Иван Юруков на различни фронтове срещу вируса

През 2020 година, която донесе страдания и скръб на мнозина българи, актьорите бяха принудени да напуснат театрите и да стоят по домовете си. Този режим отряза пътя им към сцената, единственото място, където те се чувстват пълноценни, полезни за себе си и за хората, адекватни на професията си. Но един актьор от Народния театър поведе лична битка срещу вируса. Ангажиментите му в тази враждебна година идваха един след друг, сякаш поредната изява на екрана повличаше интерес към актьорските му инструменти и след киното го търсеше театърът. И обратното. Иван Юруков се оказа поливалентен артист, който се измъкна от актьорския „колектив“ и привлече вниманието на зрителите.

Мнозина го откриха в романтичния филм „Дъвка за балончета“, където се връщаше към детските години на всекиго от неговото поколение. По вече изпитаната рецепта на зрителска популярност филмовата роля го направи по-известен от сценичните му, макар и елитни роли, в „Лисичета“ и „Когато гръм удари“ в Народния театър. И в двете постановки Юруков си партнира с Теодора Духовникова, намирайки акценти и нюанси в ориста на героя му да е обект на чужди, често егоистични кроежи.

В театъра говорят, че зрителят обича героите от сюжета, готови да се жертват или да поемат вината за случилото се. „За“ и „против“ са любими емоционални оценки, разделящи публиката на привърженици и противници. Персонажите на Иван Юруков обаче не са от тази порода. Той не поема ролята на герой, който предприема решаващи постъпки, а изстрадва характера и чувствата си в битката за някаква справедливост или кауза. Неговите мъже са твърде аристократични и извисени, за да не дискутират пред много очи, когато красива жена търси любовни ласки с него, независимо от обстоятелствата.

В постановката на Бина Харалампиева по Яворов Бистра (Духовникова) преди години се е поддала на изкушението да прави любов с военния офицер Витанов (Иван Юруков), приятел на нейния съпруг Сава Попович (Дарин Ангелов). От тази връзка се ражда синът ѝ Данаил (Богдан Бухалов). Можем да намерим оправдаващи обстоятелства за нейния „грях“ – вълшебната природа на мястото, чифлика на Попович, отглас на която е красивата и подредена градина пред очите ни в камерната сцена на Народния, както и очевидната разлика между двамата мъже – напетия, агресивен и безапелационен офицер на Юруков и колебливия, емоционален и с вид на толстоист съпруг на Дарин Ангелов. Освен това по онова време Витанов е трябвало да се спасява от властите в България, а в очите на една жена преследваният мъж изглежда като юнак и герой. Днес този инцидент от миналото се разнищва пред нашите очи, подхвърля се на обсъждане и нанася рани в душите на участниците. Всичко е скрито в природата на Бистра и Духовникова прави видими мъченията от смяната на чувствата. Нейните мисли и чувства са обект на интерес на автора. Тя стига до жеста на самонаказанието след противоречиви анализи на случилото се и на своето поведение, докато мъжете много лесно и безболезнено в края на краищата вземат решение какво да правят и как да продължат. Витанов трябва да изчака решението на неговия проблем, без да се намесва. Той и не знае как да се намеси, типично състояние на неговия персонаж в драматичния възел.

След „Лисичета“ Бина Харалампиева оформя забележителен клон в репертоара на Народния, олицетворявайки стоновете на душата на персонажите, без намеса на бит и социална среда. Тя се опира на своите актьори, донесли успеха на „Лисичета“ – Духовникова, Радина Боршош, Иван Юруков, Дарин Ангелов.

Последните няколко години донесоха голяма популярност на Иван Юруков. Досега той сякаш се губеше в сянката на Вергов, Пенев, Донков, Бахаров, Карамазов, фигури от популярни сериали, филми, постановки. Днес всяка негова поредна изява на сцената повлича интерес към актьорските му инструменти и той получава обаждане от киното.

До ролята му във филма „Дъвка за балончета“, където заедно с Теодора Духовникова ни връщат в романтиката и приключенията на детството, застана монологът му в „Пилето, което казва ку“, също толкова пасивно-добросърдечно очакване на действията на другите, за да се провокира отношението на неговия герой. Той е пазач, изоставен от жена си, останал абсолютно сам в задължението си да пази бивши военни складове на гара, на която никога не спира влак. Никой и нищо не нарушава спокойствието на пазача, освен птица, която издава остър крясък и го предизвиква да завърже кратък коментар. Но в останалото безкрайно време човекът разправя за срещите си с различни хора и понеже е интроверт, наивно добър и „истински“ – както го описва жена му, това, което вижда и от което се впечатлява, не е вчесано и изгладено от съображения, от зависими социални контакти и проекти за бъдещето. Подобно на персонажите от абсурдната драма, пазачът хвърля неподредени и често нелогични късове спомени за тези срещи, които засягат актуални явления в днешното социално битие на българина. Героят не търси оценъчен ефект от разказа си и не споделя, за да предизвика полемика или да покаже емоции.

Най-любопитното и най-важното е, че Юруков лицедейства и се превъплъщава в портретите на хората от разказите. Това е стратегията на неговото сценично присъствие. Така разбираме, че той е актьор на играта, на преправянето, а не на декларациите от сцената. Юруков го прави с характерните гримаси, находчив, лаконичен, достоен за възхищение. Той става селския си дядо, който като Плюшкин събира всякакви предмети и сечива, трупайки ненужните вехтории с класическото усърдие на колекционер без капка алчност . Той се превръща в офицера, наблюдаващ охраната на складовете, човек с униформена душа, ревнив следач на церемониалите, комичен в усилието да показва високо достойнство. Пазачът дори се вживява в жена си, красавица, която отмъкнал от останалия свят, без да проумее защо е избрала него. „Защото си истински!“, му повтаря тя, докато той мълчи. Мрази думите, защото те променят смисъла си в различно време и пространство, казани от различни хора и дори с различен акцент. Откъде да знае той, че жената, вярна на непостоянната си природа, може да цени днес едни истински неща, но утре може да оцени други истински неща. Не е подготвен да знае, че еднообразието изморява жените. В крайна сметка тя избягва с друг мъж, който умеел да говори, оставяйки го ужасно самотен на гарата, където никога не спира влак. Иван Юруков се учудва с учудването на жена си и се гневи с нейния гняв.

Текстът на „Пилето, което каза ку“ е на Александър Урумов, автор освен на белетристични книги, и на монопиесите „Лалугер“ и „Ние българите. Открит урок за чужденци“, с които актьорът Николай Урумов го прослави по сцените из България.

С „Пилето…“ Иван Юруков подсилва отбора на самотните актьори с монологични изпълнения. Много го бива в това, прави го така, че изглежда лесно, без напрежение.

Който следи неговите изяви напоследък и наблюдава дарбата му да се преобразява, получи допълнителна доза удоволствие, когато Иван влезе в шоуто „Като две капки вода“. Изборът му не е случаен. Маги Халваджиян разбира от актьорлък и се грижи за „своите“ актьори, осигурявайки им срещи с публиката. В отговор, точен и прилежен както винаги, Иван Юруков предизвика възторг с преобразяването си в Мерилин Менсън, Шарл Азнавур, Ейми Уайнхаус, Стефан Данаилов.

В схватката срещу вируса Иван Юруков спечели войната, макар че загуби битка – преживя болестта с типичните ѝ симтоми. И след това отново тръгна към театъра. Към края на есенния полусезон Иван изненада още веднъж приятно феновете си, излизайки на голямата сцена на Народния с режисурата и собственото музикално участие в спектакъла „Част от колекция“. Заедно с актьорите Стоян Младенов и Николай Димитров и с музиканта Милен Апостолов, всички въоръжени с китари, Иван представи музикално-поетичния пърформанс. Той раздаде на колегите си своя сценарий по книгата на поета и рокизпълнителя Димитър Воев „Поздрави от мен боговете“, превръщайки го в театрален спектакъл с преобличане, пеене и рецитиране в чест на Воев и неговата прочута през 90-те група „Нова генерация“. С представлението четиримата участници изказват благодарност към медиците от фронта срещу вируса.

Спектакълът в навечерието на Коледа не беше приятелски спрямо четиримата изпълнители. Голямата зала на Народния театър беше разпределена със свободни и забранени столове, създавайки тягостно, макар и неизбежно впечатление. Иван Юруков коментира 30-процентното присъствие на публика като печална липса на емоции и еуфория. Този лимит, подчертава той, прави невъзможни гастролите извън столицата, защото разходите за представление са по-големи от приходите от билети.

Участието на актьора в различни по жанр акции през 2020 година по-скоро е било полезно за неговото лично самочувствие. Той причислява към този сценарий с изяви и реставрацията на иконата от фасадата на църквата „Света Неделя“ в село Любовка, близо до Сандански. Заедно с приятеля си художник Стоян Бошкилов възстановяват оригиналната яркост и свежест на иконата. Още един различен фронт в изкуството срещу вируса.