Обикновен фашизъм, защо се учудвате?

Постът на г-ца Славея Сиракова, касаещ майките на деца с увреждания, предизвика огромно възмущение в обществото. И с право – не е нормално да изсипеш едно количество зле подредени думи с мъглява граматика и теза, която граничи с обикновен фашизъм и това в XXI век да не направи лошо впечатление. Само едно не разбирам – защо всички са така изненадани. Та нима точно така не се говори в домовете на хората у нас?! Нима това не е лексиката на една плашещо голяма част от по-младите хора, които би трябвало да са отвъд този вид възприятие на света и „различните“ в него?! И нима това не е езикът и поведението на властта?!

Не искам да размахвам пръст пред лицето на въпросната млада дама, произхождаща от семейство на доказали се спортисти. Не искам, защото не е честно да я нападам лично – не я познавам, не знам нищо за нея и дейностите ѝ, а и от последвалия пост защита от майка ѝ човек лесно може да се подхлъзне в махленска разправия, което не върши никаква, ама никаква работа. Ще ми се да вярвам, че двама големи спортисти са възпитали децата си в спортсменски дух, което означава и това да подкрепяш по-слабия от теб и да не го дискриминираш. Ще ми се да вярвам също, че самото момиче не си дава сметка защо думите ѝ са зли и как тази злост не може да не предизвика подобна ответна реакция. Ще ми се да вярвам и още нещо – че в някакъв момент точно тези обществено познати, безапелационно доказали се и важни хора покрай нас (каквато е Илияна Раева) ще се научат да притихват мъничко, когато попадат в окото на обществен скандал. И може би кротко да се извиняват, а не да нападат засегнатите с нова доза високомерно и дълго онлайн обяснение, което само още забива проблема в битовата сфера и го превръща в домакинска караница.

Дотук с изказването на г-ца Сиракова и нейната майка.

Сега да погледнем нещата в очите и да си ги кажем ясно и точно. Неотдавна премиерът Борисов каза в типичния си стил „тази тема“ (майките на деца с увреждания на палатки пред Народното събрание) да му се маха от главата. Това не предизвика никакъв обществен взрив. На Борисов сме му свикнали вече и на лексиката, и на рошавите мисли, и на „лафовете“. Като Бай Тошо едно време – „голем смех“ бяха изказванията му. И народът се смееше под сурдинка. Ми и сега така. Цял министър-председател си позволява да говори с обидно пренебрежение за един толкова болезнен казус, ама нацията мълчи – по-лесно е да изригне срещу някаква девойка, която все още се пробва да изказва мнението си публично и очевидно не знае как се прави това.

Само преди няколко дни имахме и още един скандал, свързан с протеста на майките на деца с увреждания. Две дами от социалното министерство се оказаха делегатки на форум за социални практики в Ню Йорк и, както стана ясно, тази така незаменима командировка струва горе-долу колкото петгодишна пенсия на инвалид. Двете администреси бяха заминали отвъд океана под носовете на майките от палатковия лагер, което си е чиста проба цинизъм. И какво стана след това? Ами логично – заместник министърката, летяла в бизнес класа, подаде оставка, която беше приета. Нищо, че подобни командировки се разрешават от министъра – важно е да се отсече нечия глава, че да се затворят обществените усти, нали така? Сякаш въпросната Росица Димитрова самолично си е решила да литне над главите на майките пред парламента и да им помаха от самолета за Щатите.

Проблемът тук обаче е много по-дълбок – става дума за цялостно отношение на Социалното министерство към собствените му казуси, към хората, заради които то е създадено и на които точно то трябва да служи. Грозното и неетичното в тази командировка е най-малко в двете дами, в цената на билета и в пропътуваните хиляди километри за „няма нищо“ – този демонстративен акт на нехайство е само следствие от едно цялостно неглижирано отношение, от едно огромно, тежко и институционално „не ни пука за вас“. Той е едно от десетките малки и по-големи недоразумения из държавната ни администрация, които само доказват колко далеч всъщност е тя от реалния живот на хората, в името на които е създадена.

Отгоре на всичко това дойде и изявлението на Валери Симеонов, който в балканско-мачовски стил каза, че не било работа на майките колко струва самолетният билет до Америка на заместник-министърката. Така ли?! Изглежда Симеонов напълно е забравил, че всеки един пост в държавната администрация е поддържан и плащан от данъкоплатците, в това чисто и майките на деца с увреждания. Забравил е също, че държавата не се управлява като патриархално семейство, в което бащицата определя кой за какво може да има претенции и да се изказва. Забравил е, че в XXI век покровителствено-подигравателното отношение към жените, които се борят за присъщите права на страдащите си от системата деца, е само по себе си престъпление, защото води до геноцид. Забравил е и едно много важно нещо: човечността. Разбираемо е – властта често се отказва от нея. Особено в полумъртва обществена среда като нашата, където реакциите спират до Фейсбук-статуси и мижави уволнения на пешки от шахматната дъска на управлението.

