Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Прощавайте за възпитанието!

В изпростялото ни общество, където да си учтив е равносилно на това да си безхарактерен, да кажеш „благодаря“ е проява на слабост

Снимка: Румен Добрев - Прощавайте за възпитанието!

Снимка: Румен Добрев

Излизам от една обществена сграда. Входът и изходът са през една и съща врата – от тези с двете летящи крила, които никога не знаеш дали да дърпаш, или да буташ. Пред мен върви забързан мъж с куфарче, добре облечен, между гърба му и носа ми се носи приятна ароматна вълна от хубав парфюм. Господинът достига вратата, бута я напред и бързичко се провира през изхода, докато аз – на две крачки отзад – се опитвам да догоня вратата, за да я задържа и да мина веднага след това. Разбира се, не очаквам той да задържи летящата врата специално за мен – след няколко шамара по подобни учрежденски входове си знам да се пазя сама. Така и става – мъжът изхвърча, а аз – аха да хвана засилилото се летящо крило – когато изневиделица измежду нас се вклинява млада и енергична брюнетка на високи токове. За секунда тя професионално задържа вратата, изхлузва след мъжа, а към лицето ми застрашително се носи гигантския стъклопакет, хванал ме неподготвена за такава ситуация. И точно преди носът ми завинаги да се окаже вклинен в собствения ми череп, някой улавя засилилото се чудо и аз замръзвам смутена, но цяла – току на изхода. От другата страна стои младо момче, сигурно на не повече от двайсет години, което в момента гледам като спасител на живота ми.

„Благодаря Ви много!“, казвам искрено и го поглеждам усмихнато в очите.

„Ня-ня-ня, благодаря Ви многоооо…“, ме изимитирва той, преправяйки гласа си и разтягайки благодарността ми до припев на комична песен…

Не успявам да реагирам. Докато го подминавам изумена, се питам правилно ли чувам. Правилно, разбира се. Но защо?! Какво направих или казах на този човек, че ми се подиграва? Нали е логично – спаси ме от удар, пък аз благодаря? Ами ако не бях благодарила? Ако просто бях преминала покрай него с навирен нос и забит в нищото поглед? Как да не отчета доброто и да не благодаря за него; и ако е така – той пък защо изобщо го прави?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Ако бях на деветнайсет години, сигурно дни щях да посветя на разсъждения по този въпрос. По онова време ми се случи да отнеса сочна, грозна псувня от една достолепна на вид госпожа, защото след дванадесет часа чакане на опашка за бензин, тя се опита да ме пререди, а аз протестирах. Но, хайде, времената бяха други, хората изнервено чакаха за какво ли не, а и моята все още малко наранявана тогава душа преживяваше дълбоко неща, които хората забравяха още докато излизаха от устите им. Днес съм къде-къде по-обръгнала както на думи, така и на постъпки. В този случай обаче раздразнението на един млад човек ме смути ужасно, защото беше напълно безпочвено. И което е по-важно – свидетелство е за тоталната девалвация на елементарното възпитание. Това, което обгрижва социалното ни общуване и включва базисни правила – да поздравиш, да благодариш, да се извиниш.

Забелязали ли сте например, че у нас все по-рядко се употребява уважителното обръщение „Вие“ към непознати хора?

„Дълго ли го искаш или късо?“, те пита момчето, което прави кафе в кафенето. Нищо, че не се познавате и за първи път те вижда.

„Да ти дам ли да пробваш и лилавия?“, чурулика закачливо зад пердето на пробната в един магазин за бельо девойката, която продава и свойски нахълтва при мен с все купищата сутиени, които ми е приготвила да пробвам. Нищо, че съм полугола – изобщо не се притеснява, че на мен видимо не ми е приятно да споделям точно този момент с нея.

„Я ти влез, че имаш всички документи“, разпорежда една служителка в общината, докато пред кабинета й отчаяно чакаме за едно и също десет човека.

Богоизбраната чрез свещения й чиновнически пръст се оказвам аз, а когато я питам познаваме ли се отнякъде, тя дори не разбира какво имам предвид. Просто още по-отегчено ми преглежда хвърчащите листа и прозявайки се (нали не си мислите, че си слага ръката на устата, докато го прави?!) ми удря жадувания печат. После ми казва:

„Дръж! С това – в 212-а, за да платиш таксата и после отиваш на първия етаж до портиера да ти го заверят.“

На излизане се обръщам и я питам:

„А при тебе после трябва ли да идвам за нещо?“, тя се опулва насреща ми и очевидно раздразнена от моето фамилиарничене, натъртено обяснява: „После, ГОСПОЖО, няма нужда да идвате при мен.“

„Виж ти – казвам, – можели сте да говорите и учтиво с гражданите, които с данъците си ви плащат заплатите!“

Нататък, както сигурно си представяте, се разразява огнена словесна престрелка, която поне тече на нещо като високо езиково ниво. Демек, хвърляме си обиди една на друга, но си ги казваме на Вие – по-елегантно е някак си, а и повече тежест имат. В нейната полупразна главица учтивостта се включва повече за създаване на административна дистанция, която тя, видиш ли, беше скъсила в началото, говорейки на всички ни като на деца в детската грдзина.

За мен говоренето в учтива форма по време на скандал е естествено предпазване от неусетно падение в нивото. Друго е да кажеш „вие сте некомпетентна“, вместо „глупачка такава“! А и все си мисля, че не ни приляга да си мятаме махленски обиди на „ти“-ниво, след като езикът и възпитанието ни дават такива добри възможности да отстояваме позициите и да овладяваме емоциите си културно.

Това със „скъсяването на дистанцията“ и внасянето на „човечност“ в начина на общуване напоследък се изразява и в обръщенията в трето лице. Мисля, че имам нещо като възпламеняваща се в миг алергия или червено копче, което светва със силен, тръбен, звуков сигнал, когато някой говори за мен като за „жената“.

„Нека жената да мине“, „даде ли на жената каквото й трябва?“, „питайте жената“…

Не, че не съм жена, но нали и мъжете са мъже – защо никога никой не казва например „сега е ред на мъжа“ или „мъжът чака от по-рано“? Жените сме „жената“, мъжете са „господинът“. Честно казано, „госпожата“ и „госпожицата“ също не са сред най-любимите обръщения на жените, защото сексистки натякват видимата възраст или семейното положение. Но какво пречи например да се казва „дамата“? Звучи красиво, приятно е да го чуваш за себе сии няма никакви джендър тежести.

В общата картинка на обществото ни ежедневната простотия се е нанесла масово и инатливо се опитва да се самоидентифицира като нова норма. Норма на „човечност“, както казах. Който не ползва нож и вилица, му е по-вкусно и се държи по-„народно“! От устата му хвърчат трохи, сос се стича изпод ъгълчетата, цвърчат сдъвкани хапки измежду зъбите му – нека, сладко му е! Даже вече не смея да говоря за детайли като това да не си подпираш лактите на масата или да не ровиш из зъбите си с клечка (или пръст). Наскоро наблюдавах как се храни една двойка в столичен ресторант в мола. Той (скъп костюм, обувки за 500 евро и телефон за два пъти по толкова) надвесен над масата с цялото си тяло, пъха в устата си хапка след хапка с размерите на детски юмрук. Тя (златото на врата й може да задоми пет цигански моми) кълца наденичка с вилицата си и побутва с пръстче онази част, която се плъзга по чинията. Пълно мълчание, в което се чуват само примлясквания, оригвания, хълцания и шумно пиене на бира, след което удоволствието се отпуска в едно излязло из нахранената душа „охааааа“. Хапват си, хората, по човешки. Нищо, че като си затвориш очите, звуците те карат да се чувстваш като въдврен в кочина.

Така е с всички онези малки и толкова добри навици, които имахме от първите си седем години. Днес който се прозява, без никакви притеснения демонстрира на народонаселението стоматологичния си статус и дарява атмосферата с мощен полъх от личния си дъх. Който киха, го прави така, че да го чуе всяко здраво ухо в радиус от половин километър, а близкостоящите да поемат с пълни гърди разлетелите се като електрони слюнчени пръски. Да кажеш „извинете“ е страхотно усилие, затова, ако изобщо го има, извинението е във вид на междуметие – „опааа“. Поздравите се изтръгват от устите с такова усилие, сякаш някъде някой отчита колко пъти на ден си ги практикувал и после ги облага с данъци. За молбата и благодарността да не говорим – думата „моля“ трайно и многозначително е заменена с изразите „аре да“ или „не може ли да“, а „мерси много“ е кажи-речи най-милото нещо, на което сме сподобни, стига, разбира се, да не се налага да гледаме в очите и да го правим с някакъв вид искреност. Освен това, в изпростялото ни общество, където да си възпитан е равносилно на това да си безхарактерен, да кажеш „благодаря“ е проява на слабост.

А онази случка с вратата, която можеше да ме зашлеви, ме смути най-вече с констатацията, че добрата постъпка вече също се третира като проява на слабост. Иначе няма как да си обясня защо момчето, което всъщност спаси физиономията ми от размазване, реагира с подигравка на благодарността ми. В овълченото общество, където всеки те наблюдава, за да усети слабото ти място, нямаш право просто на добри постъпки. А допуснеш ли ги поради някаква моментна загуба на разсъдък, трябва бързо да върнеш баланса в полза на повсеместната лошотия. Този извод обяснява в голяма степен общото ни социално нежелание да бъдем разпознавани като добри хора. Което всъщност е много по-страшно, отколкото звучи, защото следващата стъпка е да не желаем да бъдем разпознавани изобщо като хора.

Струва ми се, че хич не сме далеч от точно този момент.


Вижте още: БЪЛГАРИН ДА МЕ НАРИЧАТ

СЪСЕДЕ МОЙ, НЕЧОВЕШКИ

СЕЛЯК БЕЗ ГРАНИЦИ

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Малки големи герои

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах