Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Звучен плесник за онези, които поискаха оставката на директора на Народния

Епизод № 6: Морфов, първите Аскеери, битката за заплати с режисьорите

 - Звучен плесник за онези, които поискаха оставката на директора на Народния

Войните в Народния театър са утихнали след най-експлозивния епизод в историята на трупата – пенсионирането на звездите Георги Черкелов, Наум Шопов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова… В Епизод № 6 на  сериала „Театрален роман“ проф. Стефанов разказва за първата си среща с Александър Морфов и как му е хрумнало да го покани в трупата, за появата на наградите „Аскеер“, на Центъра за театър в Минстерството на културата, за сблъсъците с режисьорската колегия, битките им за по-високи заплати…

Хрониката от събитията през 90-те години е на Васил Стефанов – най-дълго управлявалият първата ни сцена директор. Спомените му са част от личния му дневник, отпечатан в книгата „Народният театър като съдба“. Поради бутиковия й тираж я публикуваме на части и в сайта „Площад Славейков“. 

(В курсив са посочени пасажите, които проф. Стефанов е дописал преди отпечатването на книгата.)

17 май 1992, неделя

В петък отидох да видя в театър “София” нашумялата постановка на “Бурята” от Шекспир на неизвестния за мен млад режисьор Александър Морфов. Казват, че Морфов е учил куклен театър при Юлия Огнянова и това личи в работата му. Той демонстрира типично за куклен режисьор въображение и богато визуално изразяване, като се отнася към текста без особено уважение. В спектакъла има отделни много добри решения, чудесни хрумвания, но като цяло постройката не е балансирана. Все пак този млад човек показва безспорни качества не просто на режисьор, а на постановчик, на човек, който измисля изцяло спектакъла, вместо да се задоволява с интерпретация на пиесата. Направи ми особено впечатление смелостта му да борави с пространството. Той не си знае силата, когато го увлече фантазията, действието се разгъва върху цялата площ на сцената, че дори и извън нея, сякаш тази площ не му стига. На Народния театър е нужен точно такъв режисьор, който няма да се притеснява от големината на сцената му, който може да я запълни в дълбочина и ширина с действие, а не да сбива всичко в няколко квадратни метра в центъра. Трябва да се срещна с Морфов. Този човек може да опита късмета си при нас.

24 май 1992, неделя

Снощи във Военния театър се раздаваха за втори път наградите “Аскеер”. Миналата година не бях на церемонията, названието “Аскеер” ми подсказа, че става дума за някаква пародия, измислена от шегаджии, които раздават награди от името на “български Оскар”, който – естествено – ще се нарича Аскер, щом е във Военния театър. По разкази на очевидци, било е точно така. Тогава нашите “12 разгневени мъже” получили награда за най-добър спектакъл на сезона. Тази година пародийното начинание е претърпяло метаморфоза. Някой е усетил, че в него е скрита по-богата перспектива от прост дружески шарж. То може да се превърне в празник на съсловието. А няма съмнение, че точно в сегашния момент съсловието има нужда от свой празник, има реална нужда от годишни театрални награди. Един сериозен театър не може да живее без този вид публична оценка.

Тазгодишното раздаването на наградите “Аскеер” беше организирано по особено официален начин. Цената на поканите се движеше между 60 и 70 лева, което очевидно е подразнило парвенюшката суетност на част от новозабогатялата публика да плати присъствието си на това чудо. Театърът беше пълен, церемонията започна в 21 часа и беше проведена с вкус и такт. Народният театър спечели половината от всички присъдени награди за 1992 година. Накрая ни дадоха и наградата за най-добър спектакъл – за “Лоренцачо” – която бях призован на сцената да получа аз, като директор, заедно с Маргарита Младенова. Наложи се дори да кажа няколко думи, които се опитах да импровизирам, защото награждаването ме завари напълно неподготвен. За мен това беше една вълнуваща вечер, която ми достави радост преди всичко с признанието за първите добри плодове на промяната. Моите два сезона не са отишли напразно. Всички наградени говориха искрено и развълнувано. Нямаше глупости, а то е малък подвиг за нашего брата. Вечерта продължи във Военния клуб, но там основната част от публиката се занимаваше с ядене и пиене и не обърна внимание на раздаването на годишните награди на актьорската гилдия.

Днес вечерта в резиденция “Бояна” имаше прием на вицепрезидента Блага Димитрова. Тя и съпругът й посрещаха всички поканени. Видях се с много познати. Стана ми ясно, че между президентството и Министерството на културата отношенията не са особено топли.

30 май 1992, събота

Преди време получих текста на един проект на правилник за дейността на предполагаем, бъдещ Национален център за театър, който трябва да осъществи отдавна готвената и отдавна рекламирана театрална реформа. Прочетох го и под прясното впечатление от прочетеното седнах и написах мнението си.

Животът на моето поколение премина през една нескончаема върволица от реорганизации, които никога не доведоха до същинска промяна, нито донесоха нещо наистина по-добро. Тази, вероятно, е причината да посрещна с недоверие идеята на министър Димов за реформа в сферата на културата посредством въвеждането на така наречените “центрове”. Запознах се много късно с конкретната разработка на идеята за “театрален център” и вече мога съвсем определено да призная, че смътното ми недоверие се смени с искрено недоумение. Каква всъщност е мисията на този “театрален център”, какви задачи се възлагат на това ново управленско звено? От доста дългия списък на неговите “основни функции и задачи” се вижда, че този орган, натоварен да провежда политиката на Министерството на културата в областта на театралното дело, наистина си поставя за цел да съсредоточи и да сложи под свой контрол буквално всички посоки на театралната дейност: финансирането, социологическите проучвания, сътрудничеството с другите институции, международната и издателската дейност, законодателната инициатива и пр. Преди десетина години същата задача трябваше да изпълняват тогавашните “творчески обединения”. Сегашният “център” ми изглежда просто като ново (не бих казал подобрено) издание на някогашното творческо обединение. Но тъй като се нарича “център”, в неговите функции централизмът е още по-силно изявен.

Такова тотално централизиране на административната власт над театъра досега май не е имало. Но по-важното е, че тази конструкция стои в крещящо противоречие с духа на демократизиране и на все по-голяма реална, а не само декларирана самостоятелност на всеки отделен театър и на всеки отделен човек в театъра. Основното, което ме настройва негативно, е нежеланието на авторите на проекта да погледнат и да осъзнаят днешните и утрешните реалности, нежеланието да допуснат административни промени, които да узаконят и канализират промените, които вече се набелязват и дори се извършват в живота на театъра ни. Връщането към познати структури, макар и прикрито зад нови формулировки, е – за съжаление – резултат от еволюцията на програмата на министър Димов, който дойде с големи реформаторски обещания, а в края на мандата си просто ни караше да се чудим за каква реформа ни говори, след като фактическото положение на театъра ни с нищо не се промени.

Министерството на културата трябва да набере куража, до който екипът на министър Димов не можа да достигне, за да проведе културна политика, а не да се измъква през пролуките на добре звучащи, но спекулативни формулировки като тази за “равнопоставеност на всички субекти на театралната дейност”. Не може да са равнопоставени “всички субекти” при положение, че са различни целите и задачите, които те преследват. Равнопоставени са растенията в полето и дърветата в гората: за всички тях слънцето е едно и също и дъждът е един и същ. Но там, където се намесва разумното търсене на определен сорт или порода, там неизбежно се намесва селекцията и точно селекцията означава културна политика.

Считам, че е задължително на мястото на равнопоставеността да се прокара принципно разграничение между театрите. За всички е ясно, че разклонената театрална мрежа вече не може да разчита на досегашната държавна субсидия. Когато средствата не достигат, естествено е да се премине към режим на изборност и аз мисля, че не друг, а Министерството трябва да реши кои театри с по-особено значение ще останат на пряка държавна субсидия и кои театри ще трябва да потърсят издръжка от общините, ако могат да я получат. Няма никакъв смисъл изтънялата държавна финансова подкрепа да се разделя между всички съществуващи театри, което ще доведе до бавното издъхване на всички. По-добре някакъв брой театри да получат възможност за сравнително нормално съществуване – разбира се, ако заслужават такова предпочитание, – вместо да се ръководим от максимата “всички или никой”.

Колкото до Народния театър, той трябва да получи статут на национален културен институт с всички произтичащи от това последици по отношение на държавното финансиране на неговата дейност.

10 юни 1992, сряда

На заседанието на директорския съвет във вторник повдигнах въпроса за необходимостта от попълване на трупата с млади хора. Към 5 януари т.г. средната възраст на нашата трупа е била 45 години и 3 месеца, като актьорите над 50 години са били 19, а тези между 40 и 50 години – 13 или общо 32-ма от всичко 47 души. От състава излязоха доста възрастни актьори, но през последните години в него не е влязъл нито един млад човек. Трупата има остра нужда от подмладяване, това се вижда при всяко разпределение на пиеса с повече действащи лица. Непрекъснато прибягваме до услугите на гастрольори.

Режисьорите се съгласиха безусловно с мен и настояха, щом повдигам въпроса, да обсъдим час по-скоро евентуални кандидатури. За момента те не споменаха имена. Аз предложих да помислим за Рени Врангова, младата актриса, която получи “Аскеер” за изгряваща звезда. Маргарита Младенова веднага подкрепи идеята и дори добави, че би могла да вземе Врангова още в следващата си постановка, другите също казаха, че няма да я оставят без работа.

Въпросът за привличането на нови хора в трупата обаче е колкото неотложен, толкова и деликатен, защото става дума за формиране на нов баланс, на нови пропорции в структурата на състава както във възрастово отношение, така и по отношение на “боите” и в съотношението мъже-жени. Признах, че имам свое разбиране по въпроса, но съм далеч от мисълта да се наема сам с неговото решаване. Режисьорите са тези, които работят с трупата, поради което те са и най-заинтересувани от нейния потенциал, от широтата на нейната “палитра” и структурна гъвкавост. Затова разчитам на тяхната инициатива и помощ. Трябва заедно да доизградим корпуса на заварената трупа, като прибавим липсващите в нея елементи, но това трябва да става внимателно, защото новата кръв идва да повиши жизнеспособността на трупата, не да я разбива. Онова, което не казах, е опасението ми, че ако изборът на новите актьори остане само мой, без да е получил одобрението на режисьорската колегия, още утре може да бъде бламиран с отказа на режисьорите да работят с избраните от мен актьори. Това сме го виждали и знаем как се прави. Моето желание е чрез вкарването в щата на известен брой нови, главно млади актьори да се ограничи честото и доста широко използване на гастрольори и нашите спектакли да станат все повече дело на нашата собствена трупа.

Няколко дни след като отзвучаха силните вълнения от многото получени награди, на мястото на емоциите у мен започна да се избистря стойността на случилото се в нощта на “Аскеер”-ите. Както и да се погледне, то беше признание – публично, колегиално признание – на промяната, извършена в творческото битие на Народния театър. Пет от общо десетте награди, между които тези за режисура и за най-добро представление, бяха присъдени на нашия театър. Преобразяването или прераждането на овехтялото изкуство на “академиците” беше станало реалност, която се забелязваше, освидетелстваше се и се оценяваше. Народният театър – вече без ничие високо покровителство – беше си възвърнал полагащата му се челна позиция в театралната общност. Онези, които само преди няколко месеца бяха поискали оставките на директора и на режисьорите за грешната посока на действията им, водеща според тях театъра към катастрофа, бяха опровергани, получиха звучна плесница. Тяхното изваждане от състава се беше оправдало морално.

Сезонът 1992/93 открихме с премиера на македонската пиеса “Р” от Й. Плевнеш с македонски режисьор Л. Георгиевски, на която присъстваха президентите на България и Македония като очевидно доказателство за нейния откровено политически характер. Внушението за този културен жест на добра воля идваше от Президентството.

Посткомунистическа България прибързано предлагаше приятелството си на получилата току-що независимост постюгославска Македония, а Народният театър беше избран за едно от местата, на които трябваше да се демонстрира изблика на нашето ново сближаване. Но аз се постарах премиерата да се състои все пак не на сцената на Народния театър, а в една от залите на НДК. Мислех, че трябва да опазя представителната сцена на България от една съмнителна политическа акция, на която не можех да се противопоставя.

3 ноември 1992, вторник

Всеки вторник в театъра заседава дирекционният съвет. Затова почти всеки вторник се прибирам разстроен след тричасови заседания и разсъждения по въпроси, които най-често остават без решения. Днес говорихме за щатните структури и за тяхното рационализиране, което ще рече – за облекчаването им от излишни хора; говорихме за повишаването на заплатите, как да определим заплатите на незаетите в работа актьори и пр. В края на заседанието отбелязах, че в момента, в който ще влезе в сила дългоочакваната “договорна система”, не се знае кой ще е директор. Моят договор изтича на 31 декември. Засега е неизвестно какво ще последва след тази дата. Но днес моят заместник изненадващо подаде оставка. Това вече променя положението и за мое евентуално напускане не може да се мисли, театърът ще се окаже без ръководство.

В събота беше премиерата на “Грехът Куцар” на “Сфумато”. Иван Добчев е направил интересна постановка, но смятам, че работата на Маргарита в “Грехът Златил” е и по-смела, и по-оригинална. Тя “допрочита” Йовков, като го изменя по посока на една доста последователна логика: ако Златил е сторил грях и е вкарал баща си в гроба заради пари, ако синовете на Златил сега са готови да вкарат своя баща по същата причина в гроба, ясно е, че грехът се предава и че прекъсването на този порочен кръг може да настъпи само ако някой се реши да изкупи греха. А изкуплението на греха е самоосъждането. Разсъждавайки по този начин, Маргарита стига до заключението, че Златил трябва да се самоубие, ако осъзнае вината си спрямо своя баща и своите синове. Ако човек не е чел “Боряна”, не може да не се съгласи, че такъв финал, а не финалът с Алфатарския цар е по-верният. В постановката на Маргарита тази друга, нова, обърната логика, която пренарежда събитията и им дава друг смисъл, друго драматично съдържание, е основното, изненадващото откритие, което прави зрителят. Разбира се, има критици, които не са съгласни с гледната точка на режисьорката. Това е тяхно право, но нейно право е да мисли върху текста и да го премисля като сътворец или тълкувател. Тя има много добри сценични решения, с които показва света на Йовков в друга, може би изопачена, невярна, но не и нереална светлина. Това може би не е светът на Йовковата Добруджа и нейните широки, душевно открити хора. Но това е български свят. Маргарита просто показва един много по-сиромашки, по-беден духовно, по-настръхнал човешки пейзаж, където господства сметката, затъпяващата нищета, почти животинското живуркане.

Иван поставя “Албена” за четвърти или пети път и личи, че му липсват наистина нови идеи за поредното “препрочитане” на текста. Неговата постановка е театрално интерпретиране в ново сценично пространство, но не е нов поглед върху философията на Йовковата творба. Иван няма открития, не изненадва в чисто мисловния план на работата си. Но в изобразителните решения има няколко блестящи находки, може би малко измислени, малко нагодени, но много изразителни. Той показва Албена и Нягол – и двамата много млади, почти юноши – да се подават под чергилото на една каруца, където се срещат и любят, и двамата голи до кръста, Албена с голи момински гърди, една непорочна, красива с непорочността си Албена. Тя не е грешницата на Йовков, не е фатално красивата жена, затова и запазените в постановката приказки на мъжете, които се заглеждат по Албена, стоят в противоречие с онова, което виждат очите ни. Иван е стигнал до една много интересна версия или догадка, различна от идеята на автора, но не е могъл да преодолее съпротивата на композицията, поради което остава при изолираната находка, без да успее да изгради цялостно виждане, пълно вътрешно пренареждане на логиката.

В театъра се репетират две постановки, с които всъщност ще открием новата страница на сезона. Днес прочетох в “Дума” бележка на Наум Шопов със съжаление, че е пенсиониран от Народния театър. Аз също съжалявам, че бях принуден да извърша това пенсиониране. Но съжалявам и за трите програмирани и продадени представления на “Последният запис”, които Наум Шопов по неизяснени причини не дойде да изиграе. Обида? Напълно разбираемо. Но нали за актьора е най-важно да не изгуби сцената? Сцената не му е отнета.

10 ноември 1992, вторник

Дочувал съм, че хора с черна съвест,
присъствайки на някаква пиеса,
понякога тъй бивали смутени
от майсторството й, че там, на място,
признавали престъпното си дело.

Това са думи на Хамлет, казани от него при решението му да уреди представление, в което се разиграва “Убийството на Гонзаго”, подобно на убийството на неговия баща, разчитайки, че така престъпникът ще издаде гузната си съвест. Така и става.

Има много коментари на тази сцена от “Хамлет”, известна като “Мишеловката”. Ако на своето време Хамлет е вярвал, че театърът е “огледало”, което има силата да смущава съвести, като възпроизвежда злодеянието пред очите на злодея и така го кара да осъзнае стореното от него, съвременният човек е отишъл много по-напред и вече не се поддава на силата на театъра. Гледал съм доста представления, в които например е осмивана, заклеймявана бюрокрацията, но всички зрители като един усмихнато, доволно, тържествуващо ръкопляскат на видяното. Оглеждал съм се в полумрака с очакване да видя поне едно лице, което да изразява някакво друго, не толкова весело чувство. Не, такова лице няма. Излиза, че сред публиката въобще няма някой, който да се е видял в “огледалото” и да е “признал престъпното си дело”. Това навежда на две предположения: или театърът е станал много лошо “огледало”, или тези, за които е предназначено “огледалото”, просто не ходят на театър. Нито едно от двете е вярно. Театърът отдавна не е “нравствено заведение”, както го е мислел и Шилер, той е забавление. Толкова по-добре, ако брани нравствени ценности. Но днес това все по-слабо се котира.

15 ноември 1992, неделя

Ставам на 59. Няколко приятели ми се обадиха по традиция да ми честитят рождения ден. Излязохме с внучката ми на разходка на хубавото слънчево време след падналия вчера обилен сняг. Прибрах се за обед късно, чаках с колата на опашка за бензин, обядвах, пих чаша вино и легнах да спя.

Снощи имахме премиера на “Великият комбинатор”, два дни по-рано, в четвъртък, беше премиерата на “Цената”. За разлика от “Цената”, където Леон Даниел направи един брилянтен спектакъл, “Великият комбинатор” е едно малко измъчено усилие на Андрей Аврамов да преосмисли историята на Остап Бендер от днешна гледна точка, с философията на пост-социалистическия човек. Велко Кънев стои в центъра на спектакъла, но този чудесен актьор има нужда от режисьор, който да го води по верния път към образа, а това тук не се е случило. Докато Леон е накарал и четиримата му актьори да “зазвучат” по непознат начин, неочаквано силно и ново, в други гами и с други хармонии. Кирил Кавадарков за пръв път от много години играе такава голяма роля и я играе чудесно. Стефан Данаилов е неузнаваемо мек и тънък. Стоян Алексиев и Мария Каварджикова също са на висотата на задачата си. Това е един много, много добър спектакъл.
Докато готвехме премиерите на “Великият комбинатор” и “Цената”, с които всъщност откриваме сезона си на собствена сцена (най-после!), трябваше да се справям и с куп кухненски неуредици: течове над сцената, уреждане на отношения между службите, ненаправени навреме програми и други подобни. Трябва бързо да намеря човек за длъжността на напусналия зам.-директор, за да се разтоваря от този род дейности.

26 декември 1992, събота

На Бъдни вечер се събрахме с младите, прекарахме весело, детето, както винаги, беше главното ни забавление. Отдавна не съм оставал в къщи с чувството, че нямам задължения. Забравил съм какво е празник и какво е да си свободен. Приятно ми е да разполагам със себе си и с времето си. Това са удоволствия, от които съм лишен. Преди два или три месеца изживях доста остра криза на желание да захвърля всичко и да си върна тези прости удоволствия. В последна сметка надделяха съображенията да продължа.

Вече един месец съм без заместник-директор. Трудничко е, но се издържа. Имам три кандидатури за ваканцията, но още не мога да се реша на коя от тях да се спра. Все пак работата върви. Не знам дали не си внушавам, че в отношенията ми с режисьорите се появи някаква хладина, която не знам откъде тръгва, нито пък какво означава.

