Привидно Вера Мутафчиева

„Отварянето на досиетата е посмъртната победа на КГБ.“
Адам Михник

Само че Михник не е познал, защото нито КГБ е мъртва, нито ДС. Те са живи чрез най-гъвкавите си и интелигентни кадри като Путин, Първанов и всички останали осветени и неосветени агенти на ключови обществени и политически позиции.

Привидно заедно обитаваме едно общество на привидностите, разделено на две действителности. Агентурната е безапелационна, отричаща и неизвиняваща се, а другата живее в неразрешим гняв от липсата на справедливост. Те не спряха да управляват. Елитът на България е безспорно свързан пряко или чрез роднински връзки със службите. И за вече повече от четвърт век не се намери нито един смел българин, политик с твърда позиция, човек с воля, който да е достатъчно отдалечен от ДС, за да прокара закон за лустрация. Огромният капитал на демократично доверие, довел на власт тъй наречения анти-комунист Иван Костов, го постави на мястото му на всъщност най-големия предател по отношение на разсекретяването на миналото. Последиците от това несвършващо минало са пълната разруха на доверието спрямо институции и личности.

Вера Мутафчиева е една от най-големите български рани. Писателска рана, женска рана, човешка рана. И винаги ще е отворена, защото така е решила Държавна сигурност, унищожавайки досието ѝ през 1990 г. Възможните сценарии за този соц ноар са точно по Богомил Райнов и затова никога няма да знаем истината за героите им. Можем само да гадаем каква е била „мотивацията“ на човек като Мутафчиева да стане активен агент на Шесто управление. Страхът е най-голямата мотивация, и той е бил съвсем основателен. Вероятно страхът на писателката е бил много голям, за да остави след себе си 4 тома доноси. Не всеки агент е бил толкова продуктивен.

„Не знаем как ДС е превръщала нормални и интелигентни хора в агенти. Само подозираме“, каза в интервю за „Женските досиета Х“ в „Провокативно“ Екатерина Бончева от Комисията по досиетата.

Затова ще заподозрем, че „агент Атанас“, агентурното име на Вера Мутафчиева, е избрано от самата нея. Не само че е мъжко, то е и името на бившия ѝ съпруг, писателя Атанас Славов. Той е бил колоритна и многостранно талантлива личност, а тя – твърде интелигентна, взискателна и амбициозна жена, което явно е довело до сблъсък между двамата. От него може би произлиза жестът да се самобичува от една страна заради това, че си била с този мъж, кръщавайки се „Атанас“, а от друга – да накажеш бившия си съпруг, натоварвайки името му с Дявола – с който си сключила сделка. Сложно мислене на сложен характер.

Атанас Славов умира година след Мутафчиева и 2 години, след като тя е извадена наяве като агент и негов адаш. В различни медийни източници негови приятели твърдят, че нито я е смятал за голяма писателка, нито е могъл да ѝ прости женските прегрешения спрямо него. Така или иначе днес и двамата ги няма, остават произведенията им. Плюс 4 тома доноси, писани от Вера Мутафчиева.

Страхотен ум, личност, жена, получила всяка възможна най-висока награда на старото и новото време. Колос. Поетеси с лопата да ги ринеш, но тя е една от малкото жени-романистки в соц литературата. И остава хипотезата, че е била колос в работата си, а извън нея и много навътре в себе си е била подъл и страхлив човек. Осъзнавайки под принуда периметрите на капана на соц обществото, тя прагматично решава да приеме всички дяволски изкусителни предложения, при положение, че така или иначе дели легло с Мрака. Амбицията на Мутафчиева е най-силната й движеща сила.

Всичко това са свободни съчинения по тема, по която ще остане само свободата на съчиненията. Истината винаги е неизмеримо по-сложна от фикцията. Пълното мълчание или направо отрицание от страна на всеки новоогласен агент обаче е непростимо. Ето още един цитат от Екатерина Бончева:

„Няма разкаял се човек, докоснал тази система.“

Бившите агенти започнаха да умират относително млади, не дочакали подлостите им да бъдат ровени публично. За да поемеш заслужената омраза, трябва да си способен на катарзис. На въпрос за принадлежността ѝ към ДС, Вера Мутафчиева обявява, че „пет пари не дава“ – но това явно е лъжа, защото умира точно една година, след като е осветена като агент. Перченето с петте пари демонстрира „мъжка“ реакция, но и неинтелигентност, грубост и липсата на разкаяние, за която говори Катя Бончева.

Отстояването на позиции е едно, разкаянието е признание, че тези позиции са били меко казано неправилни. А Мутафчиева е била стоманена цял живот, катарзисът не е бил опция за нея. Да се нарече Атанас също е признак на особена неинтелигентност. От всички мъжки имена, да избереш името на бившия си мъж, може би е стокхолмския синдром на османистката, с който в крайна сметка мазохистично завинаги е обвързала сама себе си с презрението си към отишлия си съпруг. Голямата писателка е развила сценария на живота си, минавайки границите на съвестта в мръсна игра със съдбите на нищо неподозиращи хора. Има свидетелства за доносите ѝ срещу нейни конкуренти-османисти.

Не само че никой не намери сили и достойнство публично и подробно да се покае и извини, разказвайки с детайли живота и работата си в ДС, но и в момента агенти са войнстващи „десни“. И никой не знае на колко агентури служат. В дълбоко тъмните кътчета от душите на тези хора живее нечисто същество, движено от силите на мрака. Катарзис не е имало и няма и да има. А Вера Мутафчиева може би е умряла от невъзможността да живее във вече публичен срам. Срамът насаме със себе си е едно – пред цял народ е гилотина. Тя поне остави след себе си изключително творчество, докато лъжливата демократична посредственост продължава да оставя след себе си само разделение и морална разруха.

А в крайна сметка Адам Михник е прав – това е посмъртната победа на КГБ.

* „Площад Славейков“ не откри в досието на Вера Мутафчиева нито един документ.

Всичко от Милена Фучеджиева в „Площад Славейков“