Йога в Ришикеш

От няколко дни насам всички приятели на Виолета Станичич във фейсбук пътуват из Индия. След няколко бързи шока в Делхи, сега тя е в светите земи на Кришна, Шива, Вишну, Брахма, Агни…, край Ганг и храмовете, на пръв поглед прескочени от западната цивилизация. Пътуванията на Виолета са като скок в пространството, сега и за нас. С разрешението на Станичич вземаме някои от бележките й, публикувани в социалната мрежа.

Първият разказ бе от Ришикеш, познат на западната попкултура от знаменитото пребиваване там на Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж Харисън и Ринго Стар през 60-те години. Сега Виолета ни посвещава в йогата – такава, каквато я практикуват по местата, където е възникнало това учение за тялото и душата.

Ришикеш е Меката на йогата. Или Лас Вегас-ът й. Зависи от подхода и концепцията. Тук на всеки 10 метра и ъгъл има йога училище, курс, преподавател и пр. „Реклами“ има на най-ужасните, запуснати, мърляви места, преподава се в ашрами, зали (зала в Индия е твърде условно понятие), наети пространства над популярни кафенета или барове…

Йогита от целия свят захранват постоянно този бизнес като пристигат денонощно. Oбикновено, за да получат сертификат за преподавател. Такъв можеш да станеш с програма за 200, 300 или 500 часа. Доколкото разбирам, има държавни или high end фитнес и йога центрове наемат само със сертификати за 500 часа, по възможност в Меката.

Моите йогита в Tatvaa yoga school бяха разделени за 200 и 500, което означава, че едните са се „определили“ за около четири седмици, другите вероятно ще продължат около 3 месеца. Ходеха наоколо като извънземни, хем просветлени, хем изтормозени. Програмата им почваше с дигане към 5 сутринта, когато се занимаваха със себе си и „нати поти“-то, т.е. си пречистваха носа и синусите като си наливаха солена вода с една пластмасова съдинка. После едната група правеше от 6,30 аштанга (която тук я правят в интензивния й вид, като за олимпиада), а другата се занимаваше с „пранаяма“ (дишане). После се обръщат. След това имат пауза за brunch (йогитата го докарват до две хранения на ден, часовете са изчислени така, че да има достатъчно време до следващите часове).

Естествено, хранят се само вегетериански, както и целият Ришикеш, а ако някой пуши или консумира алкохол (какъвто тук не съм видяла въобще, както и човек с цигара), ще го изгонят. Към 12 са обратно в залата, където правят adjustments, т.е. поправки на позите и се учат взаимно. Следва йога нидра (релаксация, понякога изпадат в състояние близко до сън). Имат лекция (философия я наричат, водят ги в познанието за себе си, за освобождаването), вечерта, който има сили може по избор пак да дойде на аштанга. Второ ядене към 7. Медитация, групова, поне половин час. В 9 им затварят вратата на „общежитието“. Както разбирате, при този режим 6 пъти в седмицата, преди 10 вечерта йогитата са умрели.

Аз лично се държах малко като турист и правех аштанга веднъж дневно, от 6, 30. В смисъл, с олимпийците. След една седмица в този лек режим (все пак практикувам от преди), имам тяло на българска миска (ветерани) и трябваше да ме съживяват с най-екстримните комбинации от тай и аюрведа масажи. Сега, към края, болката премина, чувствам се все по-силна и вероятно с това темпо на третата седмица и аз бих могла да направя и най-сложната група асани, но нали все пак нямам амбиции за преподавател.

Така че и експериментирах. Ходих на Iyengar йога при известната Уши Деви, култова фигура тук. Това е възрастна швейцарка, която е прекарала дълги години при самия Йенгар и е нещо като един от апостолите на стила. Според легендата, тя е била изпочупена и на смъртно легло след катастрофа, но се е оправила с помощта на метода. Още понакуцва и няма вид на гуру, макар че притежава собствена школа на брега на Ганг. Уши не ми хареса. При нея беше претъпкано. В зала, в която нормално биха влезли 30 човека, тя с натискане, застъпване на постилките вкара 60 човека (наистина е ужасно популярна, макар и много скъпа). За повече от час работихме примерно 5 асана. Такъв е методът им. Всяко нещо детайлно, до максимум, ужасно дълго време… Уши освен това говори с ужасен немски акцент и вика много (йенгар учителите по принцип са нещо много бесни). Така че комбинацията от наци стил (сори, ама с акцента и викането така се получаваше) и йога практика не ми хареса.

103-годишният йоги Свами Йогананда Махараж Жи изпълнява различни пози пред чужденците, а роднините му събират пари за демонстрацията.

Минах и през един клас при 103-годишен йоги. Тълпа чужденци, а семейството на йогито прави пари като го показва като маймуна без той нищо чак толкова драматично да показва или казва за живота. Комерсиална хватка…

Ходих на медитация, за да разбера, че вероятно ще ми трябват години.

И да, отидох на тантра (което има връзка с онова, за което всички си мислите), но не е концентрирано само в секса. От лекцията бях скептична, но огромната група (над 60 западняци, основно австралийци, където това е абсолютен хит), трябваше да направим общо упражнение. Съвсем прилично, за събуждане на усещанията, да кажем. Всички правят нагънат на зиг-заг човешки коридор, през който минаваш със затворени очи. Водят те техните ръце и леки докосвания. (По съвсем пристойни места – лакти, рамене, глава, пръсти.) Не знаеш кой, как, само чувстваш. Не знам Кобилкина сетила ли се е за това, но е чудно. Преживяваш неописуеми (позитивни) емоции. Пред очите ни две девойки си преживяха малката смърт, а едната явно беше от най-чувствителната природа, в груповата медитация си изпадна в някакъв вид транс или продължително щастие.

Впечатляващо. Можеше да се види и почувства, че в тази система (щото не си мислете, че няма систематичен подход, теория, изучаване и овладяване на чакрите и енергиите, преди да се стигне до евентуалното практикуване) има нещо. Не е луд Стинг, че се занимава сериозно с тантра (секс).

При всички случаи, ако човек е сериозен и му се учи и експериментира, това е мястото. Но трябва време, много повече време. И отворен мозък, от една страна (останах с впечатлението, че повечето хора, които срещнах тук, са в някакъв смисъл вярващи, както и да го разберете…), а от друга страна страшна дисциплина и посвещаване.

Пускам малко снимки, защото е неприлично и неудобно по принцип да се снимат „колегите“.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.