Йовков като ученик и съчинението му, омаяло неговия клас

Българският разказвач, чието слово обогати не само нашата, но и световната литература – Йордан Йовков, е роден на този ден – 9 ноември – преди 140 години. Човеколюбивият сладкодумец, който написа едни от най-прочувствените разкази, повести и пиеси, остана завинаги в пантеона на големите майстори на словото.

Историята на живота му е известна, любовта му към България и хората ѝ – също. Затова ще отбележим неговата годишнина с един малко известен спомен за Йовков от съученика му Андрей Сарафов, отпечатан в списание „Просветно единство”, бр. 12 от 29 ноември 1937 г.

Спомен за Йовков

Това беше през 1898/99 учебна година. Бяхме ученици от VІа клас на Софийската държавна мъжка гимназия. Преподавател по български език ни бе писателят Ив. Грозев. Наближаваше коледната ваканция. В последния час по български език г. Грозев ни зададе домашно съчинение: „Обичаи при Бъдни вечер”.

Още в първия час след коледната ваканция, г. Грозев поиска зададеното ни съчинение. Преди да ги събере от учениците, пожела да прочетем някои. Посочи да прочетат своите съчинения някои от най-добрите по успех ученици. А в класа ни имаше доста от тях. Аз, който седях до Йордан Йовков, бях вече успял да прочета нещо от съчинението на Йовкова. И бях изгубил след това всякакво желание да чета нещо от моето съчинение пред класа.

След прочитане съчиненията на някои от най-добрите по успех ученици, аз имах смелостта да помоля преподавателя да прочете съчинението си и Йордан Йовков. А той – скромният и свенлив ученик – дърпа ме за палтото и ми шепне:

„Няма нужда, недей, няма нужда! Нали преподавателят ще ги събере в края на часа?”.

Трябваше да се изпълни заповедта на преподавателя.

Йордан Йовков, дотогава още непознат другар на класа, стана, малко бледен, с мил поглед и усмивка на устни, и зачете своето съчинение: „Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край”.

Помня, че започна с трапезата, отрупана с всички произведения на труда на българина: с традиционния ошав, колакът, върху който гори свещ, кадилницата с благоуханния тамян и пр. После започна описанието за огнището с бъдника, над който клокочи менче с кървавица…

Всичко това бе така описано, с такива хубави, правдиви и сочни слова, сякаш бяха нанизани бисерни зърна на една прекрасна и скъпа огърлица.

Представи ни Йовков цялата трапеза, заобиколена от цялото домочадие, начело с най-стария от тях, държащ кадилницата в ръка, и след молитвата, прочетена от най-учения в семейството, да започне благословиите и пожеланията за здраве и любов в семейството, за братска обич между синове и дъщери, между снахи и зетьове, между внуци и роднини. Благословии за конете в конюшните, за говедата в оборите, за овцете в кошарите, за кокошките и петлите в курниците, за пчелите, за бубите…
Благословии за берекет в нивите, градините, лозята и бостаните; благословии за милите пролетни гости – пойните птички, за щърка и лястовиците; за всичко, що е във връзка с бита на българина.

Той – Йовков – не забрави още да опише и проклетиите към всички гадини, болести и природни стихии, които спохождат човека и добитъка, да се пръждосат през море, в пусти гори Тилилейски.

Йордан Йовков изказваше тези благословии с една жива простонародна реч, толкова правдива, искрена и с толкова наивна вяра за осъществяването им, че ние, съучениците, докато Йордан четеше, с умиление слушахме и често избухвахме с глас от смях. А нашият преподавател, седнал на стола до катедрата, опрял лакти на нея, подпрял глава на ръце, с очи полупремрежени, унесено слуша разказа на Йордан Йовков.

Йордан свърши разказа си. А ние още слушаме и мълчим, омаяни от насладата на прочетеното съчинение.

В това време преподавателят стана нервно от стола и каза:

„Я дайте разказа си! Той заслужава да бъде прочетен и в другите класове. Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност“.

Грабна дневника си и изскочи от класа, като забрави да събере останалите съчинения. Всички обърнахме погледа си към Йовкова. А той седнал, навел очи и цял пламнал като божур.

От този момент Йордан Йовков сякаш порасна в очите на класа. Всеки търсеше дружбата му. А със своята блага душа беше еднакъв в отнасянията си и към бедните, и към заможните другари – съученици.

Оттогава в класа ни нямаше по-хубаво и по стил, и по съдържание, и по език съчинение по български език от Йовковото. То бе образец за всички ни. А в VІІ клас той бе център на всички разговори за литература в класа ни. Той бе прочел съчиненията на всички български писатели, известни дотогава, прочел бе и всичката преводна литература. Той познаваше героите на всички поети.

За него не бе голяма мъка да кръщава другарите си съученици с имената на тези герои, благодарение на неговата наблюдателност върху характерите на другарите си ученици. Едното кръщава с името Бокачио, друг – с Мефистофел, трети – Тартюф, Боримечка, Митрофан, Гчоолу, Дочоолу, Ганю и т.н. Никой от другарите-съученици не му се сърдеше за поставения прякор, а напротив – всеки нов прякор възбуждаше в класа ново оживление, смях и веселие.

Йордан Йовков остана до края на гимназията любимия другар-съученик. При среща с тях ще се спре и ще води кратък разговор:

– Здравей, Андрей! Народни учителю! Още ли учиш малкия народ на най-големия град на родината ни?

– Да, Йордане! Още малко и пределната възраст и прослужените години настъпват и ще свърша своята мисия на народен учител.

– Да, Андрей. А нашата писателска мисия колко е тежка и няма край.

– Да, Йордане, тежка е мисията и на народния учител, и на народния писател, защото страдат от една и съща материална нищета.

– Ех, учителите трябва да бъдат идеалисти. Да изпълним дълга си към род и Родина!

Това бяха последните думи при последната ни раздяла с Йордана. А той преди да стане писател, беше народен учител.

Изпълниха се пророческите думи на нашия стар преподавател Ив. Грозев. Йордан Йовков стана велик български писател и велик майстор на българското слово. Но той умря и като велик българин със своята скромност и безкористие. Сякаш бе поставил за девиз в живота си:

„Нищо за себе си, всичко за Родината!”.