VivaPay

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Обикновен фашизъм, защо се учудвате?

Славея Сиракова заяви, че ѝ се повръща от майките на деца с увреждания - но нима хората от властта не демонстрират същото?

„Истината е, че от такива „майки“ ми се повръща! [...] След като сте решили да давате живот, ще се научите да намирате максимално полезен начин да сте преди всичко добри родители! Държавата и хората не са ви длъжни, но всеки път проявява човечност заради моментите ви на безчовечност!“, написа Славея Сиракова във Фейсбук по повод протеста на майките на деца с увреждания. Снимка: Личен архив - Обикновен фашизъм, защо се учудвате?

„Истината е, че от такива „майки“ ми се повръща! [...] След като сте решили да давате живот, ще се научите да намирате максимално полезен начин да сте преди всичко добри родители! Държавата и хората не са ви длъжни, но всеки път проявява човечност заради моментите ви на безчовечност!“, написа Славея Сиракова във Фейсбук по повод протеста на майките на деца с увреждания. Снимка: Личен архив

Постът на г-ца Славея Сиракова, касаещ майките на деца с увреждания, предизвика огромно възмущение в обществото. И с право – не е нормално да изсипеш едно количество зле подредени думи с мъглява граматика и теза, която граничи с обикновен фашизъм и това в XXI век да не направи лошо впечатление. Само едно не разбирам – защо всички са така изненадани. Та нима точно така не се говори в домовете на хората у нас?! Нима това не е лексиката на една плашещо голяма част от по-младите хора, които би трябвало да са отвъд този вид възприятие на света и „различните“ в него?! И нима това не е езикът и поведението на властта?!

Не искам да размахвам пръст пред лицето на въпросната млада дама, произхождаща от семейство на доказали се спортисти. Не искам, защото не е честно да я нападам лично – не я познавам, не знам нищо за нея и дейностите ѝ, а и от последвалия пост защита от майка ѝ човек лесно може да се подхлъзне в махленска разправия, което не върши никаква, ама никаква работа. Ще ми се да вярвам, че двама големи спортисти са възпитали децата си в спортсменски дух, което означава и това да подкрепяш по-слабия от теб и да не го дискриминираш. Ще ми се да вярвам също, че самото момиче не си дава сметка защо думите ѝ са зли и как тази злост не може да не предизвика подобна ответна реакция. Ще ми се да вярвам и още нещо – че в някакъв момент точно тези обществено познати, безапелационно доказали се и важни хора покрай нас (каквато е Илияна Раева) ще се научат да притихват мъничко, когато попадат в окото на обществен скандал. И може би кротко да се извиняват, а не да нападат засегнатите с нова доза високомерно и дълго онлайн обяснение, което само още забива проблема в битовата сфера и го превръща в домакинска караница.

Дотук с изказването на г-ца Сиракова и нейната майка.

Сега да погледнем нещата в очите и да си ги кажем ясно и точно. Неотдавна премиерът Борисов каза в типичния си стил „тази тема“ (майките на деца с увреждания на палатки пред Народното събрание) да му се маха от главата. Това не предизвика никакъв обществен взрив. На Борисов сме му свикнали вече и на лексиката, и на рошавите мисли, и на „лафовете“. Като Бай Тошо едно време – „голем смех“ бяха изказванията му. И народът се смееше под сурдинка. Ми и сега така. Цял министър-председател си позволява да говори с обидно пренебрежение за един толкова болезнен казус, ама нацията мълчи – по-лесно е да изригне срещу някаква девойка, която все още се пробва да изказва мнението си публично и очевидно не знае как се прави това.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

Само преди няколко дни имахме и още един скандал, свързан с протеста на майките на деца с увреждания. Две дами от социалното министерство се оказаха делегатки на форум за социални практики в Ню Йорк и, както стана ясно, тази така незаменима командировка струва горе-долу колкото петгодишна пенсия на инвалид. Двете администреси бяха заминали отвъд океана под носовете на майките от палатковия лагер, което си е чиста проба цинизъм. И какво стана след това? Ами логично – заместник министърката, летяла в бизнес класа, подаде оставка, която беше приета. Нищо, че подобни командировки се разрешават от министъра – важно е да се отсече нечия глава, че да се затворят обществените усти, нали така? Сякаш въпросната Росица Димитрова самолично си е решила да литне над главите на майките пред парламента и да им помаха от самолета за Щатите.

Проблемът тук обаче е много по-дълбок – става дума за цялостно отношение на Социалното министерство към собствените му казуси, към хората, заради които то е създадено и на които точно то трябва да служи. Грозното и неетичното в тази командировка е най-малко в двете дами, в цената на билета и в пропътуваните хиляди километри за „няма нищо“ – този демонстративен акт на нехайство е само следствие от едно цялостно неглижирано отношение, от едно огромно, тежко и институционално „не ни пука за вас“. Той е едно от десетките малки и по-големи недоразумения из държавната ни администрация, които само доказват колко далеч всъщност е тя от реалния живот на хората, в името на които е създадена.

Отгоре на всичко това дойде и изявлението на Валери Симеонов, който в балканско-мачовски стил каза, че не било работа на майките колко струва самолетният билет до Америка на заместник-министърката. Така ли?! Изглежда Симеонов напълно е забравил, че всеки един пост в държавната администрация е поддържан и плащан от данъкоплатците, в това чисто и майките на деца с увреждания. Забравил е също, че държавата не се управлява като патриархално семейство, в което бащицата определя кой за какво може да има претенции и да се изказва. Забравил е, че в XXI век покровителствено-подигравателното отношение към жените, които се борят за присъщите права на страдащите си от системата деца, е само по себе си престъпление, защото води до геноцид. Забравил е и едно много важно нещо: човечността. Разбираемо е – властта често се отказва от нея. Особено в полумъртва обществена среда като нашата, където реакциите спират до Фейсбук-статуси и мижави уволнения на пешки от шахматната дъска на управлението.

Натрупването на напрежението покрай тези последни уж малки, но особено знакови събития покрай движението „Системата ги/ни убива“, говори за наличието на един огромен и задълбочаващ се проблем. И той е в неспособността на обществото да защити по-слабите си членове. На тях се гледа като на брак, като на системна грешка, бъг, който пречи на цялостното функциониране на целия организъм. За министър-председателя това е тема, която трябва да му се махне от главата, защото си има по-важни проблеми. За Социалното министерство това е просто досадно присъствие, конска муха, сърбеж някакъв. За политика Симеонов пък проблемът си е направо битов – някакви женици нещо претендират, ама я да не знаят много-много, че не им е работа. Е, как тогава една млада жена, възпитавана и живяла според един добър стандарт (напълно заслужен заради родителите ѝ, разбира се), напълно извън проблемите на хората в неравностойно положение, да изпитва разбиране и съчувствие към тях? Как да ѝ стане ясно къде е грешката в мисленето ѝ, след като откъм управленческия хор се пее в същата тоналност? Откъде да дойде културата ѝ на разбиране, че тези майки не са престъпнички заради това, че обичат и гледат „различните“ си деца? И кой да ѝ помогне да разбере, че има огромна, гигантска пропаст между родителите, които изоставят децата си, и тези, които въпреки всичките проблеми продължават да се грижат за тях и да търсят нормалното си право на подкрепа от държавата, за която работят и на която плащат данъци?

Тази млада дама не е виновна, че обществото не е възпитало у нея подобна гражданска чувствителност. Тя е една от многото, за които всички проблеми на България са етикетирани – „циганите са престъпници“, „бежанците са терористи“, „жените са по-глупави от мъжете“, „парите са по-важни от културата“, „по-силният заслужава повече“, „майките да си гледат увредените деца, след като не са ги абортирали, когато е трябвало“, „инвалидите да си стоят по къщите и да не се пречкат по пътя на „нормалните” хора“ и така нататък, и така нататък.

Тази тиха и константна дискриминационна политика съществува от години. По време на социализма, заради идеята за „всестранно развити личности“, които обществото трябваше да произведе в името на светлия комунистически идеал, „различните“ хора бяха скривани. Буквално! Прибираха ги в домове, затваряха ги по къщите им, не ги виждахме, не живеехме с тях, а когато някъде все пак ги засичахме, ги гледахме като полезни изкопаеми и типично по балкански цъкахме с език и чукахме на дърво.

Днес, във времето на объркани ценности, всеобща несигурност и възход на национализма, в страна като България, където демократичните принципи така и никога не бяха разбрани, „различието“ дразни и предизвиква агресия. Идеята за висока стойност се идентифицира с идеята за перфектност. За да оценим високо един човек тук, у нас, той трябва или да има много пари, или да е физически перфектен. Ако се беше родил у нас, Стивън Хокинг не само нямаше да може да напише нито ред никъде, но и най-вероятно щеше да бъде натирен в някой дом, където да доизживява дните си под агресивните псевдогрижи на озверели от немотия и оскъдна човечност гледачи. А светът щеше да е напълно лишен от един от най-бляскавите си умове, както може би вече е лишен от такива, имали нещастието да се родят в несъвършените си тела в държавата България.

Има едно нещо, известно като „престъпление от омраза към инвалиди“. Това са престъпни актове спрямо хора с физически или психически отклонения, извършени от здравите, само защото „различието“ ги отблъсква и настървява. Проблемът е световен, не само български и за съжаление в последните години се наблюдава изключителен ръст в подобни криминални прояви. Четох наскоро как във Великобритания двама войници пребили жестоко две момчета аутисти просто така, за забавление. В резултат на побоя едното изпаднало в кома, а другото развило страх от общуване. Попаднах и на други стряскащи с жестокостта си престъпления, извършени от по-силните, от „правилните“.

Светът е заболял жестоко и симптомите на тази тотална нравствена гангрена са плашещи. Затова трябва да се говори. Да се реагира остро и да се иска обяснение. Да се възпитава, да се разбира, да се задават въпроси и да се търсят отговори. Постът на Славея Сиракова само доказва колко належаща е тази необходимост от широк обществен разговор по темата. И колко е важно не да си бием шамари и да се замеряме с клетви, зли думи и други подобни средновековни реакции на хора с черно-бяло мислене, а да дискутираме. Да се срещаме и да се запознаваме, да научаваме едни за други и да се разбираме. Защото държавата, точно както и животът ни, зависят от нас. Затова и силно се надявам, че тази млада жена наистина е премислила как са прозвучали думите ѝ. И че от позицията на своята младост сега ще си даде сметка, че става дума за отчаяни и потискани от обществото хора, които се борят не за милостиня от страна на държавата, а за право, което имат априори като нейни граждани.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg