Силвия НЕДКОВА
09.11.2026
Нела Витошевич е сред най-интересните и социално ангажирани режисьорки на съвременната македонска театрална сцена. Родена през 1984 г. в Скопие, тя завършва театрална режисура през 2007 г. в класа на известния режисьор Слободан Унковски във Факултета за драматични изкуства, където през 2014 г. защитава и магистърска степен. В професионалната си биография има над 30 постановки и 15 театрални отличия, получени от водещи фестивали в Северна Македония. От 2017 г. е режисьорка в Македонския народен театър в Скопие, а паралелно развива независимата театрална формация Wonderland Theatre.
Витошевич работи както с класически автори като Шекспир, Чехов и Пинтър, така и със съвременна драматургия. Сред постановките ù са „Макбет“, „Сън в лятна нощ“, „Богът на касапницата“, „Моят мъж“ по Румена Бужаровска и сценична адаптация на „Едуард Ножиците“. През 2018 г. участва в престижната международна програма Directors Lab на Lincoln Center в Ню Йорк. В работата си често съчетава традиционния театър с документални подходи и експериментира с нови сценични форми. Особено място в творчеството ù заемат отношенията на власт, патриархалните модели, самотата и социалните механизми, които определят човешкото поведение.
Една от най-личните и болезнени нейни постановки е „Работи за кои не зборуваме“ („Нещата, за които не говорим“), създадена през 2021 г. в Македонския народен театър. Спектакълът се ражда от истински човешки истории, събрани чрез анонимни свидетелства, лични признания и разговори с хора, които дълго са носили болката си в мълчание. Насилие, унижение, страх, вина, неизживян живот, отношения, в които обичта се е превърнала в зависимост. Това са истории, които обикновено остават заключени зад вратите на домовете, защото обществото предпочита да не ги чува. Витошевич ги извежда под светлината на прожекторите, без да ги превръща в зрелище. За нея театърът е и място, в което мълчанието може да бъде нарушено, а преживяната травма да получи глас. Постановката е своеобразен обвинителен акт срещу патриархалното общество на Балканите, което твърде често изисква от пострадалите да мълчат, вместо от насилниците да отговарят за действията си. И може би точно в това се открива същината на режисьорския ù почерк: не просто да разказва истории, а да настоява, че те трябва да бъдат чути.
На 10 ноември българската публика ще има възможност да се срещне с нейния прочит на „Нора“ от Хенрик Ибсен. Постановката на Градския театър в Любляна, чиято премиера е през 2023 г., гостува на голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ в рамките на международната програма „Сцена без граници“. За Витошевич историята на Нора е повод да изследва не само положението на жената, но и устойчивостта на обществените модели, които продължават да ограничават личната свобода.
Разговаряме с Нела Витошевич за театъра като пространство на съпротива, за културната дипломация, за мълчанието, което поддържа насилието, за жените в съвременното балканско общество и за това защо, повече от век след Ибсен, свободата все още е въпрос, на който трябва да отговаряме.
– „Нора“ на Ибсен е една от най-често поставяните пиеси. Какво ново открихте в текста на норвежкия драматург, което може да се свърже със съвремието?
– Може би най-поразителното откритие беше осъзнаването, че почти век и половина след създаването на това произведение много от въпросите, които Ибсен поставя, все още не са намерили своето разрешение. Законите от XIX век са се променили, жените формално са извоювали права, но стереотипите, стигматизацията и механизмите на патриархалното общество продължават да съществуват, само че под различни, понякога много по-прикрити форми.
Когато започнахме работа по спектакъла в Градския театър на Любляна, заедно с драматурга Петра Погоревц най-напред премахнахме онези части от текста, които пряко се отнасяха до законовите ограничения от времето на Ибсен. Много бързо обаче осъзнахме, че същността на драмата изобщо не зависи от тези исторически обстоятелства. Напротив, когато ги премахнете, остава една обезпокоително съвременна история за жена, която постепенно осъзнава, че живее живота си според чужди правила и очаквания.
В нашата адаптация представихме цялото действие като спомен на Нора за три ключови дни от живота ù. Интересуваше ме именно този психологически процес на осъзнаване – моментът, в който човек започва да разпознава механизмите, оформили неговата идентичност, и разбира, че онова, което дотогава е смятал за собствен избор, може би никога не е било действително негово. Смятах, че това е изключително актуален въпрос днес.
За мен „Нора“ не е само драма за женската еманципация. Тя е и драма за индивидуалната свобода, достойнството и смелостта да поставиш под въпрос собствения си живот. За съжаление, това все още е ежедневна борба на отделния човек.
Словенските актьори Айда Смрекар и Матей Пуц в сцена от спектакъла. Снимка: Питър Джодани
– На Балканите рядко се говори за патриархата, той се подразбира като „традиционна ценност“. В Европа и САЩ положението на жените е един от най-обсъжданите проблеми. Какво могат да кажат жените от Балканите на света по тази тема?
– Не съм сигурна, че патриархатът е изключително балкански проблем, нито че западните общества са успели действително да го преодолеят. Разликите може би са в степента на институционалната защита и в начина, по който се проявяват неравенствата. Но когато видим колко лесно могат да бъдат поставени под въпрос вече извоюваните права на жените, дори в развитите демократични общества, става ясно, че никоя свобода не е извоювана веднъж завинаги.
На Балканите патриархатът често се прикрива зад понятия като семейство, традиция, морал и чест. Проблемът възниква, когато тези ценности се използват като оправдание за контрол върху чуждия живот. Когато от жената се очаква да бъде стълбът на семейството, но същевременно да се откаже от собствените си потребности, амбиции и свобода. Когато нейното търпение се обявява за добродетел, а съпротивата ù – за егоизъм.
Мисля, че жените от Балканите могат да разкажат много за това разминаване между формално признатите права и всекидневната действителност. За натиска да отговарят на обществените очаквания, за нормализираното насилие, за срама и мълчанието, които се предават от поколение на поколение като наследство.
Смятам също, че на Балканите има поколения изключително смели жени, които са се противопоставяли на установените норми, често без никаква институционална или обществена подкрепа. Техният опит ни напомня, че еманципацията не е само въпрос на законодателство, а и на дълбока културна промяна.
– Какво се опитва да прикрие, да замете под килима съвременното общество?
– Мисля, че съвременното общество преди всичко се опитва да прикрие собствената си дехуманизация. Живеем в свят, в който знанието, трудът, критичното мислене и човечността постепенно губят своята стойност, докато човекът все повече се оценява според пазарната си цена. Под килима замитаме бедността, насилието, дискриминацията, самотата, но и собствената си отговорност за света, в който живеем. Свикнали сме с несправедливостите до такава степен, че много неща, които някога биха ни разтревожили, днес приемаме за нормално състояние. Особено ме притеснява, че постепенно губим способността си за емпатия. Всеки ден сме изложени на кадри от войни, човешки трагедии и катастрофи, но информацията се сменя толкова бързо, че почти нямаме време истински да почувстваме случващото се. Сякаш сме станали имунизирани срещу чуждото страдание.
Именно затова мисля, че изкуството трябва непрекъснато да повдига този килим. Не защото може да реши всички проблеми, а защото не бива да допуска те да станат невидими.
– Прекъсвате репетициите на „Работи за кои не зборуваме“ през 2021 г. заради емоционалното натоварване от личните истории, които сте издирили. Кое беше най-тежко? Как зрителите приеха този спектакъл?
– „Работи за кои не зборуваме“ беше авторски проект, създаден от лични монолози на актьорския състав, анонимни свидетелства, събрани чрез предварително проведена анкета, и документални материали. Занимавахме се с предразсъдъците, стереотипите, срама, семейните и обществените травми, а особено с различните форми на злоупотреба и насилие над жени.
Намерението ни беше да направим своеобразен хирургически разрез в патриархалното общество и да дадем глас на историите, които с години се премълчават. Но когато започнахме да четем свидетелствата, се изправихме пред огромно количество човешка болка. Зад всяка история стоеше истински човек, нечий живот, нечия травма. Това беше изключително тежко за целия екип и в един момент почувствахме, че е необходимо да прекъснем процеса, да си дадем време да преработим емоционално всичко, с което се бяхме сблъскали.
Може би най-трудна беше именно отговорността. Как да пренесем тези истории на сцената, без да злоупотребим с чуждата болка? Как да създадем произведение на изкуството, което няма да се превърне в сензация, а ще съхрани достойнството на хората, които са ни доверили най-съкровеното от себе си? Реакцията на публиката беше изключително силна. Имах чувството, че мнозина преживяват спектакъла като своеобразна колективна психотерапия, като възможност да се изправят пред собствените си премълчавани преживявания. За мен най-важно беше осъзнаването, че спектакълът създаде пространство, в което хората успяха да разпознаят себе си и да почувстват, че не са сами в своите страхове, срам и болка.
– Възможен ли е катарзисът в общество, което е изгубило усета си за метафоричност?
– Да, вярвам, че е възможен. Може би днес имаме по-голяма нужда от него от всякога. Живеем във време на буквализъм, бърза информация, повърхностни заключения и все по-малка готовност за сложно мислене. Сякаш губим способността да разпознаваме нюансите, противоречията и значенията, които се крият зад видимото. А именно там започва изкуството. За мен катарзисът не е задължително някакъв грандиозен емоционален изблик. Понякога той е тихо, интимно осъзнаване. Момент, в който нещо, което сме потискали, изведнъж става ясно. Когато в съдбата на някой герой разпознаем част от собствения си живот и бъдем принудени да си зададем въпрос, който дотогава сме избягвали.
Не вярвам в театър, който предлага готови отговори. Вярвам в театър, който нарушава комфорта ни, изправя ни пред собствените ни противоречия и ни позволява поне за миг да погледнем света от чужда перспектива.
– Вярвате ли в културната дипломация?
– Да, абсолютно. Мисля, че културната дипломация е една от малкото форми на дипломация, в които истински вярвам. Политиката много често създава граници там, където хората имат естествена потребност да изграждат връзки. Културата, от своя страна, има възможността да прекрачва тези граници, да отваря диалог и да създава пространство за взаимно разбирателство. Но за мен културната дипломация не бива да бъде само протоколен обмен на спектакли, изложби и концерти. Истинската ù стойност е в дългосрочните сътрудничества, в обмена на идеи, в изграждането на човешки отношения и нови представи за света, които да насочват вниманието към глобалните проблеми и да надхвърлят политическите обстоятелства.
– Има ли шанс сестрите България и Македония отново да разговарят като близки приятели?
– Лично аз смятам, че има. Вярвам, че диалогът е една от основните ценности на всички цивилизовани общества. Мисля, че всички народи, а особено съседните държави, трябва да разговарят приятелски и с взаимно уважение. Диалогът представлява здрава основа за по-нататъшен напредък. А обществата трябва непрекъснато да развиват демократичния си потенциал и да се стремят към прогрес.
– Има ли български драматург, чиято пиеса бихте поставили в Македония?
– Ако говорим за българската литература в по-широк план, Георги Господинов е един от любимите ми съвременни световни автори. Той е изключително четен и обичан в Македония, а литературата му е особено близка до моята чувствителност, до начина, по който възприемам времето, паметта, загубата, преходността и миналото.
Зарадвах се, когато видях, че Народният театър „Иван Вазов“ поставя „Физика на тъгата“ под режисурата на фантастичния Йерней Лоренци. Самата аз неотдавна обмислях да създам спектакъл, вдъхновен от разказите на Господинов от сборника „И всичко стана луна“. Надявам се, че един ден ще успея да реализирам тази идея в Македония.
Това, което особено ме привлича в неговото писане, е способността му чрез привидно малки, интимни и всекидневни истории да повдига големи екзистенциални въпроси. В литературата му има фина меланхолия, хумор, но и дълбока човечност, които са ми много близки. За съжаление, не съм достатъчно запозната със съвременната българска драматургия. Може би една от причините е, че драматургичните текстове като цяло се превеждат много по-рядко и по-трудно достигат до широката публика. Надявам се, че това гостуване ще бъде възможност да се запозная по-добре с българската драматургия и може би да открия автор, с когото бих искала да работя в бъдеще.
– Може ли изкуството да прокара мост между култури и хора?
– Да. И мисля, че това е една от най-важните му способности. Изкуството ни позволява да влезем в света на другия, да разберем неговите страхове, желания, противоречия и болки. То не изисква непременно да говорим един и същ език, да имаме сходни или еднакви възгледи, да произхождаме от една и съща културна среда. Достатъчно е да разпознаем някакъв човешки проблем или обществена аномалия, която тревожи всички ни. Именно затова големите произведения на световната литература и драматургия продължават да общуват с хора от различни култури и поколения. Нора е норвежка от XIX век, но нейната борба за свобода може да бъде разпозната и в Любляна, и в Скопие, и в София.
– Светът е в социален, политически и икономически хаос. Кутията на Пандора е отворена. Какво мислите за надеждата?
– Струва ми се, че живеем в свят, който с ускорени темпове се движи към някакъв разпад. Войните се множат, класовите различия се задълбочават, климатичните промени стават все по-драматични, а центровете на властта сякаш са окупирани от хора, които отдавна са изгубили съзнанието за собствената си отговорност към човечеството.
При такива обстоятелства не е лесно да говорим за надеждата, без това да звучи наивно. Но мисля, че не бива да отъждествяваме надеждата с оптимизма. Оптимизмът е убеждението, че нещата ще се развият добре. Надеждата, поне за мен, е нещо много по-сложно. Тя е решение да не се отказваме от възможността за промяна дори тогава, когато нямаме никаква гаранция, че тя ще настъпи.
Неотдавна, докато работех върху „Три сестри“ по мотиви от Чехов в моя театър – Македонския народен театър, много размишлявах за тази човешка потребност непрекъснато да вярваме, че някъде съществува някакъв по-добър живот. Героите на Чехов непрекъснато мечтаят за своята Москва, за някакво различно бъдеще, докато животът неусетно отминава покрай тях. И мисля, че именно тук се крие едно важно противоречие: надеждата може да бъде двигател на промяната, но може да се превърне и в оправдание за пасивност, ако непрекъснато отлагаме собствената си отговорност за някакво по-добро утре.
Затова все повече вярвам в по-малките, конкретни проявления на надеждата. В човечността, солидарността, в способността да се противопоставим на несправедливостта, да създадем нещо смислено. Във възможността да не позволим жестокостта на света да стане и наша.
И накрая, след като вече споменаваме кутията на Пандора, не бива да забравяме, че според мита, когато всички злини излезли от нея, вътре останала надеждата. Може би именно затова тя е толкова важна. Не защото ни обещава спасение, а защото ни дава причина да продължим да действаме.
