Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Франкенщайн журналистика

Как крещящите във Фейсбук хора си повярваха, че са журналисти

Снимка: Румен Добрев - Франкенщайн журналистика

Снимка: Румен Добрев

Социалните медии са огромна свобода. Харесвам възможността информацията да достига навсякъде със скоростта на светлината и правото на всеки да може да я интерпретира публично. Това, с което не мога да се примиря обаче, е, че това наводнение от псевдоразбирачи, които сипят коментари от позицията на онлайн популярността си, започва да се самоопределя като журналистика. Още по-лошо – масовият читател започва да вярва, че журналистиката е безполово, безобидно и видиотено същество, което размахва крайници във всички посоки и крещи популистки лозунги. И понеже това кой ти го не може, а и принципното крещене ни е силна страна, най-големият канал на мнения и информация – онлайн пространството – се превръща в сцена на съмнителни писания със самочувствие на журналистически материали. Без реално зад тях да стоят хора с имената, опита и знанията си, които реално вършат цялата огромна и тежка работа на истинския журналист преди появата на крайния продукт – текста или видеото в мрежата.

Ще разкажа една истинска история.

Студенти, на които водех курс, решиха да си направят експеримент в социалните медии, като поставят рекорд по бързо превръщане на фалшив човек в четен автор. Създадоха измислен профил. Направиха реална снимка, на която лице не се вижда. Измислиха име, което да звучи реално. В описанието на профила сложиха малко подробности с неясна информация – завършил в „училището на живота“, работил в „сферата на комуникациите“, статус – It’s complicated. Допълниха със снимки от градска среда. Сложиха лайкнати страници с гръмки имена като „Обичам България“ и го пуснаха в безкрайната Фейсбук реалност с няколко първи леко злостни граждански статуса.

Така се роди несъществуващият човек с общоприетото гневно мнение.

Скоро въпросната Фейсбук личност взе да придобива известна шизофренична, но все пак реална персоналност. Студентите, които „движеха“ своя Франкенщайн, активно захранваха профила му със статуси по най-горещите теми от ежедневието, всичките – публични. Като посветена в експеримента, виждах реално как с всеки изминал ден те започват да събират все повече и повече харесвания, да се коментират и споделят. „Човекът“ активно отговаряше на всеки коментар, вдигаше палец на мислещите като него и от време на време предизвикваше спорове на стената си с разни снимки или измислени новини от типа „Вижте какво се случва в момента на Иракли!“ Не само, че никой не ги проверяваше, но се случваше после да се появят в сравнително известни и утвърдени медии.

Измисленият човек набра още смелост и прописа „статии“ в профила си. Те придобиха свой живот. Фейсбук обществото започна да си ги препредава с такава скорост, че съвсем скоро самите създатели на профила започнаха да получават измислените от самите тях негови „творения“ като препоръчани от техни познати – като повод за възмущение или подкрепа, все едно. За три месеца човекът с обикновено име и неясна снимка във виртуалната реалност се превърна в създател на обществено мнение. Или в това, което една огромна част от потребяващите този вид социална комуникация смятат, че са – журналист.

Това беше моментът, когато студентите закриха профила. Беше започнало да им става страшно, че една сутрин ще се събудят и ще видят в мрежата статия на своя псевдожурналист, в чието написване никой от тях няма да е участвал. Някакъв зловещ виртуален робот, който като във фантастичен филм заживява свой пълноценен и обществено значим живот и постепенно се превръща в истински…

Експериментът с измисления човек и неговото журналистическо битие е много показателен. Той отдавна не съществува, но мултиплицирането му в различни, реални хора с претенции за журналистически умения е плашещо активно. Решава някой си да се изкаже по въпроса за оня луд, дето „лови“ бежанци по границата – хоп, пише „статия“ във Фейсбук и тя тръгва да се рее волно и да генерира лайкове. Изнервен и прецакан от държавата средностатистически гражданин на KLETAMAYKABALGARIQ се сетил да обобщи под формата на Фейсбук есе кръчмарските коментари, че „всичко си е е…ло майката“… и системата не може да насмогне на шерванията. В потока от псевдожурналисти с особено силно присъствие са отегчените и обществено нереализирани дами, които заливат стените си с безкрайни текстове прозрения за мъжете/любовта/щастието/изневярата и купищата им приятелки се втурват да коментират със сърчица и анимации на прегърнати лисички писателските им качества.

Границите между истинската журналистика, която търси достоверни източници, осланя се на проучвания и позиционира новината в адекватен контекст и принципните онлайн изкрещявания е от небето до земята, но хората пред екраните на компютрите все по-малко си дават сметка за това. На общата маса ѝ е достатъчно да види написано онова, което ѝ се върти в главата като вид недоволство и хич не я интересува дали това е журналистика, или не. Емоцията над разума винаги е бил движещ принцип на по-низкото обществено поведение, затова и толкова много крещящи по Фейсбук стените си хора повярваха, че крякането им е журналистически жанр.

В подмяната на понятието журналистика най-силно и отдавна участва жълтата преса. Нейният родов принцип е да не се осланя на доказани факти, а да интерпретира и раздухва слухове – но истината е, че световните имена в този бранш спазват все пак някаква относителна работна хигиена. У нас жълтата медия може да пльосне на аудиторията си всичко и да го нарече журналистика. Тя е в състояние да открадне чужд текст и да го публикува като свой, да превърне нечий емоционален статус в „статия“, да се разходи из чуждите блогове и да сглоби от хорските писания материал. Авторството няма никакво значение, източниците и достоверността – още по-малко. Хората четат и лайкват, без да си дават сметка за този критерий и за тях той става все по-малко значим.

„То във всяко писание има по капка истина“, каза портиерът на кооперацията, в която живея, когато го питах вярва ли на жълтите вестници, които ежедневно чете.

„Капката истина“ бяха всякакви невероятни измислици за българите като богоизбрана нация, която световната конспирация искала да погуби, клюки за „тайния живот“ на известните, които се оказваха или несметно богати, или зомбита, и дори абсурдни с наивността си рецепти с лимон, сода и джинджифил, които били лекували рак за две седмици… И портиерът, като представителна извадка на огромна част от българското средностатистическо гражданство, компетентно водеше спорове по въпросните теми, осланяйки се на довода „пише го във вестника“. Сиреч, вярно е. И е журналистика. Само си представете, че този човек има мъничко капацитет да стане част от Фейсбук пишещото общество! С тези критерии и самочувствие той ще си повярва, че е журналист за много по-кратко време от трите месеца, които бяха нужни на измисления човек в студентския експеримент да се наложи като такъв. И което е по-лошо: съвсем реално е аудиторията безрезервно да му се довери.

Някога първият ми учител по телевизионна журналистика покойният Хачо Бояджиев даваше един страхотен пример за това как мисли аудиторията.

„Сложете една маймуна на екрана и ще видите как народът масово ще се възмути как може така! – казваше той. – На втория ден оставете маймуната – ще имате няколко гневни коментара „Каква е тая маймуна, подигравате ли ни се, веднага да я махате!…“. На третия ден махнете маймуната. Е, на четвъртия ден ще сте засипани от зрители, които ще ви крещят: „Искаме си маймуната!“.

Не мога да се сетя за по-добра илюстрация на това как един абсурд може да започне да се възприема като правило. От дълго време точно това се случва с журналистиката. Оказва се, всеки, способен да напише онлайн някакъв сбор от думи в логическа последователност и бегла мисъл, вече е журналист.

Тежко на общество, на което героите са му измислени. Още по-тежко на такова, на което и журналистите му са фалшиви!


Всичко от Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах