И класиците са се ненавиждали като Русков и Господинов

Дрязгите между Милен Русков и Георги Господинов са нищо в сравнение с хулите, които отнася навремето патриархът на българската литература Иван Вазов.

Народният поет е обект на нападки и приживе, и след смъртта си. Конкурентите му в полето на книжнината го плюят от завист към плодовитото му перо и тежкото му русофилство. В наши дни над творчеството му пак виси дамоклев меч – през година-две все някой предлага негови произведения да отпаднат от учебната програма. Романът му „Под игото” бил неразбираем за младите, стихотворението му „Елате ни вижте” и творбите му за войните затруднявали учителите в преподаването.

Приживе Вазов сякаш е провидял какво го чака и не случайно отвръща на съвременните и бъдещите си врагове с думите:

„Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.”

Стихотворението „Моите песни” е писано през януари 1913-а. Три месеца по-рано са раздадени Нобеловите награди. А още по-рано – през 1912 година, шведският учен и поет акад. Алфред Йенсен, преводач на български произведения, подтиква нашите писатели да издигнат кандидатура. Първоначално председателят на БАН Иван Гешов предлага Иван Вазов, но точно тогава проф. Иван Шишманов, който трябвало да напише препоръка, отклонява поканата. Затова в същата година шведът Йенсен препоръчва на Шведската академия Пенчо Славейков като автор на преведената от него „Кървава песен”. Както е известно, поетът умира същата година и номинацията му не е разгледана от комисията. Вазовото име също не излиза на дневен ред, защото никой не е написал мнение. Години по-късно Йенсен ще признае пред проф. Шишманов, че д-р Кръстев често му говорел против Вазов.

А именно д-р Кръстьо Кръстев е двигателят на кръга „Мисъл” и близък приятел на Пенчо Славейков. В критическите си очерци от 1907 г. „Млади и стари” д-р Кръстев обявява, че творчеството на народния поет е част от миналото на българската литература и няма място в настоящето, което принадлежи на автори с модерно мислене като Яворов, Пенчо Славейков и Петко Тодоров. Посоченото трио влиза в четворката „Мисъл”, ръководена от д-р Кръстев.

Патриархът на българската лигература Иван Вазов е имал много душмани сред колегите си.

Душманинът на Вазов дори си позволява да обяви, че новото време на българската литература ще дойде чак след като тя „преживее и изживее своята Вазовска епоха – след като литераторството и стиховете на тая епоха станат посмешище и на школниците; а днес те още служат на младежта за школа на вкус, resp. безвкусие в език, стил и мисъл. Това време ще настане, когато след първия полувековен период на новата българска литература – периодът на Каравелов – Вазов – настъпи Славейковата епоха”.

Славейковата епоха обаче така и не настъпва. Нещо повече, Пенчо Славейков си отива угнетен от този свят през 1912 г. Година по-рано министърът на просвещението Стефан Бобчев го е уволнил като директор на Народната библиотека. Причината е чутовният за онова време скандал между него като шеф и подчинения му по служба Елин Пелин. Димитър Стоянов, както е рожденото име на автора на „Гераците”, работел като пазител в хранилището. По онова време вече е написал първите си разкази, включително и повестта „Гераците”. Контактувал с издатели и преводачи и водел активна кореспонденция.

Един ден Димитър Стоянов по незнайна причина се разровил в кошчето на Славейков и открил писмо. То обаче не било за Пенчо, а за самия Елин Пелин! На всичкото отгоре било покана за преводи на негови творби в Германия. Тъкмо този случай ражда най-популярната мисъл, цитирана редовно и в наши дни: „Ако в България се роди гений, то ще бъде геният на завистта!”