Американската писателка Елизабет Костова, автор на романа „Историкът“ (2005), останал 4 месеца в списъка с бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“, и „Крадци на лебеди“ (2010), е у нас за представянето на третия си книга, „Земя на сенки“. В нея разказът е за млада американка, която открива настоящето и близкото минало на България.
Елизабет Костова пристига за първи път в страната ни през 1989-а, за да изследва българския фолклор. Омъжена е за българин, а през 2007 г. основа литературната фондация на свое име, която чрез семинари, програми и писателски резиденции с участието на наши и чужди автори и преводачи подпомага българската литература.
Разговаряме с нея в редакцията на българските ѝ издатели „Колибри“.
– Откъде се появи интересът ви към България?
– През 1972 г. баща ми замина с фулбрайтова стипендия да преподава в Югославия. Когато се върна, донесе много записи – плочи, касетки с балкански фолклор. Израснах, слушайки много такава музика като дете, а в колежа се записах в хор, който изпълняваше и българска музика. Така след колежа реших да дойда в България и да чуя тази музика в автентичния ѝ вид по селата. Пристигнах през ноември 1989-а и посетих много места. Днес все така обичам българската народна музика и често я слушам у дома си.
– Харесвате ли киното? Важно ли е за вас да видите книгите си на екрана?
– Да, обичам киното, гледам много филми, може би повече, отколкото трябва. Но не държа книгите ми да бъдат екранизирани. Мисля, че от романите понякога стават много хубави филми, но често – ужасни. Бих била много щастлива моя книга да се превърне в добър филм. Но бих предпочела никакъв филм по моя книга, вместо лош филм.
– Продадохте правата за екранизация на дебютния ви роман „Историкът“ преди повече от десет години. Запозната ли сте на какъв етап е проектът за филма?
– Да, това е интересна история – бяха направени три опита за написване на сценарий за игрален филм, но се оказа много трудно. Защото, както сигурно знаете, книгата има шестима главни герои и четири времеви линии. Но преди две седмици разбрах, че с проекта се е заела компания, която ще направи по „Историкът“ телевизионен минисериал – осем или десет епизода. Така ще може да се разкаже цялата история.

Мисля, че от романите понякога стават много хубави филми, но често – ужасни, казва Елизабет Костова.
– Вдъхновението за литературния ви дебют е Дракула, за „Крадци на лебеди“ – импресионистите и митът за Леда и лебеда. Какво ви провокира за „Земя на сенки“?
– За мен вдъхновение бяха всичките ми пътувания из България – а аз съм идвала много пъти тук през последните 25 години – и любовта ми към българската природа. Така че имах много материал за „Земя на сенки“. Отначало нямах история, но една нощ преди 8 години сънувах нещо и на сутринта вече знаех за какво ще пиша.
– Колко време ви отне проучвателният период? Как събирахте информация за събитията, които описвате?
– Може би около три години, като през това време и пишех по малко. Освен това говорих с правилните хора и четох много източници – записани устни истории, документи, спомени… Прочетох и чух доста истински истории, но винаги много внимавах да не ги „открадна“ в оригиналния им вид, защото моите герои са измислени. Опитвала съм се да уважавам това, което са преживели истинските хора. Променила съм много имена, включително и на градове и манастири, както и други подробности. Но има и някои истински градове – например Ямбол.
– И София е с истинското си име…
– И София, да – София не може да бъде променена. Освен това гледах много български документални филми и снимки. Разбира се, често се консултирах и със съпруга ми, който винаги ми помогна. Гледах и страхотни колекции с фотографии от България от целия ХХ век.
– Като тези от сайта „Изгубената България“?
– Да, той е омагьосващ, истинско съкровище! Всичките ми пътувания в България също са били част от проучванията за тази книга – още преди да знам, че един ден ще я напиша.
– Смятате ли, че хората от бившата Държавна сигурност продължават да дърпат конците в страната ни – или поне играят важна роля в обществения живот?
– Струва ми се, че и да, и не – очевидно в някои моменти повече, в други по-малко. Не мога да кажа, че познавам достатъчно миналото на всеки български политик. Миналото на много хора все още е скрито. Но знам и че има и хора, работили някога за Държавна сигурност, които сега водят съвсем обикновен живот. И понеже си мълчат, все още има много неясноти – за разлика от някои други страни.
– Смятате ли, че всеки, за когото е обявено, че има досие, наистина е работел за тайните служби?
– В много случаи – да. Затова мисля, че е хубаво, че досиетата бяха отворени. Но същевременно през годините много документи са били унищожени, а има и фалшиви досиета – така че сега е трудно да се каже. Но каквото е останало, трябва да бъде отворено много систематично, а тези, които са били агенти, но не обявени, сами доброволно да се разкрият.

