Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

„Беше свидетел, че най-често доброто за едни носи злини за други”

Проф. Анна Топалджикова с роман за Захарий Зограф, който го разкрива като човек и творец (откъс)

Захарий Зограф, „Автопортрет“, ок. 1840 г. Колекция: Национална галерия „Квадрат 500“ - „Беше свидетел, че най-често доброто за едни носи злини за други”

Захарий Зограф, „Автопортрет“, ок. 1840 г. Колекция: Национална галерия „Квадрат 500“

Българската история е една от най-изменчиво интерпретираните теми в съвременната ни литература и публицистика. В търсене на идентичност често стигаме до крайности, забравяме да се вгледаме в детайлите и да осъзнаем контекста. Затова появата на книги като „Колелото на живота“ е особено важно събитие. Романът на проф. Анна Топалджикова е и белетристично, и документално изследване на личността на Захарий Зограф – един от бележитите ни възрожденски художници, от онези, за които пазим неподправена памет. В романа той е описан като творец и като човек, а в образа му са обобщени големите теми, вълнуващи човека независимо от историческата епоха и националната му принадлежност – любовта, Бог, животът, смъртта и безсмъртието на творчеството.

Авторката е изградила романа си върху автентични документи – писма на Захарий Зограф до Неофит Рилски, които е вплела във фикционален сюжет. Проучването ѝ е обхванало и най-известните творби на художника. Подобно опознаване на личност от миналото и обличането в увлекателен сюжет на истинската история е голямата ценност на „Колелото на живота” – заглавие, обединило и всеобхватния, и конкретния смисъл – Захарий Зограф е автор на известния стенопис с това име.

Проф. Топалджикова е преподавател по история на българския театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра, на театрална драматургия и на романите „Ледовете“, „Отлитащото време – лъч светлина през обектива. Фотографската фамилия Карастоянови“, „Амарила не обича текила“.

Предлагаме ви откъс от „Колелото на живота“, предоставен от издателство „Колибри”.

Тази есен в Самоков беше много красива, високите температури се проточиха, имаше време листата на дърветата да пожълтеят и почервенеят постепенно, слънцето слизаше надолу и светлината ставаше по-мека. После дойде зимата, заедно с нея дълбокият сняг и празниците сред най-близките и сред приятели.

Захарий се насити на всичко, за което жадуваше, когато беше далече. И ето че отново го затегли навън, с пролетта в тялото му се събуди заспалият пътешественик. Яхваше коня и обикаляше наоколо, изкачваше се по стръмната пътека до Рилския манастир, за да разгледа отново стенописите. Връщаше се в работилницата и довършваше една икона. Тъкмо навреме пристигна поканата за нова поръчка и го зарадва. Канеха го за черквата в Преображенския манастир, построена от уста Кольо Фичето. В Търново се беше възхищавал на голямата църква „Света Богородица“ и на по-малката, но още по-хубава – „Свети Никола“, а също и на къщи, издигнати от този голям майстор. Разпитвал беше за него и откри, че си приличат по нещо – и той като Захарий бе останал от малък без баща, и той си вървеше по своя път, без да следва чужди пътеки.

Катерина беше навъсена, отсега тъгуваше, че ще я остави отново сама чак до късната есен. Анна подреди в багажа му гърненцата с боите и торбичките с нестритите суровини за боите. Захарий целуна челата на децата си и потегли. Мина покрай дома на брат си да се сбогува с него и с Християния. Наведе се от гърба на коня, искаше да ги усети по-близо, Димитър го целуна по дясната буза, Християния се надигна на пръсти и го целуна по лявата.

Пролетният вятър беше топъл, но се засилваше. Подкани коня и препусна по-бързо, облаците препуснаха над него върху все още ясното небе. Наближаваше Балкана, но имаше още доста до Търново. Мина през малко село, вихрушката надигаше пушилка от прахоляк и слама, от покривите се разхвърчаха керемиди. Отмина и излезе на открито, тук вятърът шибаше още по-силно. Прекоси рядка горичка, подмина и докато се отдалечаваше от нея, чу зад гърба си грохот. Обърна се, огромният бор, който допреди малко стърчеше самотен, се строполи, отсечен от въздушната стихия. Конят се разтрепери и зацвили, Захарий го потупа по шията, заговори му силно, за да надвие грохота, и като че малко го успокои. Реши да спре в първото населено място. Притъмня, но дъжд нямаше, само далечни светкавици разцепваха с пращене почервенялото небе. Редуваха се мрак и ярки отблясъци, в мрака просветнаха прозорците на крайпътен хан. Влезе, газените фенери вече горяха, в огнището бумтеше огън, миришеше на чорба с много чубрица, точно от това имаше нужда. Хапна чорба и погача със запечена кора, но не доизпи чашата с възкисело вино. Преди да се прибере в стаята, отиде в яхъра, да нагледа коня. Намери го неспокоен, блъскаше се в преградните стени. Погали го по муцуната, по врата, поговори, за да чуе гласа му. Върна се в стаята и направо се срути в кревата. Унесе се, но не можа да заспи, вятърът свистеше и трещеше, така се беше разбеснял, че всичко наоколо се тресеше, навън отпорени дъски се блъскаха в нещо, виеха кучета, отвсякъде трополене, разсипване, пукотевица…

Изправи се, наметна антерията, взе газения фенер и отиде в яхъра. Конят се беше изправил на задни крака и биеше с копита стената. Като че идва Страшният съд, си каза Захарий. Ще го рисувам и ето че той самият е решил да ми покаже бесовете си. Добре, видях, разбрах! Само не ми плаши коня. Захарий надвика с гласа си стоновете на вятъра и му се стори, че олелията малко затихна. Влезе в ограждението при коня, успокои го, че вече не е сам в страховитата нощ. Конят беше породист – строен, лъскав, тъмнокафяв, почти черен, с прекрасни очи, с грива и опашка като от коприна. Взел го беше за 643 лири, не че бе малко, но друго беше по-важното, привърза се към него, дни и месеци прекарваха само двамата по пътища, ханове и манастири. Беше буен, но го слушаше и се подчиняваше само на него. Хареса го заради хубостта, но го обикна заради нрава му, а и заради още нещо, което не можеше да се разбере, нито да се назове – така както просто обикваш някого. Мъчно му беше да го остави сам в бурята, придърпа някаква пейка и остана там до развиделяване. Чу едри капки дъжд да потропват по стрехата, вятърът утихна. Върна се в леглото и потъна в дълбок сън за няколко часа. Сънува празнота, пред погледа – само небе и вода, между тях плуват облаци и се оглеждат в морските талази. Тихо е, ненадейно звън разрязва тишината, мощен лъч светлина пробива облаците, спуска се към гладката огледална повърхност на водата и се забива в нея като огнена игла.

Тръгна късно на другата сутрин. Ръмеше, земният свят се беше привел под сивия похлупак на небето. Можеше да изчака в хана да превали, но не го свърташе на едно място, бързаше да премине отвъд планината. Заизкачва се по склона, не притискаше коня, остави го спокойно да избира с копитата си стабилни места по стръмнината. По обяд стигна билото. Точно когато се изправи на най-високото и погледна пред себе си, вятърът измете облаците и слънцето изгря. Пред очите му се откри просторна гледка към Добруджанската равнина, горите по склоновете зеленееха свежи и току-що разлистени, ливадите блеснаха изкъпани. Ето там, в далечината, е пътят за Търново.

Докато Захарий отсъстваше, в Самоков се получи писмо за него. Беше на турски. Анна го занесе в работилницата и го остави на масата. Следобеда се върна и разгледа плика, почеркът беше красив, повече от красив – изящен. Не можа да устои, счупи восъка на клеймото. Дълго разглежда двата листа, изписани с такава калиграфска прецизност, че можеше да ги окачи в рамка на стената. Чете го няколко пъти и на другия ден започна да пише отговор. Отне ѝ няколко дена. Имитираше почерка на брат си, колебаеше се какво би споделил Захарий с Юсуф, задраскваше, късаше листа и започваше отново. Юсуф пишеше, че е отседнал във Флоренция, възхищаваше се на църквите с великолепни стенописи от XV век. Анна реши да му разкаже за пътешествие из други далечни краища, надяваше се, че не е обикалял нататък. Пишеше от името на Захарий как язди на север и все на север, преминава през две големи планини и през голяма река и попада в непозната страна. Невиждани досега дървета, цветя и птици… каква красота! С обич природата е изписвала всяка тревичка, всяко листенце, всяко птиче перо и всяка капка от водопадите.

Беше 1849 година. Захарий стоеше пред източната стена на артиката на главната черква „Свето Преображение Господне“ на Преображенския манастир, представяше си, че ще изпише върху нея Второто пришествие, и не започваше. Остана така доста време, докато светлината намаляваше и лъчите на следобедното слънце се надвесваха надолу и все пo-надолу. Питаше се как ли отсъжда Спасителя, когато се завръща всесилен. Защо едни изпраща в ада като грешници, а издига други като праведни? Мислил бе неведнъж в живота си по кой път да прекоси през изкушенията и изпитанията. Докато избираше, се случваше да греши и разбираше, че е сгрешил. Беше свидетел, че най-често доброто за едни носи злини за други… Някога обичаният от всички самоковци светец покровител Иван Рилски бе избрал живота на отшелник в Рилската пустиня. За първи път Захарий се усъмни в избора му да се оттегли в място, подобно на библейската пустиня. Запита се дали не е по-трудно да устоиш на съблазните сред хората.

Построиха заедно с клисаря скелето и Захарий започна да нанася в увеличен мащаб скицата на Страшния съд, която беше подготвял през последните вечери.

Минаха седмици, дясната част на композицията бе вече почти завършена. Захарий виждаше като живи пред очите си образите на грешниците – все познати лица. Обличаше ги в носии от различни краища на България и в градски дрехи, за да се разпознават – така както бе мислил, докато ги изобразяваше в Рилския манастир. Но тук въображението му развихряше по-страховити сцени за адските мъчения. Степенуваше пороците, най-жестоки наказания заслужаваха убийците. Нарисува самите тях с физиономии на противни изчадия, всеки беше яхнат от дявол, образуваха зловещи двойки. Сякаш грешникът и мъчителят са един и същи човек, гледаш и се питаш дали престъпникът сам не се наказва. Дяволите забиваха тризъбци в очите, носовете, вратовете, гърлата на жертвите си, други душаха с острите си нокти. Изобрази предатели, крадци, пияници, прелюбодейци, обесени с главата надолу, обвити и хапани от змии, пробождани, подпалвани, душени, давени. Мразеше суеверието, наказваше баячки и врачки, със зла насмешка изписа как магьосница поднася на болен паница с отвара, а на главата ѝ е седнал дявол и пикае в паницата.

Дни наред продължаваше с нестихваща енергия, сякаш докато изваждаше тези видения върху стената, ги изхвърляше от себе си, освобождаваше се от дълго натрупваното отвращение към всяко зло, от всяка подлост, жестокост и измама. Не беше пил, но бе опиянен и бродеше в полусън сред кошмарите. Минаваха часове, без да прекъсва, за да пие вода или да се храни. По едно време чу шум зад гърба си, ослуша се, като че коза хрупаше, сигурно беше влязла през отворената врата… Обърна се. Не беше коза, а монахът Матей – седнал на земята хрупаше ябълка и наблюдаваше работата му. Беше почти двайсет години по-млад, но не затворен и стеснителен като повечето монаси в манастира. Когато се видяха за първи път, той дойде и му се представи, седна срещу него на масата след вечерята и направо го заговори. Питаше за всичко, което му беше интересно за стенописите и за много други неща: къде е ходил зографът, какво е видял… Беше приказлив, любознателен, с умни очи.

Захарий остави четката и раздвижи схванатите си рамене. Излязоха на слънце, момчето извади ябълки от торбата си, захрупаха заедно. Матей хареса много изображенията, заговориха за греха и изкуплението, но Захарий поиска да смени темата, нека Матей да разкаже за себе си. Заслуша се в описанието как дошъл тук като послушник, вярвал, че в манастира ще бъде далеч от покварата на света. Миналата година го подстригали за монах, но за една година се променил, вече не мислел като по-рано. В началото тук му харесвало заради покоя, заради обкръжението на тихи и кротки хора, но се убедил, че сребролюбието, тесногръдието и простотията се срещат и тук, и му били още по-противни, защото се криели под лицемерна богобоязливост.

В това време в Самоков Анна четеше ново писмо от Юсуф, той канеше брат ѝ да му гостува. Беше дал адреса си в Каталуния, имал голяма поръчка за декорация на стените и таваните в дома на някакъв бей и щял да се застои там задълго. Толкова силно беше желанието ѝ да тръгне веднага, че се изплаши. Знаеше, че е невъзможно, и все пък цялата нощ и на следващия ден мисли за това. Представяше си как пристига, намира дома на Юсуф, съобщава, че Захарий ѝ е дал адреса и е заръчал да му предаде писмото. Минавала наблизо, пътувала за… закъде пътувала? Как би могла да обясни, че е тръгнала съвсем сама толкова надалеч? С каква цел? Къде би отседнала, може ли да поиска да остане при него вместо брат си? Откъде ще намери пари за път, как ще стигне до Каталуния и как въобще ѝ идват на ума такива безумия?!… И все пак някакъв вътрешен глас ѝ казваше, че може да се справи с всичко… Не с всичко. Изправи се пред огледалото и остана дълго загледана в образа си. Спомни си, че в едно писмо Юсуф разказваше на Захарий как наблюдавал от прозореца си красивата ханджийка, докато поливала цветя в двора, как снагата ѝ се извивала като стройно стебло над лалетата и перуниките… Написа отговора, който гласеше, че Захарий много съжалява, но не може да му гостува – поел е работа за месеци напред в Преображенския манастир. И отново украси финалната част на писмото с обикнатите от брат ѝ епистоларни украшения.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах