейсбук профили от последните часове точно онези хора, които лично изстрадват смъртта и ужаса в Париж, не си позволиха да избухнат. Събраха се, замълчаха и без никаква показност се изправиха като стена от безстрашие. В новинарските им емисии няма и грам мелодраматизъм. Политиците, които застават на екрана, излъчват едно-единствено послание:

„Нас не ни е страх“.

Само за сравнение – българският президент, съвсем в стила на местния мелодраматизъм и изконен национален трагизъм, почти се разплака пред телевизионните камери, когато говореше за атаките. В същото време французите тихо и достойно се редят на опашка, за да дарят кръв, докато носят в ръце торбичките с току-що купени багети, готови да продължат живота си гордо.

Класическо правило в журналистическата професия е да не привеждаш много-много като пример истории от личния си живот и емоции. От двайсет години насам обаче говорим за „човешка“ журналистика, където именно уникалният персонален поглед е център, защото е непосредствен и откровен. Казвам това, за да оправдая малкия личен пример, който ще си позволя да споделя и предварително да ви се извиня за това. Струва ми се, че в критични ситуации като тази малките истории за истински хора вършат по-добра работа от антропологичните обобщения и научното чесане на езиците на тема „национален характер“.

Та ето го моят пример.

Омъжена съм за французин. Мъжът ми е кореняк парижанин. Като дете е играл покрай всички онези туристически символи, които с вълнение и респект посещаваме в Париж. Познава тайните улички, има лични истории във всеки район на града и съвсем чистосърдечно си признава, че не е лишен от принципното вечно недоволство на парижанина. Вчера, в шест и нещо сутринта, докато съботно лениво се разбуждах, ми прошепна какво се е случило в родния му град преди няколко часа. Прошепна, не изкрещя! Съсредоточено прочете колкото смогна повече информация. Звънна набързо на близките си – „Как сте? Всичко ок ли е?… Добре, супер, хайде, ще се чуем!“… Прати няколко съобщения. Направи си кафе и си взе душ. Обръсна се, разходи кучетата и продължи да чете. Изгледа тихо няколко видеа, провери кой се е чекнал като save във Фейсбук и се захвана с дневните си задачи. През цялото това време тихо, настоятелно, като фон си тананикаше или свиркаше една мелодия. Everything is gonna be alright, Мъди Уотърс. Без да иска, без никакво намерение да демонстрира каквото и да било (то и пред кого да демонстрира – пред жена си и кучетата?!).

Наблюдавах го. Един парижанин в своето ежедневно обкръжение на хиляда километра от Париж. Недостъпен за съжаление от какъвто и да е вид. Без претенции – просто в ДНК-то му е да е такъв.

Така, докато го слушах да си припява, някак и на мен онова „Всичко ще бъде наред“ взе да ми се завърта в главата. И ето ме днес – и аз си го тананикам. Вкоренило се е в ума ми и полека подрежда способностите ми за разсъждение, като оставя настрана поетичната ми славянска емоционалност. Сега на нея не й е времето.

Everything is gonna be alright. Сигурна съм, защото знам, че Франция го вярва. И го отстоява от 1789-та година насам. Откогато Лувърът, нейният емблематичен културен и исторически символ, е отворен за всеки. Така че всичко ще бъде наред.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах