Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

„Забравеният“ Йовков, Пищялов, Ряпов и българските протести

Откъс от недовършения роман „Гороломов”, в който историята напомня днешния ден

Освен Йовков, мнозина от "Възраждане" са забравили и   българския правопис. Снимка: Михаела Катеринска/БГНЕС - „Забравеният“ Йовков, Пищялов, Ряпов и българските протести

Освен Йовков, мнозина от "Възраждане" са забравили и българския правопис. Снимка: Михаела Катеринска/БГНЕС

Привърженици на „Възраждане“ се „възмутиха“ в телевизионен репортаж, че „Йовков е забравен“, а се учи напълно излишната „география на Африка и чужди автори“. Без да коментираме втората част на твърдението, можем да се съгласим с първата безспорно. Не само Йовков е забравен, а и Чудомир, Алеко, Иван Хаджийски и още мнозина познавачи на българската психика и народопсихология, която очевидно не се е променила особено през последните век – век и половина. Ако не бяха забравени, може би никой нямаше да подкрепя „Възраждане“.

Затова припомняме „забравения Йовков“ с последната известна част от незавършения му роман „Гороломов“ (за сведение на привържениците на „Възраждане“ – Йовков е писал и романи). В нея майсторът на словото разказва за протестите и изборите такива, каквито ги е видял през 1937 г. Единственото, в което може да търсим разлика с положението днес, е технологичният напредък и новите начини за подмяна на вота.

***

В неделя, първия неделен ден на месец юний, бяха изборите. С едно такси, което Пищялов и Ряпов му докараха от града, още рано сутринта Гороломов тръгна да наглежда как вървят изборите в разните секции. Измежду нивите таксито му оставяше синкав дим подире си. Взеха да се чуват глухи удари, викове. Таксито спря, Гороломов слезе. Тъй като наблизо се случи една могила, той се упъти натам.

На пръв поглед полето беше пусто. И само ниви гъсти, високи, поразклатени от вятъра и доста пожълтели. Пред жетва беше. Гороломов чу да пее чучулига – – – –* и веднага чу удар на тъпан. И ето: голямо множество – – – идеше отсреща. Там беше тъпанът. И друг тъпан се чуваше…– – – Черна върволица от хора по височината. По другия път се виждаха само каруци – – като на сватба. Вдясно пък, на чертата на хоризонта, имаше дол. Той слабо се забелязваше в нивите. Натам едно след друго бяха селата: – – Сараджа. От всяко село излизаше по едно множество избиратели, които отиваха да гласуват. Като се вгледа човек добре, виждат се знамена. – – – – – Ясно и гръмко отеква из полето ударът на тъпан – – – – – – -.

Една колона се спуща към страната на Гороломов – – – – – Той можеше да я вижда. Знамето се развява напред, гръмва тъпан. Тая колона беше най-многобройна. Селяните съзряха друга колона и завикаха ура. Отсреща се чу: а-а-а! Пак задумкаха тъпаните – -. После пак ура. – и пак а-а-а! – отсреща – – – – –

Развълнуван от това, което виждаше, Гороломов се качи на таксито и замина.

Към обед той беше в Конак и сред селото на един мегдан съгледа Ряпов, който говореше с някого. Тихо, без шум, за да чуе разговора, който изглеждаше на караница, Гороломов се доближи с таксито.

– Това е насилие морално и физическо! – говореше Ряпов ниско, важен, с посинели арабски устни. – Всички тия факти аз ще ги изнеса подробно. Вие ще отговаряте, има устав, отговорност носите, хубаво да знаете!

Агитаторът (Гороломов не се съмняваше, че младият гражданин, с когото говореше Ряпов, е агитатор) се усмихна тъй, че между предните му зъби се видя една черна дупка, махна с ръка, в която държеше сноп зелени бюлетини, и си отиде.

– Какво има? – попита Гороломов.

– Здравей, другарю Гороломов – каза важно Ряпов. – Говорим с тоя лъжелиберал за късите рокли.

– Какви къси рокли?

– По модата шантеклер. За тайните стаички, както са ги направили тука. Направили ги от платнище, но дигнато над земята тъй, че като влезе някой да гласува, виждат му се краката до коленете чак. И какво става? Ако рече да тръгне натам, дето са бюлетините на опозицията (те знаят, кои бюлетини де са), викат му „шът!“ и той, разбира се, се връща.

– Как може? Това е скандал! – каза Гороломов.

– Ако пък избирателят – продължи Ряпов – въпреки това „шът!“ гласува за опозицията, турят му, като излезе, един кръст с тебешир и, като се отдалечи от изборното място, в някоя уличка го сгащят и му теглят един бой.

– Възмутително! Позор! – говореше Гороломов.

– Един човечец, като не се досеща, че краката му се виждат, събува си калеврата, изважда една оранжева бюлетинка и гласува. И нему турят кръст с тебешир и го съдират от бой.

Гороломов извади бележника си и взе да пише оплаквателна телеграма.

След малко таксито запуши нагоре през нивите. След половин час беше в Кара Пелит. Тук Гороломов намери Пищялов. Намери го пред кръчмата, която сега беше затворена, тъкмо когато наведен помпираше гумите на колелото си. Пищялов видя Гороломов, но го погледна отстрани и не го поздрави.

– Здравей, Пищялов! Здравей, друже!…

Пищялов се изправи, като държеше разперени изцапаните си ръце.

– Няма да ти дам ръка, другарю Гороломов. Изцапан съм.

– Как е положението? Как сме?

– Положението… иди го виж! – каза някак равнодушно Пищялов и посочи към училището. – От тая сутрин я има, я няма пет души да са гласували за нас. Това е то положението. Фертик! Ето на, аз си прибирам чуковете и ще си ходя.

– Как тъй? – учуди се Гороломов. – Отде знаеш кой за кого е гласувал, нали има тайна стаичка?

– Тайна стаичка. Вятър, другарю Гороломов, вятър! Ти остави туй, ами аз се питам, кой дявол ме караше да се залавям с политика, с избори. А бе, човече, продавай си моливи, перца, тетрадки. Ако не тече, капе. Има хляб, стой си, мирувай.

– Е, Пищялов, и ти! – –

– А туй, туй – каза Пищялов и замърда два пръста както се броят пари – париците, парите, дето ги похарчихме, кой ще ми ги даде?

– А! Мъглов тука – каза Гороломов – – – –

Отсреща, от другия край на мегдана, идеше Мъглов. Вървеше бавно, тежко, изглеждаше важен. Белият му каскет – доста накриво, на петелката на сивия му костюм беше закачена червена роза. Той се спря, защото при него дойде един стражар и, като изкозирува, пришепна нещо. Мъглов, без да го гледа, му каза нещо.

Стражарят бързо се повърна към селото.

Усмихнат, Мъглов спря пак очи на Гороломов. Двама селяни, които бяха седнали до оградата, бързо станаха на крака.

– Как си, колега, как си? – каза Мъглов на минаване край Гороломов, но без да се отбие при него. – Казват, че имало много червени бюлетини. Валяло дъжд от червени бюлетини.

– После ще видим! – отвърна гордо Гороломов.

Той вече не гледаше Мъглова, а гледаше купчината, които идеха. Гороломов позна, че е лесничеят Дянков с четирима горски стражари. Той почака да дойдат и каза:

– Какво търси горската стража в село? Туй гора ли е? Или правите избори?

– Случайно минаваме – каза Дянков.

– Случайно! Знам аз, господин Дянков, колко е случайно. Протестирам и ще се оплача. Още сега ще се оплача!

И Гороломов извади бележника си и взе да пише бърза телеграма. Пищялов сви устни и махна с ръка, като че искаше да каже: Празна работа! Нищо не помага! И като се наведе, взе да завива някакъв винт на колелото си.

Таксито на Гороломов запуши пак, излезе от Кара Пелит пъргаво, заизвива и запрепуска из пътя. Седнал отзад, облакътен на меките възглавници, Гороломов – – – – си мислеше нещо. Намираше, че Пищялов е паднал духом и гледа прекалено черно на нещата. Друго нещо е Ряпов. Ряпов е смел, Ряпов е борец. Все пак съмнението, ако и отдалеч, облъхна Гороломов. Той си спомни за големите тълпи, които беше видял да отиват със знаме, с музика да гласуват. Какво ще бъде, ако отиде при тях да им държи реч, да ги убеди, да ги увлече, да ги поведе право към урните! Вестниците ще пишат: Изборът беше – но – със своето красноречие… Да! Това е възможно. Това може да стане! Народът е като гора – вълнува се от който вятър завее.

Тъкмо в тоя миг се чу голям шум. Гороломов погледна отвъд дола, на баиря – – – – голяма тълпа хора, гъсти редове, бяло, черно, като мравуняк. – – – – – – Толкова много хора Гороломов не очакваше да види. – – – – –

– Помежду провиквания някои пееха – – – – – – – ясно се чу гайда.

Ето случай, за който си мислеше Гороломов. Той искаше да върви нататък, но таксито неочаквано спря. Той видя на другата страна – – че стои Йовчо. Гороломов се подвоуми: да слезе ли да види Ганка или да върви, където – – – го вика дългът му. „Само за минутка“ – каза си той и скочи от таксито.

Ганка не го очакваше, смути се, позачерви се, но затуй стана още по-хубава. Смущението ѝ Гороломов взе за добър знак.

– Заповядайте – каза Ганка. – У нас е тъй неразтребено. Аз не знаех. Седнете, господин Гороломов.

– Не, няма да седна, само тъй за минутка. Днес, знайте, е решително сражение със съдбата ни… Вие сами ли сте?

– Не. Фроса влезе при Даринка. Но седнете, не стойте на крака. Ще доде и Фроса.

Гороломов седна. Каквото и да става, той не може да не гледа Ганка, която му се вижда тъй хубава. – – – – – – Тясното – – чело под тъмнокестенявите коси изглеждаше чисто, мраморно бяло – – – – – – – Черните ѝ очи светеха и се усмихваха. Долната устна беше влажна и червена. Ако и да не беше от срамежливите, тя все се свенеше. Гороломов беше стар ерген и в това виждаше нови надежди за себе си.

– Искате ли да видите Фроса? – каза Ганка. – Да я повикам.

– Не, няма нужда. Не я безпокойте. Ще поседим двама. Двама не искате ли да говорим?

– Защо не!

– Аз и без това искам, мислех нещо да ви кажа – каза Гороломов. Ганка се позасмя и наведе очи.

– Не може ли да се срещнем с вас?

– – – – – – – – – – – – – – –

– Насаме да се срещнем – каза Ганка. – Това [ще] прави впечатление.

– – – – – – – – – – –

Ганка – – погледна Гороломов, сведе очи и каза:

– Да, искам. Но аз не мога да се отделя, Фроса е тук. Но слушайте какво… Тя искаше да – – – – Но ще намеря удобно време. Аз ще ви пратя записка. Обещайте, че щом я получите, където и да сте, ще дойдете.

– Разбира се, разбира се – зарадва се Гороломов. Ще дойда, където и да съм, ще дойда.

Отвън се чу гласа на Фроса:

– Кой е там, Ганке? – –

– Трябва да отида – каза Ганка. – Довиждане.

Тя изтича навън. Гороломов поиска да я чака, после разбра, че най-добре е да си отиде. Зарадван, горд, той се почувствува по-смел откогато и да било, седна на таксито, сам се засмя и заповяда на шофьора да кара.

В това време множеството беше се спуснало долу в селото. Не се чуваха ни гайди, ни тъпани. Не се виждаше нищо, защото дългият ред от върби покрай реката не позволяваше да се види, какво има отвъд тях. Но като мина мостчето и зави към Славювата кръчма, Гороломов видя всички тия селяни, които бяха слезли от баиря – – – – – – – – Едни бяха насядали на сянка под върбите, други събрани накуп приказваха, но сега се спуснаха към кладенеца. Беше голяма жега, печеше слънце. От мостчето до Славювата кръчма имаше три кладенци с чекръци. Те не се виждаха хора.

– Брей, жаден народ! – каза някой там. – Водата се размъти, свършва се!

На други кладенци се караха.

– Стига си пил като жаба, бе! Дай други да пият!

Всички бяха черни, лъснали от пот, разгърдени, с разтворени ръкави, с жилести космати ръце.

С бавен ход, леко – като уморена живина, машината на Гороломов премина от единия край до другия това множество. Той гледаше този почернял як народ и готвеше на ум речта си.

Гороломов не можа да познае, че всички тия селяни бяха бановци. Щом той мина, след него се чу:

– Не е ли тоя, дето искаше да ни дави?

– Сватанак, брадата виж, брадата. Вароломов!

– Да сме станели на риба, а?

– Този ли е? Този е, значи. Бре!

На другата страна пред Славювата кръчма, сега затворена, бяха се спрели няколко души чамурлийци между тях Георги Арнаутина. Едрият костурчанец с надиплените си потури от чер позеленял сатен, със сребърен кордон на часовника си, прекаран през шията му, жълт, подпухнал, стърчи като дъб над другите чамурлийци. Гороломов слезе от таксито.

– О, господин Гороломов, дека ходи, що чиниш? Ела, бре сине, ела да се видим – посрещна го Арнаутина. Но Гороломов едва се ръкува с него, обърна се и тръгна към бановци. Те бяха се разделили – като кога се роят пчели. Гороломов направи десетина крачки към тях и се спря. Десният му крак силно трепереше.

– Братя! Българи! – извика той, колкото глас имаше. – Тук пред вас стои един от ония, които…

– Долу-у-у, долу-у-у – чу се откъм другата страна и заглуши гласа му.

Гороломов направи още няколко крачки напред. Сега няколко камъка като зърната на градушка подскачаха около него.

– Господине, остави ги, ела тук! – вика Арнаутина.

Гороломов извика по-силно:

– Братя! Дайте ми вашето доверие, аз ще направя всичко, за да…

Отсреща се дигна цяла буря:

– Долу-у-у! Долу-у-у! – И падаха камъни. Гороломов вика:

– Слушайте, оставете ме да говоря. Ако е за езерото, аз ще ви обясня.

– Долу-у-у! Долу-у-у!

Както стоеше сам, отведнъж Гороломов се поолюля, падна най-напред на колене, после на цялата си страна.

Един камък беше го улучил над челото. Едър, разтревожен, Арнаутина се спусна към него.

– Що фърляте бре, айдути! – извика той дрезгаво. – Убихте човека!

Той се наведе и подигна Гороломов:

– Ела, сине, ела, златен! Не бой се, ке ти мине. Ела, златен, ела!

Като го крепеше, той доведе Гороломов в Славювия двор. От някъде, през други дворове, с изплашено лице пристигна фелдшера с кожена чанта през рамо, с – червен кръст. Той превърза Гороломова и тъй като раната му се видя доста тежка, изпрати го на часа с таксито му в болницата в града.


* Отбелязаните с тире празни места са според недовършения ръкопис на писателя и вероятно е трябвало да бъдат запълнени впоследствие – бeл. ред.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90