Мир на страха ни от комунистическата жестокост!

На 23 август 1939 г. в Москва е подписан пакт за ненападение между външните министри на Съветския съюз и Германския райх – Вячеслав Молотов и Йоахим фон Рибентроп. Осем дни по-късно Германия напада Полша. Още седемнайсет дни след това съветските войски се присъединяват към германските си съюзници и по стара руска традиция слагат край на полската държава. Започнала е Втората световна война. Германия учтиво предава няколко малки района на съветското правителство, за да спази буквата на пакта. Червената армия и Вермахтът провеждат съвместен парад в Брест на 22 септември 1939. За първи път от четвърт век Германия и Русия имат обща мирновременна граница. Състояла се е Четвъртата подялба на Полша.

През следващата 1940 година, докато Райхът последователно окупира Дания, Норвегия, Холандия, Белгия, Люксембург и Франция, в съгласие с пакта Рибетроп-Молотов Съветският съюз присъединява парчета земя от Финландия и Румъния – и напълно анексира Литва, Латвия и Естония. Германците дори мило пренебрегват лекото нарушение на пакта, когато Съветите взимат по-голям къс от Румъния, отколкото им се е полагал.

Картата на Източна Европа започва да изглежда като в деветнайсети век: малките нации почти изчезват от нея. Всъщност берлинският и московският режим се погаждат чудесно, защото взаимно разбират мотивите си. Те не вярват в концепцията за равнопоставеност и суверенитет между кои да е две сили в света. Всъщност дори не намират малките страни за истински държави. Вярват само във фактическата сила и сякаш имат пълното основание за това – та нали няма кой да ги спре.

Още преди пакта Рибентроп-Молотов Германия безнаказано си е присвоила Австрия и Чехия, а съветска Русия е имала неуспешни опити за завладяване на Полша и Финландия. В Кавказ и Украйна обаче успехът на съветските власти е пълен. Двете свръхсили са напълно убедени, че имат право да преразпределят територии сякаш играят карти. Почти две години отношенията между Кремъл и Райхсканцеларията ще бъдат идилични. При първите новини за нацистко нападение срещу Съветския съюз Сталин дори няма да е сигурен дали да вярва. Та нали всичко е вървяло толкова добре?

https://youtu.be/S6gg1z5DovI

Съвместен парад на Вермахта и Червената армия в Брест, 22 септември 1939

И двата режима си служат с концентрационни лагери. Нежелани малцинства биват размествани, избивани и насилствено асимилирани. Политическите дисиденти тихо се разстрелват. Изборите и функционирането на цивилния кабинет, както и на нещо като парламент всъщност нямат особено значение. Неуспехите и злоупотребите се прикриват, а пропагандата раздухва всяко техническо постижение. Управляващите партии се идентифицират с държавата и легалната опозиция става направо неразбираема идея. На съседните страни се гледа като на врагове, ако са силни, и като на законна плячка, ако не са. Концепциите за „жизнено пространство“ при нацистите и за „износ на революция“ при болшевиките си приличат.

По време на войната национал-социалистите създават няколко нови, лабораторни държави (например Словакия и Хърватска), а след края ѝ другите социалисти най-сетне осъществяват идеите си за пропагандиране на цели нови народности (например македонската). Разликите между двата тоталитарни режима са малко: в официалния език, в отношението към частната собственост, в униформите… и във факта, че Германия накрая е победена и разделена на две, докато Съветският съюз просъществува със същото поведение още четиридесет и пет години след Втората световна война.

Цената на тоталитаризмите възлиза на около сто милиона човешки живота само в Европа. Евреи, цигани, украинци, белоруси, поляци, кримски татари, лужишки сорби и българи ще платят със съдбата си за привижването на флагчета, стопанските и социалните експерименти, както и за самодоволните подписи върху географски карти.

23 август неслучайно е Международен ден в памет на жертвите на тоталитаризма. В България, чиито страдания започват в края на войната, това е Ден в памет на жертвите на комунистическия режим. 35 000 български войници загиват безсмислено в чужда война в Югославия и Унгария. Офицерите, принудени да ги командуват в ненужните операции, за благодарност са хвърлени в „трудови“ лагери, тоест в каторги – това са същите офицери, чиято кариера е започнала в по-ранните войни за обединение на България. Няколко български правителства, цялото Народно събрание и регентският съвет просто са разстреляни. Университетските преподаватели, свещениците и старата администрация са подложени на гонения и много от тях са доведени било до смърт, било до деградация. Започва бързото обезземляване на селяните, които дотогава са притежавали нивите, градините и добитъка си. „Буржоазията“, тоест предприемчивата средна класа от дребни и средни собственици на частни начинания, е унищожена.

От 1947 до 1989-а почти цялата частна собственост в България е премахната. Става невъзможно човек да притежава работилница, нива или магазин. Частните дружества също са премахнати. Кооперациите и синдикатите са одържавени (много е забавно как държавен синдикат защитава интересите на отделни работници в отново държавен завод). Пенсионните фондове имат същата съдба, защото всички граждани трябва отсега нататък да зависят само от държавата, а не от собствената си инициатива и спестявания.

Резултатите от тоталитарната власт са налице и до днес: нацията е застаряла, пасивна и лишена от инициативен дух. Собствеността и дребният бизнес най-често не са успешни. Почти всички са свикнали със свръхрегулациите и с държавната намеса в частните начинания. На властите не се противоречи, защото те или са прави, или са всесилни, което е едно и също. Корупцията се подразбира, краденето от колективна собственост – също. Доколкото има успешни бизнеси, те почти никога не произлизат от личната изобретателност и рискове на собствениците, а от Указ №56, издаден едва десет месеца преди краха на комунистическия тоталитаризъм, с цел да се раздадат готови пари и имоти на наследниците на управляващата партия.

Гражданите масово продължават да не са господари на собствените си съдби и вече дори не си спомнят какво е било да си такъв. В огромна степен българският народ продължава да бъде жертва на тоталитаризма. И може би заради някакъв придобит, развил се с десетилетията стокхолмски синдром, продължава да търси авторитарен тип управление.

„Нека държавата се погрижи.“ „Къде е държавата?“ „Държавността стои над всичко друго.“

Това мислене е най-трайната и най-заслужаващата скръб вреда, нанесена на българите от комунистическия тоталитаризъм.

Вечна памет на жертвите на комунистическата жестокост. И, както казва един от най-добрите живи български писатели:

„Мир на страха ни!“