Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Фалшификатите – оригинали до доказване на противното

Съмнителни практики има не само в банковата система, но и на пазара на изкуство у нас

Експерти се съмняват, че в колекцията на Цветан Василев има ментета. Снимка: Румен Добрев - Фалшификатите – оригинали до доказване на противното

Експерти се съмняват, че в колекцията на Цветан Василев има ментета. Снимка: Румен Добрев

През май 2000 година, когато Кристис и Сотбис публикуват тръжните си каталози, се оказва, че и в двата присъства “Ваза с цветя” на Гоген. Става дума за едно и също произведение, но за две картини. Едната от тях следва да е фалшива.

Двете аукционни къщи показват платната на експертката Силви Крюсар и нейното становище е, че картината, предлагана от Кристис е фалшива. Аукционната къща я оттегля от предстоящия търг, препечатва каталога си и информира собственика – Галерия „Мюз“ в Токио. Сотбис продават своя Гоген за 310 000 долара, превеждат дължимото на консигнатора (вече бившия собственик на произведението), а ФБР проследява транзакцията и така стига до арт дилъра Илай Сахай. След серия от обвинения през 2004 г. Сахай се признава за виновен, получава присъда от 41 месеца затвор и заплаща 12,5 милиона долара обезщетение на няколко японски колекционера. В хода на разследванията се разкрива фалшификаторската индустрия, която Сахай е организирал и се установява, че именно той стои зад продажбата както на оригиналната картина, така и на фалшификата. Жертва на неговите измами са и други азиатски колекционери, купили платна на Шагал, Клее, Моро и Реноар.

Схемата на Сахай

Каква е схемата? Сахай купува произведения от среден клас – не особено скъпи работи на значими художници, поръчва техни копия и ги продава, придружени с оригиналните сертификати за автентичност и документи за провенанс на азиатския пазар, основно в Япония. Провенанс означава произход или иначе казано, хронология на собствениците на дадено произведение. Така колекционерите, които ги купуват, могат по-лесно да се уверят в автентичността на документацията, отколкото в оригиналността на самите платна и това е достатъчно за тях да приемат, че купуват оригинални произведения.

В Европа и Америка Сахай продава оригиналните творби. Ако някой от японските колекционери в опит да препродаде така придобитите произведения открие, че са фалшиви, поради спецификата на местната култура той или тя би предпочел да си замълчи и да покрие случая, вместо да си навлече срама, че е бил измамен. Затова и Сахай е спокоен, че дори да бъде разкрит, няма да се стигне до полиция. И така до въпросния май 2000 г., когато съдбата се пошегувала с него и Гогеновата “Ваза с цветя” лъснала едновременно в два каталога на конкурентни аукционни къщи.

Разликата между оригинал и фалшификат е в аурата

Ако две картини изглеждат еднакво, каква е разликата между тях? Разликата между фалшификат и оригинал е в “аурата”. Аурата на едно произведение на изкуството, пише Валтер Бенямин, се дължи на неговата автентичност. Репродукцията няма аура. И понеже разпознаването на аурата е тънка работа, фалшификатите са оригинали до доказване на противното. А както ни показва схемата на Сахай, противното се доказва най-добре, когато фалшификатът бъде осветен публично.

В своята книга, публикувана през 1996 г. бившият директор на МоМА и експерт по модерно изкуство Томас Ховинг твърди, че дялът на фалшификатите достига 40% от пазара на изкуство. При все това бизнесът с изкуство се разраства непрекъснато и участниците в него приемат риска като част от играта. Риск има както за публичните, така и за частните колекции. Отговорността при публичните колекции е много по-голяма, те са по-видими и случаите на фалшиви произведения са по-малко (и далеч по-добре изпипани). Но частните колекции са особено интересни, когато иде реч за фалшифициране. Те стават уязвими, именно когато съдържанието им стане публично. Такъв е и случаят с колекцията на Цветан Василев, която миналата седмица беше “арестувана” от прокуратурата и предоставена за съхранение на Националния исторически музей. И за която веднага се заговори, че включва и ментета.

Колекцията на Цветан Василев

Любопитното при тази колекция е, че съществуването й не е било известно на мнозина от добре информираните за артпазара у нас. Иначе казано, фактът, че Цветан Василев е колекционирал изкуство, е новина. Какво може да означава това и как той е придобивал произведенията си, е въпрос на разследване. Или спекулации. Би трябвало да не е трудно да се установи предвид факта, че документите за провенанс на произведенията са неразделна част от всяка транзакция.

И понеже работата на прокуратурата е да осветява подобни случаи, аз ще споделя още една любопитна история, която има повече общо със сивата икономика и корупцията, отколкото с изкуството. Разказвам я тук с уговорката, че искрено се надявам китайската схема на “елегантния подкуп” да не е пуснала корени на наша почва.

Преди време на вечеря с приятели в Берлин един художник сподели откритието си, че докато разглеждал инфографики за пазара на изкуство в Китай, установил, че най-скъпите произведения са “традиционни” рисунки, които обаче съвсем не са стари, а са направени от автори, работили през двайсти век. Тези работи не са съвременни, нито са автентично традиционни и няма никаква логика да са толкова скъпи. Един от гостите, собственик на водеща онлайн медия за изкуство в Азия, с усмивка отбеляза, че наблюдението е съвсем точно и побърза да ни обясни защо.

Рисунки – корупционна валута

Въпросните рисунки на практика са корупционна валута. Представете си, че правите бизнес с трактори и ви е много важно да спечелите голяма правителствена поръчка. Съдбата ви се усмихва, правите сделката и за благодарност подарявате на бюрократа Хикс, който ви е помогнал, една малка рисунка. Тя се побира в тубус и съвсем не бие на очи. След време Хикс я продава където трябва и получава за нея солидна сума. Схемата е известна като “елегантен подкуп”, стара е почти колкото самата китайска бюрокрация и функционира благодарение на изкуствено поддържан сегмент в пазара на изкуство, който има малко общо с изкуството като културна ценност.

Това е едно възможно обяснение на факта, че Цветан Василев не е познат в колекционерските среди. Друго възможно обяснение е, че въпросните произведения са обезпечавали кредити, а ние вече подозираме каква е ликвидността на другите обезпечения във въпросната банка. Не знам кой сценарий е по-неприятен и слабо ме интересува от гледна точка на заниманията ми с изкуство, но като гражданин ми се иска един ден да научим истината.

Артпазарът с ментета у нас

Сега обаче да се върнем на пазара на изкуство. Ако дялът на ментетата в световния пазар е около четиридесет процента, то никой от експертите на нашия пазар не се наема да даде оценка за дяла им у нас. Напълно възможно е да е над петдесет, което на практика обезсмисля съществуването на пазара от гледна точка на културни ценности и го превръща в схема за търговия с нещо, което определено не е изкуство.

Как обаче се е стигнало до тук? На първо място, важно е да се отбележи, че пазарът на изкуство у нас е изключително локален и затворен. Търгуват се предимно т.нар. “стари майстори”, които от гледна точка на история на изкуството не са стари (понятието „стари майстори“ се използва за художници, работили в Европа между 15 и 18 в.), а майстори са само на местната сцена. Това обяснява защо един Златю Бояджиев или Мърквичка например, ако бъде търгуван на международния пазар не би струвал повече от няколко хиляди, но у нас стига цени от порядъка на десетки хиляди. Причината за раздутите цени не е само в народната любов към Мърквичка, намерил място в сърцата и душите на поколения българи през учебниците по история, но и благодарение на популярната медия на етикетите на винени бутилки.

Пазарът у нас се поддържа от експерти, които имат интерес той да е затворен и тяхната експертиза да остане завинаги алфата и омегата на родното изкуство. От друга страна, като всеки разрастващ се пазар и този има нужда от гориво и предвид, че става дума за “стари майстори”, които са произвели краен брой картини, стигаме до ментетата. Възможно ли е те да се легализират от същите тези експерти, които воюват с всичко чуждо и “купешко” и бранят “националната съкровищница” на изобразителното ни изкуство? Не искам да се усъмнявам в техния патриотизъм, но икономическата логика ме кара да мисля, че освен нацоналната гордост, която питаят, имат и други подбуди да се поддържа изолираността на нашия пазар.

Какво предстои? Системата на пазара на изкуство не може да остане затворена безкрайно дълго в днешната глобална среда. Дали колекцията на Цветан Василев ще бъде повод да започне разплитането на пълния с ментета пазар? Дори сега пазарът да устои, процесът на прочистване е неизбежен и при всички случаи ще е болезнен. Излъганите ще загубят доста пари, а ако това се случи публично, заедно със студената вода ще се наложи да преглътнат и срама от собствената си наивност и недалновидност.

Коментирайки прогнозни стойности за дела на фалшиви произведения в пазара на изкуство, трябва да се каже също и че рискът не е еднакъв във всички сегменти на пазара. Така например в съвременното изкуство (което обаче е пренебрежимо малка част от съществуващия у нас пазар) този риск е нищожен. Купувайки работи на живи автори, всеки колекционер може лично да се убеди в тяхната автентичност, потвърдена от самия художник или неговото студио. Това, подозирам, е и причината много от експертите, чието мнение и оценки движат пазара у нас, така да не обичат съвременното ни изкуство, в което тяхното посредничество не се кешира толкова категорично.

Съвременно изкуство

Разбира се, колекционирането на съвременно изкуство е въпрос на лични убеждения и интереси. То предполага инвестиция в културни ценности, които не са изпитани във времето и за това се искат както познания и добър вкус, така и кураж. Когато купуваш работа на художник, който не се знае дали ще остане в историята, го правиш не само с портфейл, но и с ум, сърце и съпричастност. Добавената стойност е, че така подпомагаш развитието на културни процеси в реално време. Подпомагаш художествената сцена и я подкрепяш в това да бъде адекватен участник в глобалния свят на съвременното изкуство.

А развитието на съвременното изкуство за съжаление е процес, в който държавата по-скоро не участва от началото на прехода и именно затова пазарът е толкова нужен. Откупките от публични институции са незначителни като източник на доходи за един художник, а грантовете за визуално изкуство, конкурсите, стипендиите и всякаква друга форма на подкрепа са толкова ограничени, че поддържат сцената в будна кома. Колекционерите имат избор – дали да поемат риска на старите майстори, или да инвестират там, където държавата от четвърт век напълно се е оттеглила.

Като говоря за пазар на изкуство и публични институции, редно е да отбележа каква е връзката между тях, за която обикновено свенливо избягваме да говорим. Условно казано, това са двете страни на една монета, които привидно не се срещат лице в лице. Едната винаги е гръб на другата, а двете заедно формират основните очертания на арт сцената. Никоя сцена не се поддържа единствено от откупки и държавна подкрепа. Така погледнато, публичните институции работят с художници и произведения, съществуващи благодарение на приноса на пазара. А цените на пазара се определят в най-голяма степен от вниманието, което публичните институции отделят на един или друг художник. Музейната изложба означава, че творчеството на един автор е културна ценност, която заслужава да бъде обществено достояние. Утвърждаването като културна ценност индексира пазарните цени на автора.

Отношението между пазар и музейни и галерийни институции се крепи на сложна мрежа от хора, произведения и интереси. Ако едната страна е нездрава, другата неизменно става неин заложник. Затова и завършвам този текст с една надежда – че предстоящият да се открие Национален музеен комплекс (по-известен като българския Лувър) ще въплъщава промяната. Съвсем скоро ще знаем дали ще имаме един отворен, модерен музей, в който българското изкуство е в честен и достоен диалог със световното, в който посетителят ще открие един преосмислен разказ за историята на българското изкуство и ще става свидетел на най-доброто от нашата и световната сцена в амбициозни временни и гостуващи изложби.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах