Има ли грях Богомил Райнов към баща си Николай?

Изкупва ли грях към баща си писателят Богомил Райнов с книгата си „В името на отца“? Защо Българската православна църква отлъчва ренесансова фигура като ерудита Николай Райнов – писател, философ и художник? Къде са „индийските дневници“ на човека, пръв заговорил в България за „Агни йога“ и Учителя Мория? Какво се случва днес с творческото наследство на бащата и по-големия от двамата синове Райнови? Ако тези въпроси бъдат повдигнати във вторник – 24 юни в Българската академия на науките, от лоното на „синодалните старци“, както ги нарече бившият финансов министър Симеон Дянков, може да тръгне интелектуална революция.

На тази дата БАН организира паметна вечер за 125 години от рождението на акад. Николай Райнов и 95 години от появата на бял свят на проф. Богомил Райнов. Бащата е покойник от шейсет години, синът си отиде през 2007-а, но личностите и на двамата продължават да пораждат въпроси.

Портрет на Николай Райнов (1889-1954)

Сбирката в чест на Райнови ще е в Големия салон на БАН от 17, 30 до 19, 30 ч. Според програмата първо живописецът акад. Светлин Русев ще говори за тях, а след него чл. кор. Елка Бакалова ще изнесе доклад за художника Николай Райнов. След нея проф. Светлозар Игов пък ще представи литературната дейност на Николай и Богомил Райнови.
С днешна дата знанието за светлата диря, оставена от Николай Райнов в България, сякаш започва да пробива десетилетната тъма, наложена върху него.

Николай Райнов е автор на книгите „Богомилски легенди“, „Видения из древна България“ и „Светите братя“. Той е първият преводач на „Тъй рече Заратустра“ на Ницше, сътрудничи на Гео Милев, като пише статии в списанието му „Везни“. Той е и основателят на асоциация „Рьорих“ у нас и говори за Пакта Рьорих и за мир в годините, в които Европа се готви за война.

Пейзаж на Николай Райнов

В периода 1922–1927 г. художникът работи като главен библиотекар в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 година.

Наричат го Мистика, Окултиста и заради романа му за Исус Христос „Между пустинята и живота“ е отлъчен от Църквата.

В алманаха „Жътва“ през 1922-а Николай Райнов казва за себе си:

„Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на Семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика. Срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, отдето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил“.

Пано за градинска беседка, Николай Райнов

Синът му Богомил Райнов го нарече „Тютюневият човек“ в първата част от „Елегия за мъртвите дни“.

 „В най-ранните ми детски спомени обитава един строг мъж, висок и слаб, с мургаво тютюнево лице, облечен в дочена престилка с тютюнев цвят и хванал димящата цигара между пожълтелите си от тютюна пръсти. Един тютюнев човек, наведен от заран до вечер над бюрото и зает с писане.

— Деца, по-тихо! Баща ви работи — предупреждаваше полугласно мама, когато почнехме да се боричкаме с брат ми.

Предупреждението беше почти излишно. Живеехме в едно-единствено малко помещение, служещо едновременно за спалня, кабинет и детска стая, но баща ми не се безпокоеше от шума и суетнята, защото когато пишеше, просто не чуваше и не виждаше това, което ставаше наоколо му.

Много по-късно забелязах, че тютюневият мъж съвсем не бе висок на ръст и че изразът на строгост върху лицето му е само отпечатък на една постоянна съсредоточеност. Изобщо представите ми за тоя човек неведнъж се изменяха с течение на годините. Единствено непроменено остана впечатлението за тая постоянна, всекидневна, вглъбена работа на мъжа, наведен над бюрото и нижещ равномерно върху хартията дума след дума и ред подир ред с молива или с вечното лилаво мастило. Той не се разхождаше из стаята. Не се обтягаше на леглото и не остреше без нужда молива в очакване да събере мислите си. Той седеше като закован до масата, облечен в дочената си престилка, и правеше книга, така както други правят сечива или мебели. В случай, че нямаше кой да го извика за обяд, денят минаваше и без обяд. Всъщност мъжът едва ли би забелязал и това, че денят е минал, ако по силата на природния закон не възникваше необходимост да се запали лампата.“

