Хора, мразя ви… когато Фейсбук още го нямаше

„Хора, мразя ви.“ Това гласеше първият уличен надпис, за който лично направих малък репортаж като начинаещ телевизионен журналист. Работех в БНТ като един от водещите на ново и доста обещаващо за времето си младежко предаване, което се казваше „Формула 5“. Беше през 1990-а, Берлинската стена наскоро беше паднала, а по стените в родния ми град все още никой нищо не смееше да пише.

По времето на социализма там можеше единствено да се лепят некролози (тази толкова нашенска традиция публично да се демонстрира само мъка по нечия загуба), но не и да се пише или рисува. Разбира се, тук таме се появяваха емоционални съобщения от типа „М + Д = ВНЛ“ или кракото и ясно „к.р“ – хората и тогава имаха нужда да споделят емоции на улицата. Тези надписи обаче изчезваха бързо – спрейове не се продаваха, така че по стените се пишеше предимно с тебешир, който услужливо се изтриваше след третия дъжд. Няколкото столични надписа, надраскани с боя, които си спомням да се появяват тук-там, пък бяха старателно заличавани от полицията, която все още работеше с милиционерски хъс и не търпеше нищо в градска среда да се появява без разрешение.

Надписът „Хора, мразя ви“ обаче имаше друга участ. Някой го беше издраскал върху строителна преграда, сложена точно зад гърба на Градската галерия в градинката пред Народния театър. По онова време там все още се издигаше сградата на старата Софийска библиотека, а пространството между нея и галерията беше оградено (доколкото си спомням, там някога имаше и градска тоалетна) и за кратко време се беше превърнало в малко сметище, свърталище на загубени градски души и бърз нужник. Думите бяха изписани със сравнително четлив и малко ученически почерк, с черна блажна боя. Надписът се виждаше почти във всяка точка на градината и в рамките на цяла седмица никой не го изтри. Репортажът ми всъщност беше призив авторът му да се обади на редакционните ни телефони и да дойде да си поговорим за хората и какви са причините да ги мрази така публично и трайно. За времето си това си беше истинско излизане от журналистическата кутия – аз по дънки и разпасано яке съм се облегнала на стената с надписа, опряла съм стъпало на върху повърхността ѝ, държа микрофон в ръка и ведро, но съчувствено и с момински патос приканвам мразещия човечеството да се яви пред него, за да му се обясни! Лично имах чувството, че в този момент разбивам медийния канон! Вероятно точно като самия начинаещ в драскането с неговото признание в омраза…

Начинаещият София стрийт арт

На редакционните телефони тогава така и никой не се обади, така че репортажът ми си остана висящ. Няколко години след това и надписът изчезна заедно с премахването на огражденията и разрушаването на сградата на столичната библиотека. Стрийт арт културата обаче съвсем не умря. Тъкмо напротив – отне ѝ време, но полека завоюва своите пространства и у нас. Първоначално във вид на политически призиви и емоционални признания. После като разкривени тагове, след които дойдоха забавните цитати и странните картинки. Покрай тях изскочиха и гигантските букви и накрая станахме живи свидетели на раждането, детството и юношеството и на стойностните български графити.

Разбира се, и този процес, като всеки обществен процес изобщо, преминава през своите скандали и дебати. У нас, където формата на нелигимирана публична арт изява няма традиции, разбирането на изкуството на графитите следва историята му такава, каквато е тя по света, само че в по-компресиран времеви период. Бързо и по нашите улици се появиха драсканици, при това в най-централната и приемана за най-престижна градска част. Ответната обществена реакция беше негативна, разбира се – как така някой си позволява да вандализира фасадите на частни имоти без съгласието на техните собственици! За разлика от големите държави с установени икономики, постоянно развиваща се култура и ясен обществен ред обаче, на полицията у нас рисунките по стените на града ѝ бяха последна грижа. И без това имаше толкова нови неща, с които да трябваше да се съобразява, така че услужливо престана да забелязва кой какво и къде е написал по улиците. Да почистват фасадите си от тагове и криви драсканици се заеха собствениците на сградите, но скоро и те се отказаха. Така или иначе на всяка отново боядисана стена рано или късно се появяваше ново графити послание. Стигнахме до момента, в който целият столичен център приличаше (а и днес е така, особено по централната ул. „Шишман“) на запуснато предградие на голям европейски град. Точно тогава, струва ми се, започнахме и ние като публика да правим разлика между изкуството на графитите и спонтанния порив на маргинала да изпише на видимо място онова трибуквие, „Локо Сф“ или „Стефка е курва“.

Престъпление или талант

Всъщност, по отношение на грифитите и дефинирането на общественото мнение спрямо тях у нас се случва същото, както навсякъде по света. Този тип изкуство обичайно разделя хората на две – такива, които го мразят, и други, които нямат нищо против то да се развива както намери за добре. В световен мащаб днес ситуацията не е особено променена.

Във Франция, след бума на стрийт арт акции през 80-те (Black Le Rat) и 90-те (Франк Слама – Space Invador), съществува ред, по който днес можеш да рисуваш графити. Обикновено в районите, където рисунки се появяват често, властите определят няколко стени като „свободни“ за стрийт арт артисти. Там всеки може да пробва таланта си, без да бъде съден за вандализъм. Стените се почистват сравнително редовно и отново стават подходящи платна за изява.

Подобна е практиката и в някои големи американски градове. Там има квартали, в които драсканиците са част от културата (а често и част от липсата на такава изобщо), но те рядко внасят различен почерк във вече съществуващото и познатото. За сметка на това се организират специални арт хепънинги и фестивали или се предоставят свободни стени за рисуване на други, по-престижни градски места, където добрите графити артисти могат да бъдат забелязани. От Щатите тръгва и практиката да бъдат канени известни улични художници да декорират обществени сгради (магазини, заведения, автомобилни сервизи, дори училищни библиотеки) – факт, който само по себе си говори за обществено разбиране и приемане на този тип изкуство, излизащо извън приетата до този момент форма.

Разделена на „за“ и „против“ спрямо графитите са и хората и властите в Австралия. Там съществува специален департамент в полицията, който се занимава с почистване на графити и издирване на хората, които ги създават. Законът определя самоволното писане по фасада, която е чужда собственост, за навлизане в личното пространство и в този смисъл неговите автори са съдени като вандали. Има създаден и сайт на службата State Graffiti Taskforce, където гражданите могат да докладват за появили се графити и да изискват от общината те да бъдат заличавани. В него хората могат още да се запознаят и с препоръчителните мерки за превенция от поява на графити, да научат какви са правата им като граждани и дори да изтеглят специален гайд за управление на графитите в училищата. В същото време обаче шофьорите на бусове в Мелбърн негласно си организират странно състезание – чий ван ще бъде повече и по-красиво декориран именно с графити.

През 2008 година в Торонто, Канада, полицията ангажира млада стрийт арт авторка да рисува по градските стени, за да помогне на полицаите да разкрият убийството на собствения ѝ брат. По същото време някъде другаде в Канада пък съдът осъжда задържан „на местопрестъплението“ уличен артист със странната мярка да може да се появява свободно на публични места в града само в компанията на… майка си. Нищо, че самият той тогава е на двайсет и осем години. Общественото мнение рязко е разделено на две по въпроса с изкуството на уличното рисуване и доказателство за това е изказването на известен блогър от онова време:

„На двайсет и няколко години и все още вандализират собствеността на други хора?! А не трябваше ли да се преквалифицират или в дилъри на дрога, или в брокери на недвижими имоти?“.

Като едно от най-свободните места за изява на графити изкуството се приема Бразилия. Поради сравнително слабото присъствие на властите, стените дори на публични сгради могат да осъмнат надраскани и да останат там месеци, преди да бъдат заличени. Подобна е ситуацията и в Испания, където общините се опитват да решат проблема по стъпките на Великобритания и Америка – като определят места за свободно рисуване и редовно отстраняват тагове и рисунки, направени на публични сгради в административния или културен център. В същото време много световни компании за напитки, храни или пък спортни дрехи и обувки припознаха графити изкуството като възможност за стигане до по-млади и различни клиенти. С подобни маркетингови кампании се представиха успешно и брандове като „Red Bull“, „Lee Jeans“, „Adidas“, „Puma“, „55DSL“, „Perrier“, „Coca-Cola“ и много други.

Рисунка на стената или година и половина затвор

Самото припознаване на рисуването на графити като вид изкуство е процес, който все още не е завършил. Когато е едва на двайсет и пет години, известният днес графити артист Ziggy е осъден на осемнайсет месеца затвор заради вандализъм. Тогава пред „Индипендънт“ баща му Гедис Грудзинскас казва, че синът му ще прекара година и половина зад решетките за престъпление, „в което няма нито насилие, нито тероризъм, нито оръжие или наркотици, но е определено като грубо разрушаване на обществена собственост“. По този повод друг артист с псевдоним Bob приема, че след като има сблъсък между две страни, какъвто е този между артиста и собственика на стената, то според закона ще надделее последният.

„Има място за дебат – допълва още той, – но затворът не би трябвало изобщо да е част от този разговор. Вместо това трябва да се работи с младежите на място и просто да се почистват редовно грозните тагове.“

Като резултат от публичната активност и на двете страни в спора за и против графитите, Ziggy заедно с още един стрийт артист приемат да организират летен уъркшоп и работят с млади хора в риск, като така трябва да ангажират и вдъхновят дори младежи, които не могат да пишат и четат. Работата им е успешна, но въпреки това Ziggy не е освободен от присъдата си.

Днес все още няма единно мнение за това дали, къде и как могат да се рисуват графити. Проблемът е, че този вид изкуство разчита на публичното пространство, а в него мненията и чувствата също се демонстрират без задръжки. За да достигне до някакво ниво на истинско творчество, всеки начинаещ драскач по стените има нужда от практика. И докато съседското дете, което се учи да свири на цигулка, лази по нервите единствено на съседите си със своето скрибуцане, то нищо незначещите тагове и грозни драсканици на графити ентусиастите стават част от ежедневието и градската среда на всички. Пълната забрана за рисуване не е решение, а диктатура – кой би искал днес да забрани на Банкси, Robert Del Naja или Paul Insect да работят? Пък и не е ли страхотно усещането, че утре една скучна стена в града може да се окаже истинско произведение на изкуството, сътворено за една нощ? Безпроблемното драскане на всичко където и да е обаче също не е решение за нито един съвременен град, тъй като всяка градска среда има свое предназначение и съответен облик. В този смисъл графити изкуството полека излезе от образа на нещо непременно грозно и смущаващо и се превърна в сцена на творчество със свой динамичен вътрешен живот и обществено присъствие, към което никой не е безразличен.

В последните години графитите станаха и туристическа забележителност в много градове, сред които Лондон, Барселона, Амстердам, Варшава, Атина и други. След няколко графити акции и фестивали, София също е на път да установи подобна стратегия спрямо уличното изкуство, особено в по-мащабните му форми. Предстоящото изрисуване на подлеза на Централна автогара от най-добрите ни графити артисти определено е крачка напред в това отношение. Защото за разбирането и качественото практикуване на графити изкуството най-важното е да има подходяща среда, в която то да се развива, и аудитория, която е готова да живее с него.