Bookshop March 2017 2

Теди Москов: Не сме народ… а доста народи на едно място

Защо културата е последна грижа на държавата? Глухият няма нужда от музика, казва режисьорът пред „Въпросите на Площада“

Теди Москов се завърна в театъра с остроумната комедия „Редки тъпанари“ - представление, за което много ще се говори (не само покрай театралните награди). Снимка: БГНЕС

Четено: 5386 пъти E-mail

Почитателите на добрия театър знаят, че е голяма рядкост да попаднат на комедия, която е в състояние да ги разсмее. Точно такъв рядък случай имаме с „Редки тъпанари“ – новото представление на Теди Москов, поставено в Русенския театър. Хубавото е, че не е такава рядкост да се види и на други сцени – за представленията в София, например, билетите се изчерпаха за часове, затова се наложи за някои известни режисьори да бъдат поставени столове в края на редовете.

Теди Москов е майстор на трагикомедиите, а „Редки тъпанари“ е между най-забавните му спектакли – от онези, на които се смееш с глас. Защото в последно време режисьорът прави по-скоро тъжни представления. Тъжно бе и решението му преди две години да се откаже от театъра – и за щастие не го изпълни. И сега навалицата пред билетните каси за неговите „Тъпанари“ е голяма, за представлението на 17 юли във Фестивалния комплекс във Варна билети няма – шансът за публиката е следващата дата: 14 август. На 30-и същия месец спектакълът ще се играе на „Аполония“, а на 31-и – в Поморие.

„Редки тъпанари“ не може да се преразкаже – но накратко това е история, вдъхновена от филма на Марио Моничели „Неизвестни извършители“, за група крадци, за които е недостойно да изкарваш парите си с честен труд, но пък упражняват „занаята“ си без грам талант… за разлика от актьорите Мая Новоселска, Александър Сано, Явор Бахаров, Йосиф Шамли, Роберт Янакиев, Дайана Михайлова, Ясена Господинова, Петя Венелинова, Александър Узунов и Ивайло Спасимиров.

За да удължим удоволствието от срещата с хумора на Теди Москов след „Редки тъпанари“, го поканихме да отговори на „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Да е в крак с него не е белег за особено качество. Слава Богу, не е (за стойностното изкуство става въпрос)!

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Филмът „Лачените Обувки на Незнайния Войн“ на Рангел Вълчанов и книгата на Йордан Радичков „Ние, врабчетата“. Двете никак не си приличат, просто много ми харесват. Но тъй като моето ниво не е световно, к’во значение има аз на какво ниво ги поставям! Много харесвах и ФСБ през 80-те години на миналия век. Мисля, че музиката им беше световна. Да не говорим за Милчо Левиев, Антони Дончев, Рупето, Пармака и още доста джазмени!

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Няма особено влиятелни творци.

– А кои са недооценените?

– Винаги тия, които имат въпиеща нужда от оценка. Колкото и да ги оценяваш, все им е малко.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– В своя път към доста спорния си успех се мъчех да не е така. Но какво значи успех?! За мен той беше одобрението на приятели, комшии, родители и на учителката ми по театър Юлия Огнянова. Също и шансът ми да пътувам, за да показвам спектаклите си, а и да работя извън страната. За други са парите, за трети – славата, за четвърти – единствено щастието, придружаващо творческия процес. На тях им завиждам!

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Не чакам нищо. Работя над три проекта и съм погълнат от тях.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Стенописите в Боянската църква.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Честно казано, не знам, защото напоследък препрочитам отдавна издадени книги като „Кучешко Сърце“ на Булгаков и „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Мисля да ги драматизирам.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– По-скоро е отдаден на сънища. В някои езици има една и съща дума за мечта и за сън.

Мога да нарека интелектуалеца и отшелник. По едно време беше модерно да се казва „емигрант в собствената си родина“…

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Тъй като имам приятели сред театралните, музикалните и писателските среди, ще замълча, за да не засегна някого. Пък и кой съм аз, че да давам оценки! А да наречеш някого „класик“ е обида. Обикновено с класиката са свързани скучните и задължителните за четене през ваканциите произведения на изкуството.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Да им се осигуряват безплатни погребения.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Въобще не знам и не ме интересува. Аз си имам свои собствени критерии. А и харесвам предкласиката и предренесанса.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Между едва прохождащите и тътрещите се с патериците на признанието винаги е имало стълкновения, макар че и в двата случая походките им будят съжаление.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Аз, например, страдам. Отивам на театър или на кино, за да видя това, което очаквам да видя, а не това, което е. Не чакам и нищо друго от колегите, които идват на моите представления. Това да имаш любим художник, любим писател, режисьор, или композитор, вече е предразсъдък.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– За моралната ни катастрофа през последните 70 години.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Равнището на порока в политиката е толкова ниско, че не може да получи какъвто и да е коментар на висок език (езикът на изкуството би трябвало да е такъв).

– Съществува ли травма в българската култура?

– Травмата е в душите на хората. А душите са свързани с телата, които съответно надделяват в тази взаимовръзка и дърпат „ранената“ душа след себе си към пиянство и разгул.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Глухият няма нужда от музика.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– … А доста народи, събрани на едно място.

Когато се разхождам по площад „Славейков“, сред българите виждам хуни, печенеги, викинги, кумани, авари, татари, славяни, арменци, евреи и тук-там по някой тракиец… (нарочно не казах етноси, защото твърде опасни упражнения се правят с тази дума). Мисля, че Кирил Христов беше писал, че поради тази причина българинът няма характерен антропологически белег, по който да го различиш отдалече. За разлика от скандинавеца или южно-италианеца, например.


Още интервюта от „Въпросите на Площада“


Bookshop March 2017 1