В същата книга Райнов-син разкрива, че „Тютюневия човек“ е бил скъперник на похвали. „Пише добре“ е максимумът и е изречен по адрес на Никола Вапцаров. Стария, както още нарича баща си авторът на „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, обичал да разговаря с Огняроинтелигента, който от време на време преспивал в дома на Райнови. Един ден гостът казал на Богомил:

„Вие пишете с вълнение и понякога не пишете зле. Само че пишете за неща, което не познавате, и това си личи. А Колю Йонков пише за неща, които познава, и затуй излиза хубаво“.

Ето още от спомените на Богомил Райнов:

„Една заран баща ми дойде да ме събуди рано, нещо необичайно, още повече, че вечерта той бе закъснял, а в подобни случаи не обичаше да подранява.

— Снощи дойде да ме намери един познат от младини. Съобщи ми, че сега работел в Обществената безопасност и че той и колегите му били по дирите на вашата компания. „Синът ти, вика, се движи с една група хора, между които е и синът на Йонко Вапцаров, но ние сме по следите им и когато ги заловим, и Господ не може им помогна.“

Баща ми млъкна и ме загледа с тежък поглед, но аз избягвах погледа му и също мълчах, като очаквах да почнат обичайните родителски съвети. Вместо това Стария се загърна по-плътно в тютюневата си дочена престилка, сякаш изведнаж бе усетил хлад, и добави:

— Та виж още днес да предупредиш Колю.

След дълги обикаляния намерих Вапцаров едва към обед, но както и предполагах, предупреждението не даде резултат. Колю само се усмихна с малко тъжната си усмивка и рече:

— Знам го това. Нали ги усещам, че са постоянно зад гърба ми.

После махна с ръка, в смисъл „нека говорим за друго“.

Няколко месеца по-късно пак една ранна заран на вратата настойчиво се позвъня. Пред входа стоеше изправен един познат от Македонския кръжок.

— Снощи застреляха Вапцаров — рече той полугласно. — Дай да размножим на машината тия неща. Това са предсмъртните му стихове.

Докато тракахме на машината, баща ми надзърна в стаята, обезпокоен от ранното ни оживление.

— Какво има?

— Разстреляха Вапцаров.

Стария понечи да каже нещо, но премълча. Само стисна челюсти и затвори за миг очи, а после си отиде оттатък.“

През 1951 г. Богомил Райнов издава своя учебник по естетика, който преди това разработва като дисертация. Първата му част е основа на следващата му книга „Против изкуството на империализма“. В „Естетика“ Богомил Райнов твърди, че „социалистическият реализъм е не само качествено нов етап в развитието на изкуството, но отразява и борбата за ликвидиране не само на капиталистическото общество“.

Учебникът хвали „съветското социалистическо изкуство“ и „БКП и нейните решения по въпросите на изкуството“. По същото време ръководител на катедрата в Художествената академия е баща му Николай. В критиките си синът Богомил подчертава, че „извънредно важният предмет по история на изкуствата се преподава още по стария буржоазно-обективистичен метод, а историята на руското класическо и съветско изкуство се изучава съвършено недостатъчно и не като отделен предмет с решаващо значение…“. Според познавачите на историята на изкуството, това са били камъни в градината на преподавателя проф. Николай Райнов.

Години по-късно като фолклор от уста на уста в писателските кръгове ще се предава как Вера Мутафчиева казвала, че в България има само шестима интелектуалци и Богомил не бил от тях, защото се отрекъл от баща си.

Ето какво разказва по случая писателят Николай Колев-Босия в блога си:

„В СБП имаше такива циркове и пародии! Богомил Райнов предаде баща си – Николай Райнов, за да го изключат от партията и да му отнемат катедрата по история на изкуството в Художествената академия и да я дадат на него. Синът зае мястото на бащата!”