Поетът, драматург, литературен критик, а отскоро и директор на Театър „София“, Стефан Иванов издаде дебютния си роман „Да ти кажа“, съобщиха от издателство „Кота 0“.
Романът е замислен като лично послание на баща към неговия син, но постепенно се превръща в разказ за няколко поколения, за детството през 90-те години, за изгубените хора и места, за семейната памет и за усилието да бъде съхранен един свят, който следващото поколение няма как да познава непосредствено.
Адресат на книгата е синът на писателя – Юли. Именно желанието да му разкаже за своето детство, за родителите и предците си, за приятелите, любовите, страховете, загубите и привидно незначителните случки от миналото поражда необичайната структура на произведението. Вместо да следва последователна хронология, Иванов изгражда романа от множество кратки фрагменти, между които спомените свободно преминават през десетилетия и поколения. Един образ извиква друг, детска случка се свързва със съдбата на отдавна починал роднина, а преживяване от настоящето отключва история от миналото. Така личната биография постепенно се превръща в своеобразен семеен архив, в който голямата история присъства чрез следите, оставени в живота на обикновените хора.
Географията на този свят включва софийския квартал „Лозенец“, Котел и местата, свързани с детството и семейната история на автора. Сред героите се появява прапрадядото Дингил с неговата каруца, но също така родители, баби, приятели, съученици и хора, останали само в паметта. В разказа присъстват режимът на електричеството, купоните за храна, дъвките Turbo, пиратските видеотеки, книгите игри, изчезналите кина и клубове. Това са разпознаваеми знаци на българските 90-те години, но в романа те не функционират само като носталгични подробности. Чрез тях се възстановява всекидневието на поколение, чието детство преминава през политически и икономически сътресения, обществени промени и постоянна несигурност.
Иванов не се ограничава с приятните спомени. Сред темите на книгата са училищният тормоз, първите любови, първата целувка, неудобните и срамните преживявания, страховете, семейните противоречия и смъртта на близки хора. Трагичното съжителства с комичното, а драматичните събития често се появяват редом с най-обикновени битови подробности. Авторът си спомня майка си, която му приготвяла сиренки за училище, баща си, който го повдигал на раменете си на стадиона, лещата на баба си и характерните семейни реплики. В авторското представяне на романа присъства и спомен за приятел, чиито осигуровки били платени, но който не доживял да ги използва. Подобни детайли очертават една от водещите теми на книгата – че човешкият живот е изграден не само от събитията, които обществото определя като значими, но и от малките случки, жестове и думи, които постепенно изчезват заедно с хората, към които принадлежат.
Особено място в произведението заема езикът на детето. Иванов разказва за първите думи на сина си и за неговите неочаквани названия на предмети и явления. Сред тях е „сан панко“, с което малкият Юли наричал шампанското. Записването на тези думи е част от усилието на бащата да съхрани моменти, които иначе биха били забравени. С порастването на детето изчезва и неговият първи, несъвършен, но неподражаем език.
Писателят разкрива, че е искал да напише подобен роман още преди около двайсет години, когато самият той е бил много млад. Днес смята, че е по-добре, че не го е направил тогава. Натрупаният житейски опит, раждането на сина му и осъзнаването на загубите придават различен смисъл на първоначалния замисъл. Той обяснява, че се е опитал да записва всичко, което изплува в паметта му, без да се подчинява на хронологията и без да изключва неудобните или болезнени преживявания.
В романа по неподражаем начин са съчетани и множество литературни препратки – читателят може да открие връзки както с „Трейнспотинг“, така и с Вапцаров.
Едно от най-интересните прозрения, до които Иванов достига в процеса на писане, е свързано със собствените му родители. Докато се опитва да разкаже на сина си за своето минало, той осъзнава, че майка му и баща му са имали цял живот преди неговото раждане, за който почти не ги е разпитвал. Така желанието да предаде паметта на следващото поколение се сблъсква със съзнанието за пропуските в собственото му познание за предишното. Бащата, който иска да разкаже всичко на детето си, се оказва и син, който не е успял да зададе всички въпроси на родителите си. В това противоречие може да се открие една от най-съществените идеи на романа – семейната памет никога не е пълна, а всяко поколение едновременно наследява и безвъзвратно губи част от историите на предишното.
Преди появата на книгата са публикувани оценки за нея от Георги Господинов, Силвия Чолева и Радослав Парушев. Господинов разглежда романа през темата за краткотрайността на човешкото съществуване и способността на литературата да съхранява онова, което времето унищожава. Той определя книгата като смела и необходима заради личната уязвимост, с която авторът пристъпва към разказа. Силвия Чолева обръща внимание на фрагментарната композиция, при която отделните отломки от живота постепенно изграждат цялостна картина. Радослав Парушев поставя акцент върху поколенческия опит и израстването в общество, в което нравствената несигурност и безскрупулността често изглеждат като условия за оцеляване. Тези оценки са публикувани в рамките на предварителното представяне на книгата и не бива да се смесват с независими критически рецензии, написани след излизането ù.
Стефан Иванов е роден на 13 май 1986 г. в София. Завършва Френската гимназия, учи философия в Софийския университет, има магистърска степен по културология и докторска степен по философия. Преди романа е публикувал пет стихосбирки: „4 секунди лилаво“ (2003), подписана с псевдонима Сив Анов, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“ (2004), „Списъци“ (2009), „Навътре“ (2014) и „Без мен“ (2024). Автор е и на книгата „Разговори с Маргарита Младенова“ (2024). Работил е като драматург на Театрална работилница „Сфумато“, свързан е с фестивала „Малък сезон“, публикува литературна критика в „Тоест“, а през август 2026 г. поема временно ръководството на Театър „София“.
Преходът от поезия към роман в неговия случай не означава непременно радикално скъсване с предишния начин на писане. Още в стихосбирката „Без мен“ Иванов използва спомени, сънища, записки, пътувания и фрагменти от лични преживявания. Тази склонност към събирането на отделни моменти и образи намира продължение в „Да ти кажа“, но вече в по-широка повествователна форма и с конкретен адресат. Възможно е романът да бъде разглеждан като развитие на поетическите му търсения, в което личният спомен се превръща в основен материал за изграждането на повествованието.
Редактор на книгата е Мария Василева, коректор е Мария Венедикова, а художник на корицата е Бояна Павлова.