„Всичките ми пътувания в България са били част от проучванията за новата ми книга – още преди да знам, че един ден ще я напиша.“
– България и САЩ имат някои много сходни проблеми през последните дни. Един от тях е съществуването на паметници, които за част от обществото са просто обидни. Но според други, те са история и не бива да бъдат премахвани. Смятате ли, че влизането на съветската армия у нас през 1944 г. и установения с нейна помощ строй ще бъдат забравени, ако бъде премахнат паметникът й в София?
– Това е много труден въпрос, също и за моята страна. Мисля, че ако всички паметници бъдат премахнати, следващите поколения ще изгубят ценен визуален знак за реалността от миналото. Но да останат много такива паметници, като знак на почит към режим, причинил страдания – това ще бъде грешно послание. И вие сте прав, в САЩ в момента има твърде много такива монументи. За мен най-доброто решение е да се премахнат повечето такава паметници, но не всички. И в близост до тези, които останат, да бъдат разположени други, които да комуникират с тях – като инсталации, от съвременна гледна точка. Така че и по-младите да разбират цялата история. Когато пристигне автобус с ученици, учителят да им каже например:
„Ето това е паметник на Червената армия, издигнат през 50-те години на ХХ век. А това тук е паметник от 2020 г., който разказва и останалата част от историята – на него са изписани имената на жертвите на комунизма“.
Смятам, че е грешка да се премахнат всички паметници. Но да се оставят непроверени паметници, без коментар и обяснения, също би било грешка. В моята страна се опитваме да говорим защо са били поставени различни паметници. Каква е била мотивацията? Някои паметници в Америка от Гражданската война са посветени на загинали войници. А други, обикновено поставени по-късно, през 20-те години, всъщност са израз на потисничеството над една цяла раса.
Смятам, че най-големият проблем е, че към тези въпроси често се подхожда твърде опростено. Имаме нужда от комплексна, сложна дискусия, а хората обикновено не обичат много сложните проблеми. Вие как смятате?
– Смятам, че мястото на паметници, които разделят обществото, е в музеите – там те могат да бъдат обяснени. Мисля, че германците помнят много добре Хитлер и нацизма и без никакви паметници от този период.
– Да, германците свършиха много добра работа през последните десетилетия в музеите и там има много паметници на Холокоста. Съгласна съм с вас, че много паметници могат да бъдат премахнати, но мисля, че проблемът е, че това няма да помогне без да бъде създаден голям музей на жертвите на комунизма.
– Да се върнем към по-приятни въпроси – фондацията „Елизабет Костова“ стана на 10 години – доволна ли сте от дейността ѝ? Така ли си представяхте бъдещето ѝ преди десетилетие?
– Фондацията върши много повече работа, отколкото си представях тогава. В началото тя беше много малка. Сега съм доволна, защото вече има много повече български книги, преведени на английски. Чрез фондацията много писатели, преводачи, редактори и издатели се срещнаха със своите български колеги и сега работят заедно с тях, за да стигат българските книги отвъд океана. Разбира се, може да се направи и още много, но това е въпрос на време, енергия и пари.

„Фондацията върши много повече работа, отколкото си представях тогава.“
– Как се финансира фондацията?
– Днес аз вече съм много малка част от финансирането. То идва от много и различни източници, сред тях са „Америка за България“, Американското посолство… американски фондации за културен обмен ни помагат всяка година, имаме и частни дарители. Но е трудно – получавали сме помощ от българското Министерство на културата, на два пъти и от други министерства – но много малки. Благодарни сме, защото знаем колко малко пари за култура се отделят от българското правителство – но това е трагично.
– Забелязвате ли промени в съвременната българска литература през последните 10-12 години?
– Да, спомням си, че преди 15-20 години тук се издаваше много чужда литература и значително по-малко български писатели, отколкото днес. Осъзнах, че книги като моята – „Историкът“, са част от този проблем и реших да направя нещо, за да помогна ситуацията да се промени. Смятам, че днес българските писатели работят много по-сериозно и пишат повече за близкото минало и съвременността. Това е много вълнуващо, дори можем да говорим за нещо като културен ренесанс.
– В много страни популизмът е във възход, консервативни идеологии изместват либерализма. От юг и от изток идват мигранти, Русия се опитва да дестабилизира Запада, ислямизмът може би е дори по-голяма заплаха… Северна Корея няма да я споменавам. Полудява ли светът? Какво можем да направим?
– Определено изглежда, че през последните години светът полудява. Трябва да правим това, което винаги сме се опитвали – да упражняваме гражданските си права, да ги защитаваме и да избираме по-добри лидери, които наистина са на страната на гражданите и демокрацията, без да са компрометирани. Мисля, че това, което стана на изборите в моята страна миналия ноември, е тревожно и опасно. За нас е много важно да изучаваме историята, но не в прашни библиотеки, а в политически дискусии. Ние знаем, че гражданските свободи могат да изчезнат за 48 часа. Точно това се е случило някога в България. Би могло да се случи и в моята страна, и навсякъде. Мисля, че тази популистка тенденция, която се маскира като правителство на народа, е наистина опасна, това ни подсказва историята. Силни, авторитарни политически лидери като Путин и Тръмп са ужасен риск за целия свят. Но ние не можем да избираме времето, в което живеем. Можем само да дадем всичко от себе си, за да го направим по-добро.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение