Силвия НЕДКОВА
15.10.2026
Да направиш театрално представление по текст на Стивън Кинг е предизвикателство. Особено когато става дума за книга като „Гняв“ – не за свръхестествен хорър, а за истинския ужас на реалността.
След премиерата на новата постановка по романа на Кинг от 1977 г. в Театър „Българска армия“, открих, че предисторията на това представление е особено интересна. На първо място впечатляващ е фактът, че това е първата драматизация по роман на Краля, осъществена в професионален театър у нас. Трябва да бъде отбелязана дързостта на режисьора Стефан Спасов, който е и директор на театъра в Добрич. Задачата е тежка, неблагодарна и често неуспешна. Това неведнъж са го отчитали и критиците в западни медии след няколко филмови адаптации по романи на Краля.
Но за България засега това е все още интересен експеримент – спектакълът е имал само едно представление и публиката още не е е формирала мнение, а екипът не е имал време да изглади неравностите.
Интересен е начинът, по който се е случила тази адаптация. Според афиша на театъра, тя е дело на българската режисьорка и драматург Елизабет Динкова, която всъщност от много години живее и твори в САЩ. През 2020 г. тя успява да получи разрешение лично от Стивън Кинг да адаптира романа „Гняв“, който самият писател е забранил да се преиздава. Още по-необичайно е, че първоначално университетът „Куинипиак“ (Quinnipiac University), Кънектикът, в който трябва да се играе спектакълът, режисиран от самата Динкова, отказва да го постави заради чувствителната тема за стрелбите в училище. По онова време режисьорката създава сценична версия с музика на Фредерик Кенеди, която съчетава романа „Гняв“ с есето на Кинг „Guns“ (Оръжия) от 2013 г.
През 1997 г. Стивън Кинг решава да спре преиздаването на романа си „Гняв“ (Rage), публикуван през 1977 г. под псевдонима Ричард Бакман. Непосредственият повод е стрелбата на 1 декември 1997 г. в гимназията „Хийт“ в Падука, Кентъки, при която 14-годишният Майкъл Карнийл убива трима ученици и ранява петима. Екземпляр от „Гняв“ е открит в училищното му шкафче. По-рано, през февруари 1996 г., Бари Лукейтис убива учителка и двама ученици в Моузес Лейк, Вашингтон, като използва реплика от романа. В есето „Guns“ Кинг обяснява, че именно тези два случая са му били известни, когато е поискал от издателите си да изтеглят романа от книжния пазар.
След отказа на университета в Кънектикът да бъде поставена пиесата, драматизирана от Динкова, българката успява да промени решението на ръководството. Основната причина е, че тя предлага спектакълът да не бъде просто възстановка на училищна стрелба, а част от по-широк обществен разговор за насилието, психичното здраве, изолацията на младите хора и отговорността на изкуството.
Очевидно това е и целта на постановката на Стефан Спасов в Театъра на армията. И макар да се опира на драматургичния текст на Динкова, българският спектакъл е доста по-различен. Липсва например музиката на Фредерик Кенеди, която според оригиналния замисъл е била част от психологическата характеристика на героите. Всеки от тях е разказвал личната си история чрез музикално изпълнение. Песните в българския вариант са заменени от сравнително кратки монолози, чиято единствена цел е да обяснят ситуацията от завръзката на сюжета и да свържат мотивационно героите.
Сюжетът е изцяло базиран върху романа на Краля – един ученик убива учител и взима за заложници съучениците си. Това води до дълбоки прозрения за човешката природа, но и служи за събуждане на натрупания гняв – от системата, от болките на порастването, от родителите…
Режисьорското решение някак смесва епохите, като представя една ситуация от учебна зала от миналото заедно с технологични постижения от настоящето – решение, което до известна степен обърква зрителя, особено в естествената ограниченост на времето и пространството на театъра. Разговорът с възрастните тече на мултимедиен екран, през камера, прожектираща огромните им образи върху целия декор. Внушението е ясно – смазващата гигантска машина на Системата доминира над дребните фигурки, опитващи се да намерят себе си в най-трудната възраст и в силно враждебна среда. Но ефектът е по-скоро объркващ заради анахронизмите – костюмите на актьорите са в стил 70-те години, липсват модерни устройства, но главният герой – Чарли – сякаш говори на камери в учебната стая и всички виждат лице в лице онези, които са отвън.
Дълбокият психологизъм, характерен за Стивън Кинг, в българската постановка не е чак толкова дълбок. Спасов се е поддал на естествения стремеж към типизация на героите си, поставил ги е в лесно разгадаеми рамки и е лишил зрителя от катарзисната изненада. Силната емоционална зареденост, която се усеща във всеки ред от романа, в тясната театрална зала е принудително предадена чрез свръхреакциите на актьорите. Усещането е за биполярност – те ту викат, ту шепнат, ту са кротки, ту изключително реактивни. Някъде сред това емоционално торнадо се изгубват психологическите мотиви, зрителят по-трудно стига до разбиране и емпатия, зашеметен от външните прояви на вътрешния свят на героите.
Несъмнено талантливите млади хора от трупата на „Армията“ обаче са улеснени от режисьора – той ги е категоризирал, подредил е типажите, опростил ги е до крайност. Има предател, има глупак, има отличничка, има аутсайдер, има злодей. Симеон Дамянов като Чарли Декър е изключително убедителен и владее отлично психологическия ритъм – неговият герой е в равна мяра зловещ и раним, събуждащ омраза и съжаление едновременно. Но тук отново се намесва спецификата на театъра – няма как в 2 часа и на една статична непроменяща се сцена да бъде добре обяснено защо в крайна сметка се превръща в убиец. Трудно е да се разбере и предисторията на останалите, които в крайна сметка се променят до неузнаваемост между началото и края на историята.
Липсата на контекст в реалността също не помага особено. Темата за разрушителния младежки гняв за българския зрител е по-скоро тема от новините, не толкова житейски казус. И макар в последно време да се сблъскваме с жестокостта на тийнейджърите в криминалните хроники от България, все още не сме осъзнали докрай колко разрушителна може да бъде неовладяната ярост на неразбраните млади хора. Това се опитва да ни разкаже тази постановка, появила се в точното време.
„Гняв“ на сцената на Театър „Българска армия“ си струва да се види. Класически театър с класическа постановка по вече класически роман на Краля. А и е чудесно да се опознае новата актьорска смяна в театъра в директна съпоставка с доайените на трупата като Веселин Ранков, Стойко Пеев, Георги Къркеланов… Това само по себе си е метафора за поколенческия разрив, разнищван в „Гняв“.
Вижте още: ИНЦЕЛ ОТ „НЕТФЛИКС“
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
