Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Теодора Димова: Носталгията по соца е неизтребима

Внуците на онези, които посягат навремето на романа „Тютюн”, днес подпалват тютюневите складове

„Успехът е вирус, изисква рязко повишаване на съпротивителните сили и имунитета“, казва Теодора Димова. Снимка: БГНЕС - Теодора Димова: Носталгията по соца е неизтребима

„Успехът е вирус, изисква рязко повишаване на съпротивителните сили и имунитета“, казва Теодора Димова. Снимка: БГНЕС

„Той трябва да омагьосва – в буквалния смисъл на думата. Трябва да влюбва…“

Когато говори за езика, писателката Теодора Димова сякаш има предвид любовна среща, чакана дълго. В нейния случай копнежът ѝ да изрази себе си чрез литературата среща взаимност – още дебютната ѝ пиеса „Фюри“ печели конкурс в БНР през 1987-а, а романът ѝ „Майките“ е отличен с наградата на „Bank Austria“ за източноевропейска литература. Това произведение е и сред най-превежданите съвременни български творби в чужбина.

Как Теодора Димова коментира текущите скандали в писателските среди и бори ли се за място в някоя от двете литературни пирамиди, назовани от автора на „Възвишение“ Милен Русков? Защо смята, че опожаряването на тютюневите складове в Пловдив през лятото е следващият том на великия роман „Тютюн“, който се пише днес? Имат ли място писателите в политиката и защо няма човек на духа в президентската надпревара?

Отговорите на тези и други въпроси четете в разговора ѝ с „Площад Славейков“.

Америка за България

– Г-жо Димова, как си обяснявате това, че в нито една от кандидат-президентските двойки няма личност, свързана с културата? Навремето първият президент Желю Желев спечели изборите в тандем с писателката Блага Димитрова като вицепрезидент.

– Да, но Блага Димитрова бързо се отказа от този пост. Писателят е президент на героите си, на сюжетите си, на пътя, по който върви, на посланията, които излъчва. Писателят никога не може да се откаже от тях, за да започне да изпълнява някаква административна длъжност, пък било то и президентска. Както човек не може да се откаже от съдбата си.

– Защо сега на мода са генералите?

– Заради носталгията по соца. Тя поражда и възпроизвежда генерали на всички нива и във всяка сфера. Носталгията по соца се оказа неизтребима.

– Имат ли самочувствие писателите?

– Някои, уви! имат прекалено голямо самочувствие. Но знаем, че то всъщност е признак точно за обратното. Други пък се съобразяват прекалено много с публиката, на всяка цена искат всички да ги харесват и обичат, това играе ролята на автоцензура и е признак на ниско самочувствие.

– В момента има писател с постоянно екранно присъствие – Калин Терзийски в риалити шоуто „Фермата”. Гледате ли го?

– Риалити формати вървят по всички телевизии. Не ги гледам. Странно ми е как гледането им се съчетава с носталгията по соца, за която споменах, но е факт. Като че ли дори е нейно продължение.

– Кога писателят изпада в ситуация да се говори повече за пиянството и любовните му връзки, а не за книгите му?

– Калин е човек с талант и свой път, който навлезе изведнъж в литературата. Успехът е вирус, изисква рязко повишаване на съпротивителните сили и имунитета. Но Калин по професия е психиатър и прекрасно знае това. Сигурна съм, че тежките периоди ще останат зад гърба му.

– В дълг ли са издателите към авторите? Как изглеждат нещата от Вашата камбанария?

– За съжаление издателствата не действат като филтри за литературата. Напротив. Действат като лами, които непрестанно бълват продукция – в голяма си част графоманска или полуграфоманска. Читателите се чувстват напълно объркани. Всеки, смогнал да понапише 200-300 страници, се самопровъзгласява за писател и издава своя „роман”, прави му „премиера”, убеждава някой „критик” да говори на нея и т.н. Така е навсякъде по света, не само тук. Това, което ни отличава, е, че издателствата не поставят маркери, не очертават отделните територии между пазарните продукти и художествената литература. И това още повече разгаря графоманията. Като добавим и факта, че критиката не се ползва с особено уважение и популярност – объркването на читателите е съвсем реално.

– Освен липсата на критерии, българската литература страда и от личностни междуособици. През лятото дори и онези, които не четат „Литературен вестник”, разбраха за споровете сред редакторите му. Неотдавна писателят Милен Русков заговори за лява и дясна пирамида в литературата, предизвикан от наградите на Литературен клуб „Перото“.

„Всичко е на квоти, всичко се договаря, всичко е въпрос на съглашение. Когато се дават някакви литературни награди, художествените качества на дадена книга са в най-добрия случай второстепенен фактор. Никога първостепенен. Всичко се договаря. Ако те пренебрегнат по някаква причина този път, ще гледат да ти се реваншират следващия. Все едно каква е ситуацията тогава. Ако загубиш едно, ще се опитат да те компенсират с друго. Като че ли става дума за търговията със зърнени храни в Европейския съюз, а не за книги и изкуство. Всичко е напълно подменено. Напълно!”, написа той във Фейсбук.

Как ще коментирате тези думи? Давид Бернщайн, превел вашия роман „Майките” на чешки език, беше номиниран за награда „Перото”. Усетихте ли се обект на думите на Русков?

– Всеки има право да мисли и да пише на стената си каквото иска. Аз имам много приятели сред писателите, а също и единомишленици. Никога не съм се чувствала в подобна схема. Получавала съм награди без изобщо да зная кой е в журито. Била съм също в жури и никога не съм гласувала по друг начин, освен по съвест.

– Какво е задкулисието в българската литература, че писателите влизат във война?

– Винаги е имало войни между писателите. Прочетох една мисъл във Фейсбук – дали наистина е на Хемингуей, не знам, но звучи прекрасно. Не е необходимо да харесваш колегите си, достатъчно е само да не говориш против тях. Изригването срещу Георги Господинов беше грозно. Чест му прави, че не реагира в същия тон.

– Вие сте в журито на конкурса за наградите на портал „Култура” за литература и хуманитаристика. Какво е важно да откривате в текстовете на тези автори, които бихте определили като добри?

– В един текст е важно да има нерв и добър език. Трябва също да има и пределна честност. Да няма маниерност. Да има адекватност към днешния ден. За мен специално най-важното си остава езикът, стилът. Езикът е сечивото на литературата. Той трябва да омагьосва – в буквалния смисъл на думата. Трябва да влюбва. Трябва да не можеш да оставиш книгата, да не искаш да я оставиш, да я четеш на един дъх. Попадали са ми ръкописи от порядъка на 500-600 страници. Вижда се, че дори на автора му е било скучно, докато ги е писал – а какво ли остава за нещастния читател.

– Как гледате на курсовете по творческо писане?

– Приемам ги предимно като бизнес. В Европа това се прави отдавна. У нас – едва през последните години. Курсовете по творческо писане се основават на неистовото желание на пишещия да види написаното от него през очите на другите, защото той няма точна преценка за текста. Но човек не може да се превърне в писател след като е завършил курс по творческо писане.

– Вашият баща – големият писател Димитър Димов, по професия е бил ветеринарен лекар, а и по негово време е нямало уроци по творческо писане, които евентуално да посещава…

– Преподавал е хистология на домашните животни. Издава първия си роман „Поручик Бенц”, когато е бил на 39 години. Това е роман с брилянтна структура и поразителен стил. И двата му следващи романа се съдържат като ядро в „Поручик Бенц”.

– След опожаряването на Тютюневите складове в Пловдив прочетохте ли отново „Тютюн”?

– Не. Последно го четох преди няколко години.

– Какви мисли ви минаха през главата, когато гледахте кадрите с пожара през лятото?

– Разплаках се инстинктивно. Опожаряването на тютюневите складове все едно беше продължение на аутодафето на романа през 1952 година. Знаете за скандалното тридневно обсъждане на „Тютюн” в Съюза на българските писатели. Почти всички мастити критици и писатели се изказват срещу романа. Обвиняват го в буржоазност, в недостатъчно отразяване на работническата класа, в пристрастност към отрицателните герои, в забежки към фройдизъм, към еротика, тежки идеологически грехове, които днес звучат смехотворно, но тогава са били достатъчни, за да те изпратят в лагер или да те дамгосат за цял живот като враг на народа. В себе си го наричам покушението срещу „Тютюн”. Днес опожаряването на тютюневите складове стана със същата безогледност, наглост, същия манталитет на войнстваща посредственост, която унищожава, разгражда, гори. През 1953 година в Пловдив избухва тютюнева стачка. Това е първият бунт срещу системата в целия соцлагер.

– Каква е причината за стачката?

– Били са отнети социални придобивки на работниците – като почивни станции, нормата им на ден е била увеличена, а заплатите са останали същите. Били са изгонени професионалистите, а докарани неквалифицирани работници. Тогава Иван Пръмов – баща на Уляна Пръмова и тъст на Меглена Кунева, е бил секретар на Окръжния комитет на БКП в Пловдив. Той издава заповед за растрел на стачниците. Девет души са убити, а стотици са ранени и арестувани. След това участвалите в стачката са обявени за врагове на народа и не са можели да учат, преследвани са до девето коляно.

Мисля си, че е възможно да има връзка между излизането на „Тютюн” и тази стачка.

Боли ме. Уморихме се да протестираме. Помня как хората в Пловдив опазиха Тютюневите складове първия път, когато започнаха да ги разрушават. Сградите се изграждат, за да пазят хората, а тогава хората пазеха сградите. Беше толкова трогателно. След това задкулисието организира този палеж.

– Пожарът е следващият том на „Тютюн”, който се пише днес…

– Сякаш е така. Покушението, което се извършва върху „Тютюн” след излизането му през 1952-а е същото, което се извърши сега срещу тютюневите складове. Ние живеем в една и съща държава. Днес внуците на тези, които посягат навремето на „Тютюн”, подпалват тютюневите складове. Така се продадоха и Царските конюшни, така се унищожава Къщата с ягодите, така се унищожи Кино „Сердика”. Задкулисните игри на новобогаташите, които изпокрадоха страната ни.

– Какъв сюжет ви провокира сега?

– Написах повест, тя е отново на евангелска тема. Ще излезе в края на другия месец. Озаглавена е „Първият рожден ден”.

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах