„Хамлет“ като сюжет за жълт вестник

Как се нарича сонет на Шекспир, от който откъсваш един лист, изчегъртваш буквите, свиваш на пура и изпушваш? Шекспирин! Рецептата за това природно, напълно натурално и безвредно лекарство е на Теди Москов. Кой друг, ако не той, може да направи подобен прочит на класиката, да вземе оригинални текстове от „Хамлет“, да ги миксира със свои мисли за политиката, властта, бездарието и да ги поднесе под формата на остроумни скечове, гегове и каламбури, в които нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

В Малък градски театър „Зад канала“ Теди Москов явно се чувства разбран и обичан, затова изработва спектакъл, в който подлага на креативна операция „made by Tedy“ текста на „Хамлет“. Всичко в пиесата е дублирано от паралелни реплики-препратки към съвремието чрез визуални сцени и жестове, извор на неизчерпаемото въображение на режисьора. В комичните прекатурвания на шекспировите думи, плод на режисьорската гениалност, на прицел е низостта на всяка власт.

Не по-малко гръмогласно трябва да възхвалим и усилията на актьорите. Те се подчиняват на решенията на Теди с пълна всеотдайност и доверие. Актьори, натрупали уважение с играта си в тежки психологии от сериозни сюжети, тук виждаме в глуповати и смешни ситуации. Бързо и органично те се пренастройват, за да влязат в условията на играта, зададена от Теди.

Леонид Йовчев, изиграл вече на сцената на Народния театър класическия Хамлет, тук е Клавдий. Поведението му е гротескно, тялото му се тресе като на човек, покосен от волтова дъга, а непрестанно сменящите се маски на лицето напомнят най-добрите години на Джим Кери. В една от сцените на представлението Клавдий се спуска по гръб с главата надолу по стълбите от сцената към зрителската зала. Крайниците му са като от ластик, а гръбначният стълб от каучук, защото се изправя напълно невредим току-до мен, седнал на първия ред.

Впечатляващи са Христина Караиванова, като сексуалната хищница Гертруда, и Каталин Старейшинска като Офелия, подскачаща в бяло трико и поличка на хармоника, която режисьорското въображение в един миг превръща в акордеон.

Бойко Кръстанов и Мак Маринов пресъздават образа на удвоения от Теди Москов Хамлет, който се лута между вертикалните паравани на заплашителната Дания.

На върха е Светлана Янчева. Да, това е актрисата, на която се възхищавахме в драматични роли от „Чайка“, „Квартет“, „Мъртвешки танц“, „Жана“… Тук тя е режисьорка – мрачно, нервно същество с невчесана коса. Тя се появява изневиделица, дебнейки колегите си, за да изреже репликите им, да ги апострофира и навиква, за да ги вкара в канона. С чувство за самоирония Теди признава, че Светлана всъщност има най-трудната задача да изиграе него лично и обещава да продължи да я обучава, за да става все по-добър негов двойник от реалния живот. В екипа са още Иван Петрушинов, Георги Кацарски, Владимир Димитров, Атанас Чопов, Таня Пашанкова.

Теди не е подминал и темата със скандала Мария Бакалова – Иван Добчев. Когато някоя от актрисите не стига нивото на режисьорските идеи, тя бива предупредена, че за наказание ще я дадат в „Борат 3“. Де тоз късмет!

Режисьорът и тук използва един от любимите си похвати от кукления театър – когато на сцената над някоя преграда увисват току-що убити персонажи, някой от „живите“ рисува с червен тебешир лъкатушни струи кръв. С подобни измислици представлението провокира и способността на зрителя да асоциира и да се радва на собственото въображение.

Абсолютен шедьовър е една от финалните сцени, в които актьорът Мак Маринов преразказва сюжета на Хамлет с очите и езика на берач на ягоди в Англия, приседнал в една кръчма върху щайгичката си. Като пълен български профан, на жаргон и диалект, той пресъздава в рамките на 10 минути действието толкова абсурдно, колкото най-тиражният жълт вестник и мощна група Фейсбук пишман-капацитети взети заедно не биха могли да направят. Сцената завършва с балканска чалга, за да ни покаже как и най-високата култура у нас може да прозвучи профански, когато попадне в ръцете на некултурни хора.

За мен, заедно с „Редки тъпанари“, това е най-доброто представление на Теди Москов в последните 7-8 години. Като зрител се чувстваш като дете, което яде ванилов пудинг, облизва си пръстите, усеща как ще се пръсне, но иска още и още. Още една лъжица, и още една, ако може да не свършва никога тоя шекспирин – хормон на радост и надежда в пандемията.