Фантастичните разкази на един диригент

Той е запален фен на фантастиката, пристрастен е към „Междузвездни войни“ и същевременно е един от най-успешните мениджъри в българската култура. Диригент, тромпетист, директор на Софийската филхармония, запален геймър, а вече и издаван автор, Найден Тодоров е от хората, които изпълват със смисъл понятието „човек на изкуството“.

Вижте още: НАЙДЕН (ДАРТ) ТОДОРОВ ДЕН ПРЕДИ ЕПИЗОД VIII

Разказите в новата му книга „Полъх от ангели“ съчетават любовта към музиката и фантастиката. Но основното в тях е човещината, психологическото прозрение за същността на човека, съчетано с огромна обич към хората. Това вероятно е резултат от усещането за хармония, основна характеристика на добрия диригент.

Има и още един символ – разказите в томчето, издадено от „Колибри“, са писани по време на полети, в самолетите, с които диригентът Тодоров е пътувал между два концерта в различни точки на света. Буквално и метафорично това са разкази, с които се лети.

Да владееш всички знаци, в които се побира изкуството – и думи, и ноти, е дарба. Ритъмът е ключов и за музиката, и за литературата. Найден Тодоров е успял да опитоми и словесния ритъм, да води емоцията на читателя със същата лекота, с която води оркестъра.

В сборника му с разкази са събрани истории за ангели и роботи, за хора, дарени с умението да коригират събитията или да се вселяват в телата на мъртвите, за да продължат делата им, за магическа цигулка в ръцете на млади музиканти, за диригентска палка, която прониква в душите на музикантите и така сътворява пленителна музика… Читателите ще могат да се сдобият с книгата на маестро Тодоров от края на август и по време на Алея на книгата в София.

АЛЕЯ НА КНИГАТА В СОФИЯ ЗАПОЧВА В ДЕНЯ НА СЪЕДИНЕНИЕТО

Предлагаме ви откъс от разказа „Франческа“, предоставен от издателство „Колибри“.

Франческа

– Мамо, искам я!

Видимо изморената жена продължи да чисти, без да погледне към детето. Само каза:

– Не пипай нищо, Катарина, иначе господин Уилшир няма да разрешава повече да те водя с мен!

– Ама тя е много красива, не може ли само да я пипна?

Този път жената прекъсна работата си и погледна към малкото момиченце, което протягаше ръка към една вехто изглеждаща цигулка, окачена на стената.

– По-добре недей.

Жената и детето се сепнаха и обърнаха глави в посоката, откъдето дойдоха последните думи. До вратата стоеше едър възрастен мъж и наблюдаваше с тъжен поглед момичето, застанало пред старата цигулка.

– Извинявайте, лорд Уилшир, за нищо на света не бих ѝ позволила да докосва вашите вещи! –

Майката изглеждаше притеснена и гласът ѝ леко трепереше.

– Не се притеснявайте – отговори мъжът и се обърна към детето:

– Ти си Катарина, нали?

Момичето само кимна.

– Харесва ли ти? – Той погледна към стария инструмент на стената.

– Много! Тя е най-красивата на света!

– Хм. На мен не ми прилича на красива. Не ти ли харесва повече онази ето там? – И стопанинът на дома посочи към друга цигулка, която висеше на отсрещната стена.

– Не. Тази е най-красивата! И сигурно е прекрасно да се свири на нея! – продължи да настоява момичето, докато майка му объркано стоеше встрани и чупеше пръсти, безкрайно притеснена дали дъщеря ѝ няма да обиди единствения човек, който ѝ бе дал някаква работа в тази страна.

Мъжът обаче се усмихваше, макар и усмивката му да продължаваше да е тъжна.

– Тази цигулка не носи късмет на хората, които свирят на нея, Катарина. Всъщност аз отдавна бих я изхвърлил, но ми напомня за дъщеря ми и само заради това я пазя.

– А къде е дъщеря ви? – попита момичето.

Мъжът се приближи с тежки и бавни стъпки и седна на мекия стол под окачената, сякаш обесена на стената цигулка.

– Ти на колко години си? – попита той.

– На осем. – В гласа на детето прозвуча известна несигурност и то погледна към майка си, която го наб- людаваше с незнайно защо насълзени очи.

– Моята дъщеря беше на девет, когато купих тази цигулка – започна мъжът и не беше съвсем ясно дали говори на Катарина или на себе си. – Всъщност нямах намерение да я купувам, но тя бе застанала точно като теб сега и обясняваше, че това е най-хубавата цигулка на света и че иска да свири само на нея. И аз ѝ я подарих. Ако знаех всичко, което сега знам, едва ли щях да го направя.

– Защо? Какво е станало? – Момичето видимо беше заинтригувано от историята и с нетърпение очакваше продължението.

– Дъщеря ми я няма вече. Преди години внезапно се разболя и само след няколко дни си отиде от този свят, преди лекарите да разберат каква е болестта ѝ. Беше само на деветнайсет… – Мъжът замълча за момент, очите му странно заблестяха, а Катарина го гледаше, осъзнавайки, че не трябва да го прекъсва. След малко той продължи: – Когато свиреше, всички наоколо слу- шаха като омагьосани. Но магията се получаваше само когато беше с Франческа.

– Франческа?

– Така се нарича цигулката. Предишният ѝ собстве-ник ми сподели, че вероятно е била направена от голям майстор, защото само малцина са успявали да създадат толкова съвършени инструменти. Но вече никой не помни кой точно я е създал, с времето много неща са забравени. Най-странното е, че нито един от големите музиканти, които са се опитвали да свирят на нея, не е успявал да изтръгне що-годе нормален звук. По някаква странна причина цигулката се държи като жива и реагира избирателно. Мауро Мангани – така се казваше нейният бивш притежател – вярваше, че е омагьосана и се отдава само на съвсем млади, неопетнени от живота хора. А те развивали фанатична привързаност към нея и свирели до пълно изтощение. И никой, на когото цигулката се отдавала, не доживявал двайсетата си година.

– Това е странно. Нали не го вярвате? – обади се майката на Катарина, застинала някак неестествено.

– Не знам в какво да вярвам. Може би, ако бях повярвал навремето, дъщеря ми щеше да е жива…