Дългото завръщане в литературата на Том Стопард, Милан Кундера, Харпър Ли

По средата сме на епична вихрушка, която ще ни върне бляскави литературни умове. Десет години след „Никога не ме оставяй“ и 15 след като е замислена, се задава „Погребаният гигант“ на Кадзуо Ишигиро. „Големият проблем” на Том Стопард, неговата първа пиеса след „Рокендрол”, излязла преди 9 години, е в репертоара на Националния театър на Великобритания. Милан Кундера се завръща след 13 години почивка, за себе си напомнят Харпър Ли с продължението на „Да убиеш присмехулник” и Елизабет Хароуър с „Определени кръгове”, макар творбите на дамите да не са чисто нови произведения.

Завръщания като тези винаги са посрещани с огромен ентусиазъм и би трябвало да ни радват, но съществува голям риск творбите да не се понравят нито на читателите, нито на критиката. Историята познава многобройни провали в писателските редици, а и отношението към дълго отлаганото завръщане към литературата винаги буди подозрения.

Оливия Винал в сцена от спектакъл по новата пиеса на Том Стопард „Големият проблем“.

„Нещо се случи” на Джоузеф Хелър, който идва 13 години след успеха на „Параграф 22”, и „Вайнленд” на Томас Пинчън не бяха посрещнати радушно и като че ли малко размиха величието на своите автори. Обичайното обяснение за това е блокажът на вдъхновението при някои писатели, но понякога този предел върви с наркотици, алкохол, драстични промени в личен план, налудничав перфекционизъм, отхвърляне от издателите, насочване към друг тип жанрова литература или преливане в киното.
След толкова дълга почивка книгите, които са обмислени надълго и нашироко от маркетингови специалисти, имат по-голям успех, отколкото принудително извадените романи след лична криза на автора.

Толстой написва „Възкресение” 22 години след „Ана Каренина“, Джойс мълчи 17 години между „Одисей” и „Бдение над Финеган”, а Пинчън прави 17-годишна пауза след „Дъга на гравитацията”. Това са едни от най-продължителните паузи в историята на литературата. Но и те не изглеждат толкова дълги до 33-те години творческо мълчание на Харолд Бродки, който чак през 1991 година сколасва с първия си роман „Бягащата душа”, след като през 50-те издава многообещаваща колекция с разкази. А какво тогава да кажем за шестте десетилетия между „Сложи го да спи“ от 1934-а на Хенри Рот и поредицата му „Милост”, издадена в 1994-98 година?!
Критиците бяха благосклонни към книгите на 80-годишния Филип Рот, но феновете определено не ги посрещнаха с възторг, докато доста позабавения дебют на Бродки си струваше чакането.

Един от пъзелите, които изследователите ще трябва да разгадаят що се отнася до писателския блокаж, е защо той засяга повече мъжете писатели, а не дамите. Успешните писателки като Хърпър Ли, които са спрели да пишат, или се завръщат като Джийн Рийс, която прави 27-годишна пауза между „Добро утро, полунощ” от 1939 г. до „Дивото Саргасово море” през 1966 г., са сравнително рядко явление. Може би това се дължи на факта, че жените са по-малко грандиозни в амбициите си, по-слабо завладени от идеята да се превърнат в автори на велик роман или пък не се стремят да бъдат посечени като ера в литературата.

Може би пък просто не са склонни на терзанието към величините, в които мъжете писатели изпадат? Жените не се поддават толкова на пагубното културното задоволяване, което почти винаги води след себе си саморазрушително поведение. Остава да разберем…