Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Татяна Лолова: Не съм звезда, аз съм слънце

Независимо от моето мнение, Господ явно съществува и от време на време се грижи за мен, казва актрисата

„Аз искам да ми обясните, когато нямаш пари и си свършил енергията, какво се прави?“, пита Татяна Лолова. Снимки: Веселин Боришев - Татяна Лолова: Не съм звезда, аз съм слънце

„Аз искам да ми обясните, когато нямаш пари и си свършил енергията, какво се прави?“, пита Татяна Лолова. Снимки: Веселин Боришев

Колкото по-мрачно става времето навън, толкова по-голяма нужда имаме от Татяна Лолова. Актрисата се взира във всеки минувач или още по-добре – театрален зрител, за да улови усмивката му. Но има ли друг отговор, който да дадем на греещото й лице?

Така отвърнахме и ние, от „Площад Славейков“, когато получихме извънредното „Да“ от прочутата Г-жа Не. Срещата ни с нея бе като малък камерен спектакъл, в който нищо не бе по сценарий. На чаша кафе и парче шоколадова торта споделихме нейния свят – в хол, пълен с нейния гръмък смях, на диван – свидетел на сълзите на Татяна Лолова. Защото веселието, което сме виждали да струи от актрисата, всъщност е отражение на нейния копнеж за щастие. Реалността не е така щедра, за разлика от Татяна Лолова, която раздава от себе си с размах.

Благодарим! А на онези, които искат да почувстват голямото й сърце – ще препоръчаме да потърсят Г-жа Да в Театър „199“, където Татяна Лолова играе своя моноспектакъл „Дуенде“. Следващите представления са на 20 ноември и 11 декември.

– Тази есен снимахте нов филм, „Лили Рибката“ – в ролята на бабата на Лили. И вие ли сте „морско създание“, г-жо Лолова?

– Не съм (усмихва се). Обаче съм родила нещо, подобно на рибка, което ражда Лили Рибката.

Много съм радостна, че приех. Първоначално отказах, знаете – известна съм като Г-жа Не. Което не е вярно – ако бях такава госпожа, нали нямаше да ме познавате, да ме имате за своя. Преди ми искаха автограф, а сега никой не иска автограф, не иска и разрешение за снимки. Сега хващат един телефон, застават до теб и си правят селфи…

Като свършихме снимките на „Лили Рибката“, отиваме с мъжа ми до супермаркета, паркираме колата и гледаме една група мургави, ведри хора. Единият, най-мургав и най-жив, отдалече вика: „Вижте я, бе, вижте я, бе, Татяна Лолова“. Другите го питат: „Кой, бе, кой, бе?“, а той: „Как питаш, бе, Татяна Лолова цяла България я познава“. Зарязах мъжа си, отидох при тях и казвам: „Вие нали сте цигани?“. Ама цялото ми същество сияе. Те обаче не са чували този въпрос, зададен точно така – и както ми се радваха, изведнъж малко им се промени изразът. Викам, аз миналата седмица два дни съм играла циганка. А единият от тях отвръща: „А ние цял живот го играем“ (смее се). Мигновено чувство за хумор!

– Изкуството обяснява света. А често дава настроение, придава смисъл – като тази история, която току-що разказахте. А на вас, когато давате, какво ви струва това?

– Нищо не ми струва. Нищо, абсолютно.

– Не ви ли отнема сили, енергия?

– Как ще ми отнема, щом някой ми се радва? Казват, че българският народ бил намръщен – за мен той е усмихнат. Аз виждам как вървят насреща, в далечината ми се струват някак мрачни, но колкото повече ги приближавам, толкова повече виждам, че са усмихнати. Жените обичат театъра и познават актрисите, затова ми е най-приятно, когато видя красивите усмихнати лица на млади мъже и разминавайки се, да ми кажат: „Добър ден. Желаем ви приятен ден. Всичко хубаво“. Колкото и да съм изморена, скапана, съсипана – разцъфтявам.

– Кога започнахте да виждате тази България – усмихнатата, напоследък сме свикнали да виждаме само навъсената?

– Не знам, аз виждам само усмихната. И ако зърна някъде намръщен човек, се съсипвам. А мъжът ми казва: „Виждаш ли под какъв капак живееш. Ти не познаваш живота, не знаеш къде живееш. Виждаш само хубавите лица. Знаеш ли колко грубост има в живота?“. Като вървя по улиците, да видите колко „Добър ден“ чувам!

– Започнете ли деня с усмивка, с добър ден, здравей, как си…, вероятно винаги ще получите същото в отговор?

– Ще получите, даже не една усмивка. Казват, в Америка много били фалшиви. Като ги питаш „как сте?“, те винаги отвръщат „много добре, благодаря“. Казват и отминават. А в България като попиташ някого „как си“, трябва да си вземеш отпуск, да седнеш и ще го слушаш до края на живота си – ще ти разкаже всички неприятности, през които е минал, колко другите са ужасни, отвратителни, подли, мръсни. Кой в рода му е на смъртно легло, кой от какво е болен, кой му е откраднал нещо.

Нека от това интервю Морган Фрийман разбере, че в България го обичат много и очакват всяка негова роля с нетърпение.

Нека от това интервю Морган Фрийман разбере, че в България го обичат много и очакват всяка негова роля с нетърпение.

– Сещам се за Морган Фрийман, един от най-снимащите актьори в Холивуд – когато го питат как е, тежи ли му този режим на работа, отвръща, че актьорството все пак е приятна работа – не е като миньорската. Вие, предполагам, също не може да се оплачете от работата на сцената?

– Помня, че от 3-годишна искам да стана актриса. И станах, благодарение на много стечения на обстоятелствата, на обичта и грижата на много хора, на тяхното можене, имане, на силата да се раздават. Чувала съм някои да казват: „К‘вото съм направила, сама съм си го направила!“. На тези хора им викам: „Блазе ти“. Аз каквото съм направила, всичко е благодарение на хора, готови помогнат на някой, у когото намират, че има нещо – нещо, което може да даде плод. Много рано останах без баща. Майка ми също си отиде млада, но толкова много хора са се грижели бащински и майчински за мене, че съм щастлив човек.

А сега ще ви кажа нещо за Фрийман.

Той много често идва в България да снима. Освен него, идват много други прочути артисти да снимат и покрай тях се вижда още веднъж колко прекрасни са българските артисти. Как могат да играят и играят като чуждестранни, световноизвестни актьори. Чуждите идват тук, защото са най-добрите, а това – освен изкуство – е и бизнес. Докато нашите правят само изкуство. Тук нито един актьор не е направил бизнес, но за тях се говори поне, че са най-богатите хора. А когато говорят за тебе, че си най-богатият, ти се издигаш в очите на онези, които намират, че богатството е по-важно и от здраве, и от хубост, и от ум.

– Не казвайте, че парите не са важни.

– Абе, без пари нищо не може – нито младост, нито красота, нито настроение. Човек трябва да си поддържа фасона, а това струва средства. Парите са свобода, но ги няма тук.

– Какво за Морган Фрийман?

– Аз не съм сред предпочитаните актьори в чужди продукции, играла съм няколко пъти и съм останала с много приятно чувство. Но съм чувала за Фрийман, че с него не може да се контактува. Той може би все още мисли, че ние сме с рога, копита и бодли. И затова предпочита да няма вземане-даване с български актьори.

– Доколкото ми е известно, в договорите на българските актьори пише, че не трябва да гледат чуждите звезди в очите, не трябва да ги заговарят и да ги приближават.

– Това Фрийман си го е написал в стаята, в хотела, с големи букви. Да не е посмял някой български актьор да ме погледне, щото погледне ли ме, няма да ми види очите, понеже ще си пусна клепките. А има други чужди актьори, които играят тук и не са прочели, че ние не трябва да ги гледаме. И има страхотни приятелства между тях и нашите най-добри актьори, ако знаят езика – защото освен да си най-добър, трябва да знаеш и езика. Морган Фрийман сега учи български, ама трудно му се отдава, а другите нямат нужда да учат български, защото нашите, които им партнират, знаят чужди. Но има страхотно сърдечни и приятни хора, сигурно Морган Фрийман е най-приятният от всичките, но не дава у нас това да се разбере.

Това го чух от хора, които с много симпатия са понечвали да му се усмихнат, но той не е обръщал внимание. Нека от това интервю разбере, че в България го обичат много и очакват всяка негова роля с нетърпение.

– Чували сте многократно думите: „Ти знаеш ли, ако не се беше родила тук…“.

– Има десетки, стотици български актьори, на които им казват същото. „Ако бяхте с Морган Фрийман в съседни квартали, ти щеше да бъдеш нещо страхотно…!“ Ами да, ако. Ама аз съм родена тук, тук ми е публиката, тук ми е езикът, който владея. Тук ми е любовта. И щом българската публика ме признава, то аз съм много голяма.

– Все пак Ви обича най-претенциозната публика в света.

– Играли сме в Русия, играли сме в Сърбия, играли сме в Полша. Играли сме в много чужди страни, където казват, че българите сме много топли, а пък те са студени. Трябва да ви кажа, че по-сдържана публика от българската няма. И щом ние успяваме да ѝ дадем тези мигове на уединение, да стигнем до контакт, до тази луда радост едни от други…!

Онзи ден имам представление, а малко преди това ми се случи нещо много неприятно – което за секунда ме обърна на 180 градуса. И си мисля: „Ето, стана ми лошо, ще припадна, ще викнат „Бърза помощ“ и ще падне представлението“. Олеле, Боже. Абе недей така бе, препълнен е салонът, чакат те хората – ми казват. Днес е представление, за което допълнителни столове са сложени. Не можеш да си позволиш да си в това настроение. Викам им: „Не, аз ще умра, няма какво да си позволявам“. Обаче не умрях, играх. Публиката не разбра, че съм хиперсенсибилна за нещо друго, а не за това, което играя пред тях, защото се помъчих да дам това, което искам.

Не умрях, играх.

Не умрях, играх.

– Прекаленото внимание вероятно натоварва емоционално и Морган Фрийман. Вие как го преодолявате?

– Не искам да се снимат с мен непрекъснато – това ми изпива енергията, която мога да раздам от сцената по много по-добър начин. А всеки си мисли, че няма проблеми. Започнах вече да отказвам снимки. Като ми се разсърдят, че не съм се снимала с тях, им отвръщам: „Много ви бе плитка обичта. Радвам се, че не се снимах с вас“. Не могат да асимилират какво им говоря, но аз се освобождавам от напрежението. Ако е маймуна, магаре, опосум, камила – трябва да дадеш няколко лева, за да се снимаш с тях. А с актьорите е безплатно. И като се снимам с 200 души, това ме изцежда до дупка и нямам вече никаква сила, но това никой не го разбира.

Има племена, които не се снимат, защото мислят, че им вземаш душата. Айде, ако толкова хора се снимаха с мен и още имам душа, значи има-взима. Но нека не искат от мен това непрекъснато.

1 2Следваща страница

OPERA OPEN