Натрупването на напрежението покрай тези последни уж малки, но особено знакови събития покрай движението „Системата ги/ни убива“, говори за наличието на един огромен и задълбочаващ се проблем. И той е в неспособността на обществото да защити по-слабите си членове. На тях се гледа като на брак, като на системна грешка, бъг, който пречи на цялостното функциониране на целия организъм. За министър-председателя това е тема, която трябва да му се махне от главата, защото си има по-важни проблеми. За Социалното министерство това е просто досадно присъствие, конска муха, сърбеж някакъв. За политика Симеонов пък проблемът си е направо битов – някакви женици нещо претендират, ама я да не знаят много-много, че не им е работа. Е, как тогава една млада жена, възпитавана и живяла според един добър стандарт (напълно заслужен заради родителите ѝ, разбира се), напълно извън проблемите на хората в неравностойно положение, да изпитва разбиране и съчувствие към тях? Как да ѝ стане ясно къде е грешката в мисленето ѝ, след като откъм управленческия хор се пее в същата тоналност? Откъде да дойде културата ѝ на разбиране, че тези майки не са престъпнички заради това, че обичат и гледат „различните“ си деца? И кой да ѝ помогне да разбере, че има огромна, гигантска пропаст между родителите, които изоставят децата си, и тези, които въпреки всичките проблеми продължават да се грижат за тях и да търсят нормалното си право на подкрепа от държавата, за която работят и на която плащат данъци?

Тази млада дама не е виновна, че обществото не е възпитало у нея подобна гражданска чувствителност. Тя е една от многото, за които всички проблеми на България са етикетирани – „циганите са престъпници“, „бежанците са терористи“, „жените са по-глупави от мъжете“, „парите са по-важни от културата“, „по-силният заслужава повече“, „майките да си гледат увредените деца, след като не са ги абортирали, когато е трябвало“, „инвалидите да си стоят по къщите и да не се пречкат по пътя на „нормалните” хора“ и така нататък, и така нататък.

Тази тиха и константна дискриминационна политика съществува от години. По време на социализма, заради идеята за „всестранно развити личности“, които обществото трябваше да произведе в името на светлия комунистически идеал, „различните“ хора бяха скривани. Буквално! Прибираха ги в домове, затваряха ги по къщите им, не ги виждахме, не живеехме с тях, а когато някъде все пак ги засичахме, ги гледахме като полезни изкопаеми и типично по балкански цъкахме с език и чукахме на дърво.

Днес, във времето на объркани ценности, всеобща несигурност и възход на национализма, в страна като България, където демократичните принципи така и никога не бяха разбрани, „различието“ дразни и предизвиква агресия. Идеята за висока стойност се идентифицира с идеята за перфектност. За да оценим високо един човек тук, у нас, той трябва или да има много пари, или да е физически перфектен. Ако се беше родил у нас, Стивън Хокинг не само нямаше да може да напише нито ред никъде, но и най-вероятно щеше да бъде натирен в някой дом, където да доизживява дните си под агресивните псевдогрижи на озверели от немотия и оскъдна човечност гледачи. А светът щеше да е напълно лишен от един от най-бляскавите си умове, както може би вече е лишен от такива, имали нещастието да се родят в несъвършените си тела в държавата България.

Има едно нещо, известно като „престъпление от омраза към инвалиди“. Това са престъпни актове спрямо хора с физически или психически отклонения, извършени от здравите, само защото „различието“ ги отблъсква и настървява. Проблемът е световен, не само български и за съжаление в последните години се наблюдава изключителен ръст в подобни криминални прояви. Четох наскоро как във Великобритания двама войници пребили жестоко две момчета аутисти просто така, за забавление. В резултат на побоя едното изпаднало в кома, а другото развило страх от общуване. Попаднах и на други стряскащи с жестокостта си престъпления, извършени от по-силните, от „правилните“.

Светът е заболял жестоко и симптомите на тази тотална нравствена гангрена са плашещи. Затова трябва да се говори. Да се реагира остро и да се иска обяснение. Да се възпитава, да се разбира, да се задават въпроси и да се търсят отговори. Постът на Славея Сиракова само доказва колко належаща е тази необходимост от широк обществен разговор по темата. И колко е важно не да си бием шамари и да се замеряме с клетви, зли думи и други подобни средновековни реакции на хора с черно-бяло мислене, а да дискутираме. Да се срещаме и да се запознаваме, да научаваме едни за други и да се разбираме. Защото държавата, точно както и животът ни, зависят от нас. Затова и силно се надявам, че тази млада жена наистина е премислила как са прозвучали думите ѝ. И че от позицията на своята младост сега ще си даде сметка, че става дума за отчаяни и потискани от обществото хора, които се борят не за милостиня от страна на държавата, а за право, което имат априори като нейни граждани.