Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Злоба, Завист, Злъч и майка им Простотия

Интелигенцията си развява омразата като чаршаф след първа брачна нощ

Снимка: Румен Добрев - Злоба, Завист, Злъч и майка им Простотия

Снимка: Румен Добрев

Не знам да се смея ли, да плача ли. От няколко месеца наблюдавам как разприте сред т.нар. ни интелигенция се разрастват като обрив и се настаняват из пространството (медийното и виртуалното предимно) със самочувствието на свещени писания или индулгенции и се чудя как така тази неизчерпаема енергия отново е впрегната в злия български гений. При все, че си знаем колко сме добри на злоба, завист, клетви и омраза и всички имаме претенцията, че „не сме от тях, как’ Сийке“, както казваше Чудомир.

Спорове и нехаресвания винаги е имало и сред писателите, и сред художниците, и в кино- и театралното съсловие, и сред музикантите, архитектите и в академичните среди. Да имаш емоционално отношение към хората, които работят в твоето поле и към средата като цяло, е част от емоцията към работата си. Това е повече от нормално, в реда на нещата е да защитаваш позициите си, да се бориш за идеята си, да изказваш мнение, да мислиш и да не се страхуваш да се самозаявяваш. Когато обаче поведението на мразещ обеме цялата ти творческа, интелектуална или каквато е там същност с претенции, и механизмите, с които се изразяваш, придобият пазарно-махленски облик, губиш най-важното – облика си на интелигенция. Самоволно и самодоволно ставаш простак, който се различава от размахващата юмруци и псувни мутра само по външен вид и по по-витиеватия български език. Иначе и поводите за бой са си мутренски – винаги в крайна сметка става дума за това кой е по-голям. Независимо дали става дума за литература, журналистика, музика, архитектура или автомобили.

„Култура“ никога няма да напише за мен…

От години слушам как актьори взаимно се мразят. Окей, ще смекча езика в унисон с тона в самите среди – как „не се харесват“. От една страна са „много играещите“, които влизат от роля в роля и от сериал в сериал, а от друга – самоопределилите се като посветени на истинското изкуство. Първите гледат на вторите с лекото снизхождение на хора, съумяващи да поддържат по-висок стандарт на живот и с тихата завист на творци, които знаят, че ежедневно правят компромиси с вкуса си. Вторите пък заемат отчуждената поза на „висока летва“ и с пренебрежение и завъртени в отегчение очни ябълки гледат на първите като на аркашки, които предават изкуството. Едните обикалят страната по участия, концерти и снимки с големите си джипове, а другите карат колелета из софийски павета и репетират невъзможни текстове из тавани, мазета и читалища. „Известните“ се радват на зоркото око на публиката, което ги следи най-вече чрез жълтата преса, а другите чат-пат се появяват с дълбокомислени, безкрайни интервюта в елитарни издания с обичайна публика от двеста човека. И най-смешното е, че всяка от групите отчаяно завижда на другата за това, което тя самата няма и след къде умерени, къде доста люти оценъчни изказвания по трапези, в студиа или във Фейсбук аристократично заключава нещо от типа „да правят каквото искат“ и „не ми дреме“.

„И цяла България да ми дойде на спектакъл и да ми ръкопляска един час, за мен никога нищо няма да напишат във вестник „Култура“ – ми каза веднъж един популярен от телевизионния екран актьор. – Защото не съм в групички, не съм гей, нямам любовница и си гледам семейството с това, за което съм учил – актьорлък.“

Сигурно е прав. Но защо изобщо това трябва да е важно? Няма ли място за всички под слънцето и кой но кого е изял хляба, след като трапезите са напълно различни?

Чаршафите на „Литературен вестник“ 

Малко по-тих брътвеж се носеше от литературните ни среди. Там леки, квартални боричкания също винаги е имало, но те са били в духа на заздравяващите семейството домашни пререкания. Със скандала около „Литературен вестник“ обаче завесите на панелката бяха дръпнати и всички целокупно видяхме как семейството се маризи по най-неаполитански начин – с всичко, което му се изпречи на пътя, и с истории и компромати отпреди двадесет години. Един вид „преди да се омъжи за тебе, кака беше курва, ама не ти казвах, щот те уважавах“. Край на първо време обяснимите недоволства относно редакционната политика, идващи откъм кухнята на единствения ни вестник за литература, като бельо на простор бяха щедро изложени всички сутиени и гащи на редколегията му. Четохме кой как се е намърдал в издателство, на кого са му дадени привилегии, как си промотира книгите, какъв е бил като млад, пък какъв е станал после, какво е забравил и какво помнят останалите. Като чаршафи след първа брачна нощ, разпънати без свян бяха души на поети и писатели, при това от… други поети и писатели. Публичното око трябваше да се втренчи внимателно в окарфиченото за дисекция мършаво тяло на, така да се каже, литературното ни ядро и да разбере в подробности какво е яло и пило то през последните години, за да може да заеме адекватна страна в спора. Междувременно онлайн и в медиите българският език услужливо и майсторски бе разпъван в метафори и сравнения, във върнати на въоръжение стари думи, библейски изрази и цитати от култови книги в името на увековечаването на вътрередакционната омраза и превръщането й в нещо като нов манифест или символ-верую. Ако тази деструктивна енергия беше внедрена в истинска литература, сигурно щяха да се родят шедьоври. Но не би – „Литературен вестник“ не беше широкоизвестен като орган на и за литература, но придоби особено голяма популярност като място, където интелигентни и можещи хора си подвикват обиди в диапазона от „мон сеньор, вие сте дълбоко заблуден“ до „що не си е…е майката“. Е голяма интелигенция, няма що!

Бях решила за себе си да не коментирам точно това масово писателско изпростяване, но не издържах – заради спомените си с тези хора и заради красивите емоции, които всеки един от тях с творчеството, думите и знанията си ми е дал. Шокът от всичко това беше прекалено раняващ, за да го премълча – все едно утре Буковски да стане католически свещеник, Достоевски да пропише реклами за дамски превръзки, а Борис Христов да влезе във ВИП Брадър!

Траурно шоу с елементи на кокаинов делириум

„Малко им е боят“, е рефренът, който се понесе над журналистиката ни покрай поредната бокс тренировка на открито на Модерния ляв и адски демодиран иначе Христо Стоичков. Чаках този момент, защото маането от чалгата „Немаме журналистика“ винаги се дочува отнякъде, когато в обществото има скандал. Хеле пък, когато в него физически в ролята на едната страна са набъркани журналисти. Това е моментът, когато народът масово излива гнева си над „журналята“ и „парцалите“. Защото кой друг да им е виновен, ако не тия с „микрофоните и камерите, дето се тикат навсякъде“ за всичко, що става във и извън държавата – от КОЙ и КТБ, през Меркел и Путин, та до кмета на Симитли, дето, както се разбра, има широки сексуални разбирания?!

Досега нещата в изначалната омраза към журналистиката някак все пак стояха в относителен мир – свикнала съм и на гневните погледи на таксиметровите шофьори, когато отговоря „журналистка съм“ на въпроса им какво работя, и на подмятанията в компании „тихо, че тя е журналистка“, че дори и на приятелското „ама това сега да не го напишеш!“, когато ми споделят нещо лично. Всички ние, журналистите, сме свикнали и на всенародната любов и благодарност, когато се заемем с нечия кауза и я доведем до край, и на псувните зад гърба и в лицето от тези, на които истината не се е харесала. След безнаказаната Стоичкова предсватбена разгрявка с крошета в лицето на един човек (не журналист, а шофьор, но и в двата случая човек!) обаче омразата изскочи от самия организъм на българската журналистика и цъфна на челото й като набъбнала гнойна пъпка. Абе много сме се били мразели, бе, колеги! Наслушах се и се нагледах на обобщения за кафяви и жълти вестници, на коментари за продажни журналисти, на колегиални мнения за конкретни личности на журналистическия небосклон и отново се зачудих какво ли щеше да стане, ако тази цялата енергия се беше впрегнала в едно конкретно нещо – да се проследи какво и как ще се случи с лицето Стоичков, което пердаши някакви хора на публично място. Това е казусът! Един известен и самозабравил се отдавна човек бие някакви други хора. А дали те имат право да снимат, какво е трябвало да им каже побойникът, пък не го е казал, какъв е смисълът на всичко това и заслужават ли внимание клюкарските издания – са въпроси, които трябва да бъдат разисквани след това. Но не – дайте да си изповръщаме насъбраната злост върху колегията и да реагираме първосигнално.

И всичко това на фона на превърнатата в ивент смърт на журналиста Димитър Цонев, суперлативите около чиято достойна, но беззъба кариера преминаха добрия и верен тон и като кадри от дрон полетяха над замрялото откъм събития августовско битие. Така де – от една страна сме нямали никаква журналистика, а от друга сме имали такъв професионалист, чийто почерк, оказва се, надминава този на журналисти като Петко Бочаров, например. Е, да, нямаше кой да превърне неговата кончина в едноседмично обществено траурно шоу с елементи на кокаинов делириум. Като си няма човекът дъщеря, която ритуално да обиколи всички телевизионни студиа и на смайващо просташки български език да говори пълни глупости…

Милият градски кич

В интелектуалната омраза участват и художниците, и архитектите с вечните скандали покрай кичозната ни градска култура. Там публичните слюнчени пръски се леят най-вече, когато изникне поредната недомислица във вид на паметник с нещо светещо или тротоар в цвят мента. Този, който е избран за директор на институция, музей или сектор, никога не е онзи, който трябва да бъде и винаги тези, които са против него, знаят най-добре какво трябва да се направи. Тъй като дебат не се води, а всеки опит се превръща в караница, по нито един въпрос не може да се постигне единно становище и като следствие градовете ни приличат и все повече ще приличат на окъсани, кърпени лигавници. Като прибавим и типичния за нас маниер да похващаме големи проекти и да ги превръщаме в нищо и половина (справка: „Квадрат 500“), единствената надежда за случването на някакви смислени неща остава в малките, доброволни начинания на отделни артисти и техни съмишленици или спонтанни обединения в името на конкретна кауза. Разбира се, до момента, в който интересите не се настъпят и воденето на културен дебат отново стане невъзможно.

„Тоя ние сме го учили как се прави фестивал, нищо, че сега се е развихрил и е некадърен“, ми каза веднъж един музикант за друг музикант по повод поредното събитие, което вторият успешно организираше.

У нас е все така – някой някого на нещо е научил, пък той след това взел, че успял. Брех, че аргумент за омраза! Ми зарадвай се, бе, душо интелектуална, нали се предполага, че хоризонтът ти стига по-далеч от представата ти за собствената ти значимост?! Пък, ако и вземеш да си пренасочиш злостта към цели, които наистина я заслужат, сигурно наистина бихме имали и качествена журналистика, и достойна литература, и всякакъв вид театър, правен професионално, и смислена архитектура, и талантливи музиканти, които остават да работят у нас. А и аудитория, която се възпитава от всичко това.

Интелигенцията, предполага се, е онази част от обществото, която формира неговата история, цели и бъдеще. Благодарение на нея имаме родова памет, традиции и само наша си, българска философия за нещата и света. Щом интелигентите ни се дърлят помежду си като цигански врачки, какво остава за „широката общественост“? И как да очакваме, че измежду тупаниците, псувните и клетвите ще се роди мощна и смислена духовна среда, която да даде нов хоризонт?

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg