Предразсъдъците ни четат Вапцаров

Роалд Дал е бил изявен антисемит. Фани Попова-Мутафова е писала с възхита за Хитлер. Валери Петров е подкрепял Народния съд и ОФ. Смирненски е писал за червените ескадрони… Но ги четем. С преклонение към огромния им талант, без тъмни мисли, докато попиваме думите, без сянката на убежденията им, несъвпадащи с нашите. Защо отказваме това на Вапцаров?

Един от най-талантливите поети на България е обречен на непрекъснато отрицание и отхвърляне. Всяко негово споменаване има политическа сянка зад себе си. Преценяван е според идеологията на този, който го чете. Предразсъдъците ни четат Вапцаров.

Въпросът защо се случва това е сложен – едновременно политически и психологически. От една страна днес се намираме в епоха, която отхвърля с яростен замах недъзите на предходната, и с право. Вапцаров е един от символите на това, което комунизмът причини на България. Осъден за подготвяне на атентат, независимо дали с основание или не, той фокусира в себе си цялата безжалостност на комунистическия терор, започнал още преди преврата на 9 септември. Той е косвена жертва на нашата мъст.

Но има и друго. Вината, подсъзнателната колективна вина на цял народ, че е допуснал един негов поет да бъде разстрелян. Тази вина предизвиква неприязън към този, заради когото е изпитвана, дори подсъзнателно.

Забравяме и нещо важно. Вапцаров става противоречива фигура не веднага след смъртта си, а чак след като един човеконенавистнически режим го издига за свое знаме. Той не е възпявал властта на безпросветната диктатура. Не е очаквал идеите за равенство да се изродят в червен терор. Не е призовавал към проливане на кръв и съд над невинни. Но го виним в това, приписваме му грехове на хора, дошли след него и възползвали се от него.

И забравяме, че този човек е имал очи за „едрите звезди над Фамагуста”, че е написал най-нежното любовно обяснение в българската литература:

„Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида”.

Забравяме, че е обичал хората, истински ги е обичал:

„Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя”.

Мислим си, че човекът Вапцаров е неотделим от поета Вапцаров и съдим и двамата. Всъщност не познаваме никого от тях.

Това, което сме научили за Вапцаров, е версията на социалистическата пропаганда. Днес, когато се опитваме да преодолеем отровата, оставена от нея, не търсим истината. Просто отхвърляме всичко и приемаме, че тогавашното бяло несъмнено е днешно черно. Нюансите, така важни, така насъщни за поезията, презираме.

Дали Вапцаров е повече комунист, отколкото поет, или повече поет, отколкото комунист е абсурден въпрос с невъзможен отговор. Защото Никола Йонков Вапцаров е бил млад, дишащ, мислещ човек, избрал да се бунтува срещу нещо, което е намирал за несправедливо. Бунтът му е бил обречен, той самият е бил сляп за пороците на системата, която е поддържал. Но да бъде отречено творчеството му днес означава да се отрече всеки бунт, всяко инакомислие. Да бъде осъден отново, като му бъде отказана памет, означава пак да бъде убит поетът.

Дали сме готови да поемем тази вина отново?