31 януари 1993, неделя

Рано сутринта жена ми се обади по телефона от болницата, че насрочената за утре операция се отлага. Явила се на специална комисия, която настояла преди хирургичната намеса да се направи серия от облъчвания, което автоматично отпраща самата операция със седмица по-късно. Положението наистина ли е толкова сериозно? Лекарите ме успокояват да не се плаша, но как да бъда спокоен?

4 февруари 1993, четвъртък

Вчера гледах репетиция на “Васа Железнова”. Красимир Спасов е на път да направи един първокласен спектакъл. Много добра режисьорска работа, много силни актьорски изпълнения, особено при мъжете. Мария Каварджикова като Васа ми се стори без вътрешен мащаб на мощна личност. Може би на премиерата, до която остават 10 дни, много добре разчетеният план на ролята ще се напълни с живот? Краси ми призна, че е много доволен от Мария. Аз пък му признах, че очаквам повече от нея. Стоян Алексиев и Мариус Донкин са направо чудесни. Има ансамбъл. Много сложна архитектоника на сценичната картина, много богато премислена режисура, без да е умозрителна и без да е истерична, макар и с някои уклони към нещо, което може да се нарече сексуално-перверзни волности, за каквито Краси – за моя изненада – има вкус и надарено въображение. Този спектакъл може да се нареди между най-доброто, което се е появявало на сцената на Народния театър през последните три сезона.

28 март 1993, неделя

Непростимо е, че толкова време не съм записал нищо, а се случиха толкова много и толкова важни неща.
Оперираха жена ми на 16 февруари. Операцията мина добре, нормално протече и следоперационният период. На 5 март я прибрах в къщи.

Знаех, че това изпитание ми предстои. Разбрах го още щом научих какво е заболяването и налагащата се спешна операция. Мисля, че издържах на напрежението, но не удържах да не пропуша след като цели 6 години изкарах без цигари. В театъра през това време се подготвиха и излязоха три премиери. “Васа Железнова” мина чудесно, “Антигона” се оказа интересен, но и маниерен спектакъл, “Портиерът” не можа да стане голямото представление, което би могло да бъде, Пламен Марков имаше добри актьори, но очевидно не му стигнаха сили за повече.

Гледах почти всяко представление на “Васа”, докато жена ми беше в болницата и вечер не бързах да се прибирам в къщи. Особената “магия” на този спектакъл е заложена в търсената и набиващата се в очи женска красота, която се оказва чудесна маскировка на уродлива човешка същност. Тези четири много красиви жени (самата Васа-Мария Каварджикова е красавица) са всъщност малки чудовища. Тяхната красота прави зрелището приятно, нещо като сладката обвивка на горчивите хапчета, която кара да преглъщаме по-леко, по-неусетно гъстия сок на грозните страсти. Страшното може да бъде красиво и красивото може да бъде страшно. Човек някак не може да повярва, че в тези красиви женски глави зреят престъпни планове, алчността е погубила морала. От една мрачна социално-нравствена пиеса Красимир Спасов е направил красива драма на собственическата ненаситност, водеща до престъпление.

Както обикновено при Маргарита Младенова, “Антигона” е много ясно замислен и разчертан спектакъл, роден от нейното умонастроение в момент, когато то е доминирано от интерес към архаичното като първооснова на театралния модел. Времето на действие и мястото на действие са изместени назад, в пределите на един по-ранен свят, когато всичко у човека е все още първично, все още нешлифовано от цивилизацията. Това е само по себе си интересно търсене, но то – за съжаление – не допринася за усилване на внушението, за по-въздействащата форма на посланието.

А в “Портиерът” намирам основно разминаване на режисурата с особената драматургична техника на Пинтър. Нашият спектакъл се мъчи да представи пиесата като сюжетна постройка, като пиеса с някакъв последователен разказ, интересът към който се поддържа от интригата. А техниката на Пинтър е точно обратната. Той натрупва събития, които нямат пряка причинно-следствена връзка, нямат логична спойка. И точно тази непредвидимост на постъпките и събитията, тази неочакваност – като в криминална история – е източникът на напрежението или на очакването, което заменя напрежението, създавано от интригата. Сякаш вървиш по улица и не знаеш от кой ъгъл ще ти се покаже някой. Тази алогична изненада буди смях и държи зрителя в състояние на лутане, така че в края на спектакъла да не е ясно какво точно се е случило. Това е Пинтър.

След “Антигона” по план трябваше на голямата сцена Иван Добчев да започне репетиции със “Смъртта на Дантон”. Той забави премиерата си в “Сфумато” на един спектакъл, който почти никак не ми хареса, нарича се “Падането на Икар” и е по текстове на Бергман и Радичков, но не е нито в стил Бергман, нито в стил Радичков. Лошото е, че тъкмо когато трябваше, макар и със закъснение, да започнат репетиции на “Дантон”, театърът се оказа в затруднено финансово положение. Не ни достигат 300 хиляди лева, за да си платим отоплението и електроенергията, пък и останалите разходи. Субсидията ни, определена на базата на миналогодишния ни бюджет и миналогодишните цени, изгуби стойността си, обезценена от инфлацията. Сега тя стига само за заплати. Аз предприех спешно няколко стъпки в тази ситуация, спрях тока в ателиетата и спрях работата там, поисках от Иван да преразгледа проекта за сценография, чиято реализация би ни струвала около 100 хиляди, а в момента нямаме лев.

На 1 април трябва да стане общо събрание, на което да се обсъдят мерките при създалото се положение. Аз ще поискам съкращения в щата. Отдавна приказвам, че такава стъпка е наложителна, сега ще трябва да я направя по необходимост. Но в такъв ход има чисто юридически страни, които трябва да се обмислят.

18 април 1993, Великден

За пръв път в къщи не се боядисват яйца и не се меси козунак в дните преди Великден. Жена ми е болна и всичко за празника се прави в дома на младите.

Изминалата седмица беше трудна за театъра. Отливът на публика достигна върха си, две представления на голямата сцена трябваше да се анулират: “Антигона” и “Краят на играта”. За “Антигона” имаше продадени 17 билета. Маргарита беше доста загрижена, че толкова рано се наложи да се сваля представление поради хладното отношение на публиката към работата й. Виждам колко е притеснена от това, че след успеха на “Лоренцачо” сега трябва да установи неуспеха си или поне да преглъща доказателствата му. За мен това развитие на нещата не е изненада, то е по-скоро пореден урок за липсата на чувствителност у колегите ми по отношение на предполагаемото отношение на публиката при вече набелязан резултат от постановъчното търсене. Още на първата репетиция, която можах да видя, казах на Антоанета Войникова, че не знам кой ще гледа този спектакъл. Тя ме изгледа смаяна. Сега дойде ред смаяно да гледа празния салон.

С това не искам да кажа, че някой е виновен в елементарния смисъл на думата за обективния провал на постановката. Всички си мислехме друго, когато записвахме в репертоара “Антигона” и лично аз си представях много по-различен спектакъл, по-близък до “Лоренцачо” от този, който накрая се излюпи. Някои обстоятелства се оказаха непредвидими. Не можех да предвидя, например, че Маргарита Младенова ще изпадне под такова силно влияние на интересите си, изразени в “Грехът Златил”, и ще тръгне към “Антигона” с желанието да намери не просто архитипове, а архаика в чист вид, и то регионална балканска архаика с битовите й черти. Тя постави “Боряна” в откровено драматично русло и показа героите като жертви преди всичко на една обезчовечаваща материална нищета, откъдето започва и тяхната бездуховност. Но “Антигона” е съвсем друго нещо, тя е рожба на един млад свят, който издига монументални паметници на своята самоувереност, тя не може да се подведе под такава архаика. Подмяната на автентичните ценности си е отмъстила. Младенова сякаш още не може да разбере това и може би е рано то да й се обясни, не е готова да го осъзнае.

При нашите срещи ние спорим по въпроса за отменянето на представления заради малкия брой зрители. Всички – и аз в това число – сме съгласни, че това не е професионално. Щом веднъж си обявил, че днес ще играеш дадено представление, ти си длъжен да го играеш, независимо колко души са дошли да го гледат. Другото не е честно и спрямо тези, които са дошли, и спрямо собствения ти професионален дълг. Просто казано, другото е глезотия. Аз пазя необикновен спомен от едно представление, което гледах в Париж през 1966. В театър “Едуард VІІ”, един от луксозните и скъпи парижки театри, се играеше някаква американска пиеса с Ани Жирардо. Много харесвах тази чудесна актриса, бях й почитател. За съжаление, когато влязох в зрителната зала, заварих 5-6 души, разпръснати на различни места в побиращия вероятно 600 или 700 зрители салон. Помислих си, че ще ни върнат парите и ще отложат представлението. Не. При почти празен салон представлението се игра и онова, което ми направи поразяващо впечатление, беше максималната мобилизация на актьорите. Те играха като на премиера при пълен салон. Тогава осъзнах, че това е просто уважението на професионалиста към самия себе си, към собствения му труд, а не към публиката. Режисьорите смятат, че подобна професионална философия трябва да се възпитава и у нашите актьори. Те са против отлаганията на представления заради малкото зрители. Колкото зрители дошли, толкова. Актьорите са длъжни да играят! Аз съм напълно съгласен с тях. Но…

В нашия случай въпросът не е само до професионален морал. Вярно е, че пред вида на празния салон нашите актьори се демобилизират, губят апетит да играят и представленията стават формални, безцветни. Не винаги, но най-често е така. Те имат оправдание, което аз разбирам – пропада окрилящият контакт с публиката, а той е признатият фактор, без който няма представление. Разбира се, истинският професионалист е почти независим от този фактор. И аз не бих давал ухо на актьорската жалба, че “тази вечер няма зрители”, ако финансови съображения не ме тласкаха към отлагане на представлението, защото така ще се икономисат електроенергия, хонорари, въобще разходи за няколко хиляди лева, които далеч не могат да се покрият с прихода от няколкото продадени билета. Ако играем, ще бъдем на тежка загуба. Тази е главната причина да се съгласявам с отлаганията.

Във вторник представлението на “Лоренцачо” беше обявено за 50-то (всъщност беше 52-ро), по този случай беше устроен малък коктейл, на който нямаше как да не отида. Прибрах се късно и трябваше да слушам справедливите упреци на жена ми, които ме накараха сутринта да съчиня оставката си. Но оставката остана на бюрото ми и вместо да мисля за нея, сега мисля за онова, което съм длъжен да направя преди да се оттегля от поста си.

Пак във вторник, но от 14.00 часа имах поредната си среща с така наречените синдикални лидери. Отново обсъждахме финансовото положение на театъра и предложенията ми за “икономии на фонд работна заплата”, както аз деликатно наричам съкращенията в щатната ни структура. “Лидерите” и този път се впуснаха в дълго шикалкавене, от което се разбра дълбокото им нежелание да се ангажират с каквато и да било стъпка в посока на съкращения. След двучасови безплодни приказки аз най-после избухнах и заявих, че прекратявам този безсмислен разговор и ще очаквам новия бюджет – от него ще се види за колко души ще има пари за заплати и колко души ще трябва да си отидат. После, след като официално закрихме срещата и останахме да се доизприкажем, аз казах какво мисля за една част от хората от техническия персонал, открито заявих, че няма морал в лентяйството им, в манталитета им на използвачи, в симулирането и кръшкането от работа. (При идването си в театъра заварих уникален ред: техническият и обслужващият персонал работи на две смени по 8 часа, ще рече – 16 часа. В театъра няма работа за 16 часа в денонощието. Едната смяна всъщност не идва на работа.)

Те като че ли бяха изненадани, че знам толкова подробно как стоят нещата, но не се поддадоха на внушенията ми да “тръснат” от гърба си тези, които са ги яхнали. Страхът за собственото място е така силен, че не допуска мисълта за каквато и да било промяна в сегашното положение. Един от тях така го и каза: сега можем да съкратим някого, но след време неговото отсъствие може да разклати цялата постройка! Затова да пазим целостта на постройката и да не пипаме никого! Хубава философия. Могат да се сменят директори, актьори, режисьори. Важно е ние да оставаме тук – това ми казаха по заобиколен начин моите “лидери” и те май не се усетиха какво признават в откровените си усилия да ме разубедят в намеренията за съкращения.

Започнахме разговори за репертоара за новия сезон. Те тръгнаха мудно и без охота. Литературното бюро се оказа напълно неподготвено за това. Първите предложения за репертоар са потресаващи, в тях няма и следа от съобразяване с днешните условия на работа на театъра, режисьорите ни сякаш искат да се измъкнат от едно неприятно за тях задължение в момент, когато мислите им са заети с други грижи. Войникова ми заяви, че не водя разговора във вярната посока, след като казах, че литературното бюро не си е свършило работата. А моето гледище е, че ние заедно – директорът и драматурзите – трябва да решим по принцип какво е необходимо на театъра като репертоар, а след това ще определим конкретните заглавия и режисьорите, които ще ги реализират. На литературното бюро тази процедура се видя непродуктивна. Но аз няма да променя гледището си, защото последните отлагания на представления по-добре от всичко друго показват, че изборът на репертоар не може да бъде оставен главно на режисьорите. Защо директорът ще се нарича и “главен художествен ръководител”, ако не насочва формирането на репертоара?

Самоинициативата, която проявяват “предани на театъра актьори” с предложенията си да правят постановки, е – строго погледнато – косвено осъждане на режисьорите ни за тяхното безразличие към сполетялото ни изпитание. А истината е, че от четиримата ни щатни режисьори в момента само Иван Добчев е зает в постановка. Останалите трима просто не са в театъра. Всеки от тях има някакви ангажименти и ако се наложи сега набързо да преразгледаме плановете си и да започнем работа по нещо непредвидено, никой от тях не е в състояние да се заеме със задачата. Такава е печалната действителност и аз нямам никакво право да я премълчавам тъкмо пред онези, които не знам защо не я виждат. Режисьорите, които се считат за режисьори на Народния театър, правят при нас по една постановка на сезон и още две постановки на други сцени. И си остават “наши”! А тях през по-голямата част от сезона ги няма в театъра, където съм се постарал да им предложа сравнително добри условия за работа, със собствени кабинети и пр. И сравнително добри заплати. Актьорската трупа глухо роптае срещу тази половинчата обвързаност на режисьорската ни колегия с делата на театъра. Аз винаги съм се противопоставял на този ропот, но сега започвам да виждам неговите основания и да го оправдавам. А това означава, че трябва да предприема съответни реакции.

1 май 1993, събота

От месец и половина насам, а може и повече, всеки понеделник се срещам с режисьорите, за да разговаряме главно за бъдещия сезон. Идеята беше отдалеч да обмислим репертоара, промените в актьорската трупа, в системата на договаряне, в общата организация на работата. Въпросите са много и всички са свързани един с друг. Затова и толкова време вече говорим, без да сме стигнали до онова, което сме приели за крайна цел. Срещата ни в последния понеделник се състоя, но разговорът се отложи, тъй като се оказа, че точно в този ден Маргарита има рожден ден и ние предпочетохме да се почерпим за нейно здраве с чаша коняк и да си приказваме за други неща – в случая за току-що завършилото гостуване на театъра от Кьолн с постановката на “Г-ца Юлия” на Димитър Гочев. Ние се събираме в 5 следобед, а този ден в същия час имаше и нещо като честване на Любомир Тенев с лектор Петър Увалиев.

За този последен понеделник, когато разговорът не се състоя, аз бях поел задължението да направя равносметка на сезона, който си отива, и да посоча поуките от него. Аз така пожелах – да говорим за поуките. И те приеха. Готвейки се за срещата, доста мислих какво да кажа и какво да не кажа. Едното не е по-малко важно от другото. Върху посоката на мисленето ми и най-вече върху естеството на изводите ми вероятно ще влияе доста напрегнатото ми нервно състояние. Будя се нощем около 4 часа и често опитите ми да заспя отново се оказват безуспешни. Та докато будувам, мисълта ми тръгва нанякъде, а в тези часове на нощта – забелязал съм го – мислите не са твърде ведри. По такова неблагоприятно време се мъчех да систематизирам наблюденията си върху сезона и работата ни. Някъде сигурно съм преувеличавал или надценявал стойността на фактите, но погледът върху цялото ми се струва правдоподобен.

Един въпрос отдавна ме безпокои. При последния ни разговор с Краси Спасов, който често се изказва от името и на колегите си, защото се счита за “доайен”, ми предложи да помисля как да сключа с тях бъдещите договори за постановките им. По взаимно съгласие ние приехме да подписваме трудови договори за всеки сезон. В договорите трябва да се запише заглавието на пиесата, която режисьорът ще постави като основание за заплатата му. Работата е там, че когато миналата година се уговаряхме за работата и заплатите им, режисьорите приеха да поставят през сезона по две постановки. На практика обаче всички поставиха по една. Хонорарът на гост-режисьор за една постановка досега беше 15 хиляди лева. Заплатата на наш режисьор за един сезон е около 40 хиляди лева. Излиза, че една постановка на наш режисьор струва на театъра доста по-скъпо. Тази сметка са си направили и някои актьори и в последно време в театъра се злослови по адрес на режисьорите ни точно на тази тема. Злите приказки трябва да са стигнали до ушите на онези, за които са пуснати, щом Краси сам отваря дума за новите договори. За мен обаче е много по-важно да използвам повода, за да обсъдим не просто заплатите им, а как ще продължим нататък, защото неприятна истина е, че нашите режисьори също са гости в театъра, прекарвайки в работа в него до три месеца на сезон. Това присъствие, сведено до три месеца, е направо неприемливо за мен. Аз не крия, че държа да подпиша с всеки от нашите режисьори договор за две постановки, което означава те да работят главно при нас, в нашия театър. Иначе, при тяхното кратко присъствие, актьорите се чувстват малко “безстопанствени”. Те ревнуват, че “техните” режисьори прекарват по-голямата част от времето си в други театри и ревността им не е неоправдана, аз поне я споделям.

Красимир Спасов винаги изтъква – съвсем основателно – паричната страна на проблема, като казва, че ако Народният театър би му предложил заплата, с която може да живее нормално, той не би имал нужда да прави постановки на друго място и би работил само за Народния театър. Разбирам тази гледна точка и я приемам, макар тя да е уязвима. Защото никой не получава заплата, която му позволява да живее нормално. Маргарита Младенова и Иван Добчев въобще не повдигат глас за заплата. При тях определящият фактор е съдбата на “Сфумато”. Тези двама режисьора са едни от най-добрите в момента и аз не мога да мисля за раздяла с тях, защото няма с кого да ги заменя. Те знаят, че е така. Но те знаят също, че не могат да мислят за раздяла, защото евентуалното им излизане от състава на Народния театър би означавало излизане и на “Сфумато” и превръщането му в бездомен театър с риск за съществуването му. Ние сме обвързани с един брак по разум.

Проблемът всъщност е в този брак по разум или по сметка, а не по любов. Нас ни свързва не преданост към обща кауза, а сметката кой какво и колко дава. Не мога да се оплача от нелоялност, всеки върши работата си честно, максимално отговорно. Това са хора, които добре знаят и владеят професията си. Но те остават “служители” на Народния театър, а не са част от него. За момента тази връзка е продуктивна, но тя е нетрайна, един ден – скоро или късно – тя ще се разпадне, когато нещо в сметката на брака се промени. Парадоксът е, че в момента имаме свободни актьори, свободни ателиета, свободни сцени, а нямаме свободен режисьор, въпреки че трима от четиримата ни режисьори би трябвало да са свободни. Но и тримата имат ангажименти другаде. И ако реша да започнем нова постановка в близките дни, ще бъда принуден да търся гост-режисьор. При такива отношения с режисьорската колегия не мога да се чувствам особено сигурен.

1 юни 1993, вторник

Вчера имахме обичайното си в понеделник заседание на режисьорския съвет за обсъждане на репертоара. Точно в 17.00 часа се изви буря и се изля пороен дъжд с градушка. Помислих си, че по тази причина Иван Добчев и Антоанета Нойникова ще закъснеят, но Антоанета ми се обади по телефона, за да ми каже, че е болна, а Иван изпращал абитуриент и не можел да дойде. За да се почерпим за “Аскеер”-ите, както бях обещал, отворих бутилка коняк “Наполеон”, която Първанов ми донесе като армаган от пътуването си в Германия, разбира се, подарена от германските производители на сценичната ни техника, не от него.

Започнахме да разговаряме за разпределенията на ролите в пиесите от репертоара за следващия сезон. Както и очаквах, една група жени няма да получат никаква роля и по силата на новите договори би трябвало практически да напуснат театъра. Между тях са Виолета Гиндева и Адриана Андреева. Доста неприятно.

Това, както и въобще принципът на разпределението, стана повод за дълъг разговор, при който Красимир Спасов не особено деликатно подхвърли на присъстващия Коста Илиев, че “режисьорите биха желали да разговарят с директора по тези въпроси при закрити врати”. След малко Коста заяви, че няма повече работа и напусна. Беше притеснително. Точката на основния сблъсък се оказа нашето различно отношение към гостуващите актьори и към възможното младо попълнение (ако беше останал на разговора, Коста щеше да поддържа моята гледна точка, затова и беше нежелан).

В разпределението на Маргарита Младенова отново фигурират 2-3 външни актьори, тя иска да постави “В полите на Витоша” отново с Атанас Атанасов. Нейният и на Краси аргумент в защита на госуващите беше, че ако мислим за публиката, за връщането й, трябва да гарантираме максимално добри постановки, а добрата постановка иска безкомпромисно разпределение. Щом в нашата трупа няма подходящ актьор, ще го търсим, където го има. “Ние трябва да показваме на сцената актьори, които са интересни на зрителя”, каза Краси. “Нашите актьори не са интересни нито на нас, нито на зрителите.”

Този аргумент е много силен, но аз все пак възразих, че моята цел като ръководител на театъра не е да правим просто добри спектакли, а да изградим един ансамбъл, една трупа. Гостуването на добрия външен актьор не решава проблема за трупата, то решава само проблема на разпределението на отделния спектакъл. След като гостуващият актьор си отиде, проблемът, който той за момента е решил, се открива отново, тъй като в трупата продължава да липсва “боята” му. Има смисъл той да дойде, ако остане. Другото е временно намиране на изход, макар Маргарита да ме убеждава, че срещите с “другите” актьори не остават безследни за трупата.

Пренареждане и преизграждане на трупата е голямата задача, с която съм се заловил, тази работа трябва да се върши внимателно и резултатно. Засега се очертава освобождаването на десетина жени и 1-2-ма мъже. Освобождаването на такова голямо количество хора ще отекне болезнено. Режисьорите ми възразяват – друг изход няма. Вярно е. Но в същото време те не са особено милостиви и към оставащите. Кръстьо Лафазанов, като нов и интересен за тях и за зрителите актьор, ще влиза от постановка в постановка, нахвърлиха се на него като котараци на прясна риба и му правят и много лоша услуга. Лафазанов е чудесен актьор, но и неговите възможности имат граници. Има голяма опасност той да бъде преекспониран само за един сезон и на следващия сезон и режисьори, и публика да изгубят интереса си към него. На едно събрание Мамалев се обади, че е хубаво режисьорите да правят спектакли, които привличат повече публика, като имаше предвид комедийни спектакли и себе си в тях. Отмъщението на режисурата за тази реплика е, че престана да го “вижда” и практически го изключи от новите разпределения под претекст, че той не се поддава на режисиране с навиците си на солист.

Предлагат ми да обсъждаме кандидатури на актьори, които да привлечем в нашата трупа. Кандидатите са известни, утвърдени, много добри актьори. Но нали тяхното влизане в нашата трупа ще направи излишни няколко от “нашите”? А доказано ли е, че “нашите” са по-лоши от тях? Между мен и режисьорите вече се отваря пукнатина в единомислието ни, те продължават да ми говорят за някакъв “истински” театър, а аз продължавам да повтарям, че се увличам от спектакъла-празник, а не от спектакъла-провокация. В хода на вчерашния разговор напомних, че ние се намираме в един театър с традиция, че на неговата сцена актьорът трябва да има излъчване, да е “мощен” и с широк диапазон и че е необходимо да се хвърли мост между старото и младото поколение, което е доста “пастелно”. Говорят ми за един млад човек, споделям резервите си, но не срещам разбиране. Предлагат ми да вземем дъщерята на Красимир Спасов – Деса Красова, както тя отскоро се преименува. Не мога с особен ентусиазъм да приема кандидатурата на това момиче, тя е много характерна актриса, след десетина години младежкото й очарование ще изчезне и ще остане една остра игрова характерност. И Маргарита, и Иван лесно се изкушават, за тях не е проблем да вземат един актьор, да опитат да работят с него и ако работите не тръгнат, да го зарежат най-безцеремонно. За тях това наистина не е проблем, те го правят често. Но за мен е проблем. Аз нямам право по такъв начин да се разпореждам със съдбите на хората, нямам право да подхранвам илюзии и несигурни обещания. Договора подписвам аз и когато режисьорите обърнат гръб на актьора, пак аз съм този, който трябва да прекъсне договора, не те.

Очевидно предстои да се сблъскаме и да изпробваме волите си. Ще видим докъде ще стигнем по този път, важното е да не възникне конфликт и нишката, която ни свързва, да не се скъса. Но нямам намерение да отстъпвам. Направих съществени отстъпки при съставянето на репертоара, повече няма накъде да отстъпвам.

Отвори се отново дума за режисьорските заплати, които сега са разчетени на базата на 20 000 лв. хонорар за една постановка. Те искат базата да е 25 000 лв. Не е невъзможно. Не ми е ясно на каква база ще договарям заплатите на литературното бюро. Ще поискам да ми посочат каква работа вършат, за да определя заплащането им. Драматурзите ни се явяват на работа за няколко часа на ден. Не знам с какво се запълват тези няколко часа.

