Историята на един Пакард – от Сталин, през Георги Димитров до Стоил Славов

Внушителна. Мистериозна. Черна. Историческа.

Красавица с бронирано тяло, плюшена сърцевина и съдба, достойна за филм. Пристига у нас в първите години на комунизма. Изчезва с току-що пробилите лъчи на демокрацията. Обикаля света, вдига на крак Интерпол, превръща се в герой на международно разследване.

Разбира се, става дума за лимузината на Георги Димитров. Най-скъпият му подарък, получен лично от Сталин. След като дълги години беше паркирана в къщата-музей на вожда и учителя на ул. “Опълченска“ 66, в началото на деветдесетте тя безследно изчезна.

Автомобилът, паркиран пред скромната къща-музей на Георги Димитров.

Дълго не се знаеше къде е. Докато 20 години по-късно не беше открита в частен авто музей на малко американско градче. Днес българската държава се опитва да си я прибере обратно, защото е незаконно изнесено движимо културно наследство от национално значение.

Дело №13-cv-50201

Родните власти отказват да разкрият подробности около делото за лимузината. Прокуратурата мълчи пред медиите. Министерство на културата наскоро с половин уста съобщи, че „кореспонденцията между българската и американската прокуратура по казуса продължава“. Толкова.

За разлика от нашите институции, американските федерални не са толкова потайни. Оказва се, че много от документите по делото са публично достъпни. Прелистваме ги внимателно. А пред очите ни, вместо колелото на историята, се завърта гумата на огромния, брониран Пакард Туелв на Георги Димитров. Виждаме го как пресича българската граница с фалшиви документи, стига до Белгия, а оттам преминава в САЩ. Съзираме самоличността на изпращача, лицето на посрещача и дори една от физиономиите на родната мафия…

Преди обаче да отворим Дело №13-cv-50201 на съда в Илинойс, за да проследим пътя на колата-легенда и отпечатъците по бронята й, ще ви върнем назад. Защото автомобилът на Георги Димитров преминава не само през куп държави и през десетки ръце, но и през няколко епохи…

Пакард, Сталин, Димитров!

В началото на трийсетте години първите бронирани лимузини слизат от поточните линии. Отправят се към гаражите на богатите и известните. Физиономиите на държавници и шоубизнес звезди изчезват зад закалените стъкла.

Сталин раздава някои от бронираните си красавици на верни другари от Източния блок. Една заминава за Белград, при Тито. Друга – в Румъния, при Чаушеску. Георги Димитров също получава Пакард.

Сталин също се сдобива с „броня“, при това не само една. Според експертите от Националния политехнически музей (бившата къща-музей „Георги Димитров“) Йосиф Висарионович получава няколко Пакарда след Втората световна. Всички те са подарък от детройтския концерн и, може би, са щедър жест към съюзник.

След края на бойните действия Сталин раздава някои от бронираните си красавици на верни другари от Източния блок. Една заминава за Белград, при Тито. Друга – в Румъния, при Чаушеску. Георги Димитров също получава Пакард. По-точно Пакард Туелв, 1937-а.* Според експерти от този модел са произведени максимум 15 бройки. А само 2-3 са оцелели до днес.

Към светлото бъдеще с капиталистическата машина

Седнал удобно в гордостта на детройтското автомобилостроене, комунистът Димитров няма причина да се страхува за живота си. Въпреки че излиза от завода бронирана частично, по-нареждане на Сталин лимузината по-късно е защитена изцяло.

Подът й е подсилен със стомана. Страничните стъкла, дебели близо 8-сантиметра, тежат около 200 килограма. Отварят се с хидравлика само донякъде. До шофьора и охраната има стойки за автомати.
Въпреки че тежи почти 7 тона, колата се управлява лесно. Кормилото се върти с поглед, двигателят жужи като хваната натясно муха. Димитров със сигурност се е чувствал у дома си, потънал в облицованата с червен плюш седалка. Пред погледа му, върху сенника от страната на шофьора, греела петолъчка. Колата се носела със 155 километра в час към светлото бъдеще, часовникът й отмервал времето до окончателната победа на комунизма, а допълнителният фар отпред осветявал пътя…

Вождът на комунистическата партия Георги Димитров се е возил в автомобила едва няколко пъти.

Всъщност, това са фантазии. Истина e, чe министър-председателят не експлоатирал лимузината кой знае колко. След смъртта му Пакардът бил почти забравен. Паркирали го в гаража на ЦК и УБО. През 1974-а го прехвърлили в къщата-музей на „Опълченска“ 66. Попаднал в подземен гараж с още два от любимите автомобили на вожда – „Кадилак“ и „Татра“, подарена му от Клемент Готвалд при подписването на първото междудържавно споразумение между България и ГДР.

По следите на безследно изчезналите

Години по-късно, на 11 октомври 1992-а, след пълна реставрация, Пакардът отново излязъл на път, макар и кратък. Включил се в шествие на ретро автомобили из София. Преминал тържествено по улиците, след което се прибрал в гаража. Странно, на следващата вечер двигателят му отново заработил. Муцуната му надникнала през вратите на гаража. Тръгнала напред плавно. И потънала в нощта. Музейният експонат, личната кола на Вожда, скъпият му подарък от Сталин изчезнал безследно.

Скандалът е грандиозен, но дълго остава тайна за обикновения българин. В столичното 3-то районно е заведено следствие по случая, а автомобилът е обявен за издирване от Интерпол. Днес в Софийска районна прокуратура се води наказателно производство №2035/90 против неизвестен извършител за направена през минал период кражба и незаконен износ на движима културна ценност.

Без съмнение става дума за брилянтно организирана операция на високо ниво с участието на вътрешен човек, а не за пладнешки обир. Предвид антикварната стойност на колата е ясно, че поръчителят не е случаен. Още повече, във възможностите му е било да осигури канал за износ на безценния експонат.

Лесно е да си представим за какъв типаж става дума, като се има предвид политическия и икономически контекст. В началото на 90-те държавата се разпада по шевовете. Сръчни ръце изнасят от куфарчета до „движими културни ценности“. Според непотвърдена (дори звучаща налудничаво версия) тогавашното правителство обсъждало възможността да продаде автомобила на публичен търг и с парите да покрие външния дълг на България, а информацията за стойността на колата „случайно стигнала“ до борческите групировки. И те се възползвали от нея по единствения им познат начин…

Сигурно е обаче, че крадците били добре подготвени и лесно приспали подозренията на охраната. В показанията си пазачът на къщата-музей „Георги Димитров“ твърди, че в деня след ретропарада решил, че отново изкарват колата за някакво мероприятие и затова не обърнал внимание. По-късно се появи и информацията, че апашите изпомпали въздуха от гумите, за да свалят колата с 4-5 сантиметра – иначе нямало как да мине през твърде ниската вратата на гаража, строена след излагането на лимузината като постоянен експонат.

Един призрак броди из Европа…

С днешна дата е ясно, че лимузината е изнесена с фалшиви документи като скрап. Дали преди това е крита на наша територия, или веднага се е отправила към границата – не е ясно. „Колата е експортирана нелегално от България към Белгия някъде между 1992 и 1997 година“, пише в доклада на американските федерални, които по-късно се включват в издирването й.