Шантава, объркваща, викторианска

Шантава история, която ужасява, пленява, обърква и се крие зад забележителна корица. „Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат” е дело на Ишбел Бий, наполовина шотландка, наполовина англичанка. Бий пише мрачни приказки за възрастни, с хорър елементи и вдъхновени от фолклора и митологията. Има слабост към викторианската епоха, по време на която се развива и действието в романа ѝ, който излиза на български (изд. „Сиела“).

Годината е 1888; мястото – Ливърпул; а героите носят повече от чудати имена – Мирър (в превод от английски – огледало), Голиат Хъни-Флауър (южноафриканско цвете с червен цвят: Melianthus comosus), капитан Макеръл (скумрия), Огъстъс Найтингейл (август и славей), чието истинско име е Тимъти Скъдфиш (сафрид), който е роден на ул. „Пъдъл”, т.е. „Локвена” и др.

Малката Мирър, увита в черни мечи кожи и с коса „червена като паприка”, плава към брега на викторианска Англия със забуления в мистерия свой спътник Голиат. Нещо обаче не е както трябва с момичето от мига, в който помраченият ѝ дядо я заключва в тайнствен часовник, обсипан с божи кравички. Единственото, което Мирър знае, е, че вече не е точно човек.

Ненадейно Мирър и Голиат срещат Джон Лъвхарт (Дамско сърце – цвете от рода Lamprocapnos), чиито родители намират зловещата си смърт, докато той е още дете. Осиновен е от демоничния властник на Подземния свят мистър Фингърс (пръсти). И ако още се чудите каква е връзката между всички тези герои с причудливи имена, време е да повдигнем завесата: единствената цел на мистър Фингърс е да похити Мирър, чиято душа е ключът към затвърждаване на властта му за вечни времена…

Предлагаме ви откъс от „Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат” на Ишбел Бий.

По „Куак“ мирише на нещо умряло. Луната над нас осветява пътя ни. Улицата се вие като змия покрай редица задни дворчета и зад един завод за тухли.

С малко усилия скоро откриваме номер 63 сред долепените редови къщи и Голиат тежко потропва на входната врата. Чуваме забързани плъши крака на покрива, вратата се отваря със скърцане и разкрива младо момче.

– Дойдох да се видя с господин Найтингейл – казва тихо Голиат.

Момчето се почесва по носа и отговаря:

– Горе е и си прави фокусите. Пада си малко изперкал.

Къщата е малка и осветена от свещи. Малка снимка на вампироподобна баба ни гледа от площадката на стълбите. С кожа, опъната по черепа, с очи като карфици.

Стъпалата скърцат под тежестта на Голиат и той едва се побира на площадката. Аз го следвам, а очите на момчето ни следят, докато се качваме. Господин Огъстъс Найтингейл се появява от тъмнината като мим фокусник.

– Добре дошли. Добре дошли. Заповядайте.

Зъбите му са като на котка – малки и заострени. Единственият източник на светлина около нас е самотна свещ, която трепти и подскача и хвърля привидения по стените, които танцуват около нас. В средата на стаята една жена е седнала на стол. Очите ѝ са празни и тя ни гледа с кух поглед. Голиат я доближава и много нежно слага ръка на бузата ѝ. Господин Найтингейл се е ухилил като ученик.

– Прекрасен екземпляр е.

– Екземпляр ли? – пита Голиат.

– О, да. Доста могъщ демон. За пръв път съм толкова близо до подобен. Обикновено се занимавам с онези от по-ниските нива. Малки пакостници, просто досадници. Но този е нещо специално.

Голиат застава до господин Найтингейл. Три пъти по-широк е и цяла стъпка по-висок. Дървеният под охка под крачките му.

Господин Найтингейл вдига треперещ бял пръст към мен.

– Значи това е повереничката ви? – Приближава се към мен и ме оглежда внимателно. – Да, виждам, че има проблем. Нещо съвсем незначително е. Сигурен съм, че мога да го изкарам от нея. Ако изчакате ей там, може да наблюдавате, докато се оправя с този по-висш демон.

Голиат ме хваща за ръка, отстъпваме в мекия мрак и гледаме мълчаливо. Представям си как капитан Макеръл би проклел и би го замерил с някоя риба. Господин Огъстъс Найтингейл е слаб като метла, а дългото му черно наметало е украсено с преплетени символи от златна нишка. Лицето му е бледно като на дух, има сиви снопчета коса и малки лъскави сини очи, които блещукат като стридени перли под водата. Отива към стола и поставя ръка на челото на жената.

– Заповядвам ти, зъл дух, да напуснеш тази жена и да се върнеш в тъмното селение, отдето идеш. Върни се, върни се, о, гнусни!

Мърмори нещо на разбъркан латински и театрално маха със свободната си ръка. Нищо не се случва. Господин Найтингейл повтаря думите си. Поглеждам жената сякаш надничам през шпионка. Виждам какво има в нея. Тъга е. Не е демон.

Господин Найтингейл крещи:

– Изчезни! Заповядвам ти!

Усещам тази тъга – като черна лента, втъкана в нея. Голиат стисва ръката ми нежно, с любов.

– Мисля, че господин Найтингейл е пълен шарлатанин.

Сега тя плаче. Плаче за живота си, за самотата, плаче от страх от снимката на жената, чиито очи я гледат ден подир ден. Мисля си: „Свали снимката и я изхвърли. Изхвърли жената. Вече е сред мъртвите“.

Господин Найтингейл, истерично развълнуван:

– Заповядвам ти. Аз, Огъстъс Найтингейл, Говорещия с духове, ти заповядвам. Върни се при проклетия си господар!

Чувам трясък долу.

Жената е затворила очи. Господин Найтингейл се смее победоносно.

– Спасих я. Дявола го няма – вика той и стои сякаш в очакване на аплодисменти.

Голиат отива до жената и ѝ помага да се изправи.

– Благодаря ви – казва му тя.

Господин Найтингейл ни прошепва тихо:

– Има късмет. Понякога духът е твърде силен и не оцеляват. Тази вечер победих.

Притеснено отмества поглед към пазителя ми. Момчето отваря скърцащата врата и надниква в стаята.

– Мамо, добре ли си? Снимката на баба падна от стената и се строши, и котаракът май се насра.

Господин Найтингейл се обръща към нас:

– Утре вечер ще извършвам сеанси в църквата на спиритуалистите на улица „Дък“[1], ако желаете да дойдете. Ако желаете, мога да екзорсирам повереничката ви на сцената, пред публика.

Голиат поклаща глава.

– По-скоро не, господин Найтингейл.

Той поглежда към мен.

– Може би тя би желала. Как се казваш, момиче?

– Мирър – казвам.

– Искаш ли да изкарам лошия демон от теб?

– Иска ми се да видя как се опитвате – отговарям.

И е решено.

---

[1] Патешка, от duck – патица.