2 юни 1993, сряда

Вчера късно следобед художникът Стефан Десподов ме беше поканил на откриването на негова изложба заедно с премиерата на стихосбирка на Владимир Левчев, което трябваше да стане в някакво заведение с название “Парти клуб”. Доста се колебах, но накрая реших, че съм длъжен да се отзова на поканата на колега и отидох. Бях позакъснял десетина минути, защото заведението се оказа малко трудно за откриване, но пред входа срещнах младия Левчев, който ме успокои, че още не са започнали. Влязох в едно много тясно антре и започнах да слизам надолу по стъпала, които ме отведоха в поредица от свързани помежду си малки помещения, вероятно някогашни стаи на мазе, сега боядисани в бяло и направени красиви. В най-крайното помещение, до което ме отведе кабелът на една портативна телевизионна камера, изведнъж ми се откри любопитна гледка: насядали покрай белите стени и силно осветени от прожекторите на телевизионните репортери видях, първо Радой Ралин, седнал с ръце на коленете и с доста отегчена физиономия; Антоанета Войникова, която беше ми се обадила, че е тежко болна, поради което не идва втори ден в театъра, с букет цветя в ръце; Блага Димитрова в разговор с Антоанета, а между тях съветничката на Блага, с която няколко пъти съм се запознавал, но все не успявам да запомня името й. Вън на улицата беше горещо, но подухваше приятен вятър; тук беше тясно и много душно, прожекторите допълнително нагорещяваха и без това горещия и спарен въздух. Почувствах пристъп на клаустрофобия. Но най-тягостно ми подейства гледката на усмихнатата Антоанета с букета в ръка, която знаех, че е болна. В понеделник тя не беше дошла на едно от най-важните ни заседания за репертоара, а е главен драматург. Вчера нито ми се беше обадила, нито беше стъпвала в театъра. Не идваше на работа, а можеше да дойде на това шумно събиране. Как трябваше да разбирам това? Ако не бях решил да уважа поканата на Десподов, така и не щях да знам, че моето “доверено лице”, което смятах за болно, всъщност се разхожда из София здраво и читаво.

Понеже доста настойчиво се вглеждах в нея, в един миг Антоанета все пак погледна към мен и ми кимна. Видяхме се. Веднага след това напуснах заведението.

Тази случка ме разтърси. Разтърси ме не плитката лъжа, която неочаквано открих. Има хора, които лесно лъжат, въпрос на характер. Разтърсването беше свързано преди всичко с острото чувство за излъгано доверие. Ние се събрахме в името на една кауза и аз съм й доверил важен сектор от битката за тази кауза. Сега изведнъж откривам, че тя не стои там, където вярвах, че стои. Не знам каква трябва да бъде реакцията ми. Говори се, че по някакъв повод Велко Кънев казал, че нямам нужда от литературно бюро и защо въобще ги държа тези хора. Трябва ли да се вслушам в онова, което се говори из коридорите на театъра?

19 юни 1993, събота

Наближава краят на сезона, расте и моето напрежение, защото трябва най-късно до няколко дни да обявя репертоара за следващия сезон, откъдето ще се види и кой актьор ще получи работа през следващия сезон, кой няма да получи. От 42-ма актьори в момента трупата може да остане с десетина по-малко след подписването на новите едногодишни трудови договори. Сътресението ще бъде сериозно, макар голямата част от отпадащите отдавна да знаят, че щом бъдат въведени новият тип договори, сключени въз основа на възлагана работа, те не могат да останат повече в трупата. Между тях има такива, които години наред не са се появявали на сцената на Народния театър, така че би трябвало не само за нас, но и за тях да е напълно ясна невъзможността да запазят това ненормално положение. Знам, че онези, които ще останат, съзнават справедливостта на предстоящата стъпка. Но те ще мълчат. А пострадалите ще вдигат шум. На мен лично ми предстоят тягостни срещи с актриси, на които трябва да съобщя, че за следващия сезон не са получили роли и че при това положение, след като нямат роли и от предишни сезони, не мога да сключа с тях договор, което е равносилно на уволнение.

В началото на изтичащата седмица разговорът ми с режисьорите отново се напрегна. Почти четири месеца разговаряхме и вървяхме към подбирането на репертоар, който да отговаря на сегашната театрална ситуация в страната. И стигнахме до доста добър избор. Аз държах да направим завой към комичните, зрелищни елементи в спектакъла и в крайна сметка репертоарът, който набелязахме, включваше четири комедии на голямата сцена. И точно когато наближаваше моментът да се наслаждаваме на резултата от продължителните си усилия, режисьорите ми поставиха изненадващо условия: двойно по-високи заплати. В края на дългото си обяснение те заявиха, че ако театърът (респективно аз) не може да им осигури исканите заплати, те имат предложения от други театри и не бива да се сърдя, че ще бъдат принудени да се отзоват на тези предложения и да отидат да работят другаде. Пред четиримата не употребих думата изнудване, но в по-късните си разговори с тях поотделно не се въздържах да я употребя, защото тя най-точно изразява създаденото положение. Двадесет дни преди края на сезона и след четиримесечни обсъждания режисьорите ми ме заплашват да ме напуснат, ако не задоволя исканията им. И това ако не е изнудване!

Бях шокиран от безцеремонната им готовност да ме поставят натясно по такъв начин. Питах се: какъв е смисълът да работя с хора, готови да разрушат общия ни труд с толкова лека ръка? Няма ли да е по-добре да се махна? Съзнавах правотата на искането им да бъдат поне малко по-добре заплатени. Признавах им, че не се щадят в работата си, а са наистина отлични режисьори. Но самата постановка на дилемата: ще плащаш или няма да ни видиш повече, ми изглежда дълбоко оскърбителна за нашите досегашни отношения.

След два дни говорих поотделно с Красимир Спасов и Маргарита Младенова. Извиниха ми се за нервния разговор, но ми признаха, че без чувствително увеличение на заплатите им не могат да издържат, че не са готови повече за “жертви” за този “скапан” театър.

Аз трябваше да приема един компромисен вариант и нещата се върнаха на старото си място.

И отново се заехме да уточняваме разпределението на актьорите в предстоящите постановки. Тук за пореден път се натъкнах на различните подходи на режисьорите към актьорската ни трупа. Краси Спасов и сега предложи две разпределения без нито един външен актьор. За сметка на това и Младенова, и Добчев поискаха отново да вземат гастрольори. Бях неотстъпчив. По тази причина за две от постановките все още нямаме окончателно определено разпределение на ролите.

Нашето разминаване се дължи на различното ни виждане за целите на присъствието ни в Народния театър. За режисьора, или поне за нашите режисьори, на първо място стои целта да направи добра постановка. Народният театър му предлага възможности да постигне тази си цел. Но не му ги предлага стопроцентово. Никой театър не може да му ги предложи. И Маргарита, и Иван са възприели обаче възгледа за “свободно” формиращата се трупа, за “отворената” трупа, каквато е трупата на “Сфумато”. Те не искат да разберат – именно не искат, а не – не могат, – че Народният театър трябва да има устойчива, обособена, а не отворена трупа. И моята цел като директор е да създавам тази трупа чрез съответен подбор, така че в нея да влязат и да останат разностранно надарени актьори с високи професионални качества. Моята цел не е създаването на един спектакъл, пък бил той и изключителен. Моята цел е да създам театър, способен да направи добри и много добри, а защо не и изключителни спектакли.

 

В следващия Епизод № 7 очаквайте: Как бе свален от сцена спектакълът „Любовни булеварди“ по пиесата на Стефан Цанев. 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах