Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Деца идиоти на майка просякиня

С какви думи да обясним на нормалния демократичен свят, а и на собствените си млади хора, какви са функциите на нашата държава, след като тя не само не ни пази, но и ни напада, така че скоро да очакваме и вечерен час, и заключване на работа...?

Снимка: Румен Добрев - Деца идиоти на майка просякиня

Снимка: Румен Добрев

Снощи бях на една импровизирана и много интернационална сбирка. Всеки разказваше откъде е, с какво е известна страната му и какво се случва в нея в момента. Дойде и моят ред. Казах за тринайсетте века България, казах за кирилицата, за тракийското златно съкровище, и за морето и планините казах, и за вкуса на плодовете и зеленчуците, и за танците… После обаче дойде моментът с представянето на настоящето. Хората разказваха какво се е случило в страните им през последните три дни, така че и аз нямаше как да избегна този експедитивен поглед към настоящето. И като конспектирах случките, се получи това:

„У нас имаше избори за кметове в неделя. Кампанията беше пълна с много странни предизборни плакати и послания. Заедно с изборите се проведе и гласуване за референдум, за да се види дали българите са повече „за“ или по-скоро „против“ възможността да гласуват в бъдеще и по електронен път. По-скоро „против“ са или не им пука.

Вечерта преди деня за размисъл един политик националист, бивш журналист, демократ, настоящ депутат нахлу с бодигардове в Националната академия за театрално и филмово изкуство, за да плаши и обижда студенти, като твърдеше, че търси да се разправя с един точно определен от тях. Никой не успя да го изгони оттам. В нощта на изборите – т.е. в неделя, този човек отново се върна в Академията късно вечерта под предлог, че в нея учат „гейове и курви“. Полицията стоя и го гледа, на място дойдоха разни важни хора, за да го усмиряват. Някой го удари, после жена му дойде и го прегръщаше пред камерите…

Не, не беше скрита камера.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Когато го прибраха пък, стана ясно, че едни хора, отговарящи административно за изборите и бюлетините, са заключени в голяма столична спортна зала, като вътре трябва да стоят около 96 часа, без да разполагат реално с храна и вода. В резултат на това, казват, една жена едва не абортирала, друга май починала, а на трета не й дали да си отиде до вкъщи да си вземе лекарствата – нищо, че е онкоболна.

И това не е скрита камера.

В момента тези хора още са заключени във въпросната зала, вероятно ще си тръгнат утре…, поне тези, които са останали живи.“

Точките на горния ред са, за да покажат недоумението и неловкото мълчание, което се възцари в обществото от интернационални слушатели. Стояха хората с едни полуусмивки в чудене дали не проявявам някаква остра политико-обществена ирония и се чудеха кога ще призная, че това, дето го разказвам, са глупости. И понеже завърших с „Ами това е в момента моята страна“, последваха десетки въпроси.

„Този националист от каква по ориентация партия е?“, „А защо в…театрална академия точно?!“, „В тази академия какво толкова важно има за него?“, „Студентите какво са му направили?“, „Защо пък търси гейове и курви там? Това какво общо има…?“ „А възможно ли е изобщо хората да нямат електронно гласуване в двайсет и първи век?!“, „Ма как така са затворени тези хора в тази зала без храна и вода?!“, „Защо просто не си тръгнат оттам, пък каквото ще да става?“ и още, и още.

Опитвах се да отговарям, да ги внедрявам поне за малко в българската ситуация, в манталитета, във вътрешната политика и история, в дебатите и нивото им, в корупционните схеми и силните на деня. Пробвах онова вечно извинение за „турското робство“, с което се опитваме да измиваме срама от робските си лица и да го обясним с малкото изтекло историческо време. Разказвах за лицето ултранационалист и появата му по клек магазини за цигари или на площади с пластмасова маса над главата си, оправдавах затворените в „Арена Армеец“ с онези петдесетина лева, дето ще вземат за гражданската си работа около изборите, говорех… И с всеки нов въпрос ми се щеше изобщо да не бях започвала този разказ за съвременна България. Защото, ако просто си бях останала с българските патриотични дитирамби за розите, сиренето, гостоприемството и красивите жени, никой нямаше да ми забие този последен въпрос:

„Вие това защо го търпите?“

Удари ме във врата така, както нечия ръка шибна тила на онзи беловлас политик с ултранационалистично и силно фашизоидно поведение. Защото за това не знам какво да им обясня. И ако се пробвам, откъде да започна? От раздърпаната от сюрреалистични сюжети, превърната в просякиня България, в която се възмущаваме само в социалните мрежи и по диваните у дома? От зле организирания водевил, който трябва да отвлича вниманието от реалната истина, че тези избори са безпардонно манипулирани и нагласени? От скапания сценарий, в който, ако гледате български телевизии, ще разберете, че лудият в академията е новина номер едно? Или пък от репортажите за заложниците в „Армеец“ – вайкащи се възрастни жени, които извиват фалцети пред камерите, докато глуповат репортер (с липсващ преден зъб!, TV7 направете нещо за служителя си и го пратете на зъболекар!) кима съчувстващо и толкоз? И дори не се сеща да пита онези, дето са виновни за този геноцид това защо така и как така!

Откъде и с какви думи да изясним на нормалния демократичен свят, а и на собствените си млади хора, данъкоплатци, граждани как точно се случват нещата в България и къде реално е тяхната свобода и право на избор? Кои са думите, с които трябва да назовем страха, предателството, мишкуването, мижитурщината, нагаждачеството, подмазването, прикрепването до силните на деня? Как да им обясним какви са функциите на нашата държава, след като тя не само не ни пази, но и ни напада, така че скоро да очакваме и вечерен час, и заключване на работа… Пък за устите да не говорим – те отдавна са силно стегнати. А аз си лая така мощно, защото гледам от безопасно разстояние.

Знаете ли, хората не разбират защо ние наричаме министър-председателя си Батко, а след като сме в такива фамилиарни отношения на братска обич, той и дума не е обелил ни за Лудия със свитата, който броди с броня на депутат и сее ужас в граждански институции, ни за стотиците нарушения в изборния ден, ни за „демократичното“ затворничество на хората в една спортна зала, в която висят като пилци на заколение и търпят дори охраняващите ги полицаи да им се подиграват? Онези нормалните хора, децата ни, на които говорехме, че са свободни хора и трябва да изискват да се държат с тях като с такива, не разбират как този мега гнусен и съшит с бели конци обществено-политически театър може толкова лесно да върже дикиш и да отвее гражданския глас да се рее някъде като овчарско ехо из брулените български хълмове. Не разбират и никога няма да го разберат. Защото звучи болно. Психично уродливо е, перверзно. Само си го представете – един министър-председател е Батко, който наказва или гледа как наказват по-малките, за които е отговорен и от време на време излиза по телевизора да им каже какво добро им е направил. И те му вярват. И си го избират точно такъв, защото смятат, че те го заслужават, не че той – тях.

Толкова е отвратително, че чак не ти се вярва да е така и по детски ти се иска да има някакъв генерален добър план за страната ни зад това – такъв, дето я Ванга ще го е провидяла, я магически някъде ще се изписал на небето, върху снагата на Крум Страшний или на фасадата на Министерски съвет.

По детски ти се иска, да. Защото не просто ни взеха за деца. Взеха ни за недорасли идиотчета. Крайно време е и ние да престанем да се държим като такива.

Та, ние това защо го търпим?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах