Жалко, че Любомир Пипков не доживя този успех

Началото на сезона в Софийска опера - вълнуващо събитие, което за българските медии не е интересно. Обидно е, че за турнето на Операта в Япония се написа само покрай работниците, драскали графити

„Янините девет братя“, постановка на Пламен Карталов, въздейства с детайлно разчитане и представяне на трагедийните ситуации, с внимателно използваните ефекти и многото метафори и онагледени митологеми. Снимка: Светослав Николов/Софийска опера - Жалко, че Любомир Пипков не доживя този успех

„Янините девет братя“, постановка на Пламен Карталов, въздейства с детайлно разчитане и представяне на трагедийните ситуации, с внимателно използваните ефекти и многото метафори и онагледени митологеми. Снимка: Светослав Николов/Софийска опера

Беше празник, имаше много, много аплодисменти, които възнаградиха труда на всички участници в спектакъла „Янините девет братя“ от Любомир Пипков, с който Националната опера откри на 27 октомври сезон 2018/19. Усетихме онзи емоционален ток, който изтича от сцената и смълчава залата, обединява зрителите в неповторимото колективно изживяване на една съдбовна страст, разказана с музика. Изпитахме чувството, което е знак за изпълнителите, както и за всички осъществили спектакъла, че са постигнали успех.

Това у нас се случва – и то често – и в театъра, и в концертната зала, и в киносалона – но пък много рядко може да прочетеш, чуеш и видиш в медиите за подобни стойностни събития. Те си остават главно в спомените на присъствалите. Затова ще споделя отново тревогата си от факта, че вече десетилетия критиката, рецензентството са маргиналии, заместени с информации, пиарски апологетики, анонси или преразкази на събрани набързо мнения на специалисти. Журналистите тичат по кулоарите на управленските ни институции, не пропускат катастрофи и убийства, но не стъпват в залите, където се прави изкуство…

Но думата ми е за поддържане на редовна професионална оценка на музикалните събития, които отлитат и бързо се забравят (естествено, животът продължава), без обаче да остане писаното слово – добро или лошо, което в действителност е трайно запазеният момент от летописа на българската култура. Дори интервюта с големи личности на изкуствата са рядкост и резултат от опита и ерудицията на малцина журналисти. Толкова е жалко! Защото – още отсега, търсейки да се осведомя за качеството, приема, накратко – дирейки специализирана рецензия за музикален факт от преди 15 години например, откривам бели полета, особено пък за случващото се (имам предвид в областта на музикално-изпълнителската практика) извън София. Само информации, но не и преценка или поне описание на музикална проява.

Най-пресният пример за това обсебване на медиите от куриозното или негативното е как бе мултиплицирана една банална случка с двамата работници от Операта, които показаха още веднъж, че простотията си я отглеждаме вътре в нас, а после я изнасяме и демонстрираме. Още от Алековото време. Нелепото е, че днес само ѝ се удивляваме, че още я има– при това в голям формат. И дали си помисляме защо я има, как се толерира или как да се ограничи? Голям проблем.

Америка за България

Днес например, видях една новоизмазана сграда в центъра на София, която през нощта е била грозно поругана – надраскана/нашарена; това не са графити, не е стрийт арт. Е, махалата се възмути, но толкова. Как и къде да дириш „художниците“, няма и камери…? И сега грозотията ще се явява постоянно пред очите ни. Но със сигурност има начини да бъдат порицавани, санкционирани други случаи, други трансформации на безкултурие, невъзпитание и т.н.

Та мисля си, всъщност, убедена съм, че медиите трябваше да използват енергията и влиянието си, за да ни осведомят за гостуването на Операта в Япония, което не е банален факт, нито се е случило в някаква дълбока европейска провинция. И никак не е безинтересно или незначително събитие седмото поред гостуване на Националната опера, за да не заслужи отразяване. Това са две постановки – „Кармен“ и „Турандот“, представени 11 (!) пъти в зали с по 2 хиляди места, освен в Токио (три спектакъла), и в още 8 други града. Присъствала съм много, наистина много пъти на представления на Софийската опера зад граница – в големи театри, на престижни сцени и фестивали и знам какво преживяване е за изпълнителите – овациите на финала, натрупалите се за поздрави и автографи почитатели; какво удовлетворение носи не само приемът на публиката, но и оценката на критиката. Става дума за музикалната критика на най-големите европейски вестници и музикални издания. Половин месец в Япония се пише и коментира наше изкуство, адмирират се български изпълнители, които почти ежедневно пътуват и пеят, играят, свирят на пълни обороти. А тук се надпреварваха да ни натрапват постъпката на онези прости момчета… И едва напоследък – тук-там, се появи по нещичко за турнето. Като че ли това е маловажно, дребно събитие. Обидно е – и за прекрасните ни талантливи певци, и за оркестъра и хора, за всички, които показаха в Япония музикалната култура на България. Все пак и тук вече отдавна знаем колко се цени там музиката, изкуството. Оскърбително е, че вместо да популяризираме едно значимо събитие, ние го „крием“ – като златна кака под коритото (от популярната приказка).

Признавам пристрастията си към Любомир Пипков, към оперното му творчество. И доколкото познавам и него лично, и значима част от музиката, която е създал, считам, че „Янините девет братя“ е великолепна, знакова творба и доказателство за модерността и самобитността на българската композиторска школа. Известно е какви полемики е предизвиквала и в двете си предишни осъществявания в Софийската опера. С третата ѝ постановка (март 2018) бе поставен блестящият старт на гастрола на Националната опера и балет през май тази година в Болшой театър в Москва.

Снимка: Светослав Николов/Софийска опера

Самородният драматургичен прочит и много ярък визуален аспект на постановката на режисьора Пламен Карталов, художници – Свен Йонке и Станка Вауда, са органично свързани и с либретото, и с партитурата, и с концепцията на Пипков. Пред зрителя се гради в непрекъсвана динамика впечатляващо мащабен и вълнуващ спектакъл, задържащ до края вниманието и градуса на емоциите.

Bookshop 300×250 2

„Янините девет братя“ на Карталов въздейства с детайлно разчитане и представяне на трагедийните ситуации, с внимателно използваните ефекти и многото метафори и онагледени митологеми, като дървото-връзка на Земя – Космос, вечност – въртележката, флуидния и менящ цветовете си многофункционален терен и пр. Внушението за сриването на дома, за потъването, разрухата на един род и на един народ е много силно експонирано в последното действие. Познавам и предишната, значима и силна, русенска постановка на Пламен Карталов, но сега е видно много зряло надграждане и вникване в дълбоките нива на текста и музиката, убедително извеждане и разкриване на митологемите.

Снимка: Светослав Николов/Софийска опера

И ако сред певците нямаше изненади – познати и талантливи, то диригентът Жорж Димитров заслужава специално внимание. Отдавна не се е появявал в Операта млад диригент с толкова ярка изява, толкова внушително интерпретирана, много трудна партитура. И не става дума само за едно суверенно овладяване на компонентите ѝ, а за пресътворяване и вдъхновено внушаване на заложените в нотния текст идеи, образи, за драматургично изграждане, в което и тематизмът, и всички структурно-музикални елементи – особено метроритмиката, са специфично обвързани в една многослойна и мащабна композиция, която оркестър и диригент осъществиха на ниво, заслужаващо адмирации.

Тук трябва да се отбележи отличното представяне на хора и на всички артисти, сред които се откроиха Петър Бучков (Георги Грозника), Гергана Русекова (Циганката), Лилия Кехайова (Яна), Румяна Петрова (Майката) и Костадин Андреев (Ангел). Всеки е вложил дарба, труд, майсторство и страст в своя персонаж, за да внушат една тежка драма от български, но и от универсален тип. Естествено, не при всички и не всичко е съвършено и безоблачно. Но трябва да се отбележи, че спектакълът е пример за истински ансамблов оперен театър, в който има попадение във всяка роля. Ще спомена още седемте братя: А. Антонов, Ем. Павлов, К. Душков, Р. Ненчев, В. Ватев, Н. Войнов, също Мечкарят – Веселин Михайлов, тримата резбари – Д. Острецов, Цв. Цветков и Ат. Младенов, сполуките на певците в още много епизодични персонажи. Всички аплодирани дълго от публиката, въодушевена и от творбата, и от многообразните емоционални изживявания в тази вечер.

Снимка: Светослав Николов/Софийска опера

Колко е жалко, че Любомир Пипков не присъства на този неоспорим успех на своята най-обругавана и оспорвана творба. „Янините девет братя“ – младежки бляскав порив, рожба на натрупан опит и познание в Париж и в Екол Нормал при прочутия Пол Дюка, но и на инвенцията и богатото въображение на един голям български талант.

Bookshop 728×90