Преди сто години културна колизия разтърсва софийските интелектуални среди. Народният театър, създаден само 13 години по-рано, през 1907-а, е в криза. Липсват добри режисьори, актьори и очевидно творческата нагласа на театъра не отговаря на следвоенната промяна в света. През 1919 г. Кръстю Сарафов напуска театъра и основава първия оперетен театър у нас – „Ренесанс”. Тогава една от звездите на Народния е Адриана Будевска, по това време тя е 43-годишна, сравнително напреднала възраст за онова време. Шест години по-късно тя е уволнена от театъра „поради старост“.
Сблъсъците между старото, предвоенно поколение, и новото, което отчита промените в света, се виждат добре в задочния спор, разразил се между Елин Пелин и Иван Вазов на страниците на първите броеве на литературното списание „Развигор”, което точно в началото на 1921 г. започва да издава Александър Балабанов. В първия му брой на първа страница излиза текст на Елин Пелин. Два броя по-късно редакцията публикува възмутената реакция на народния поет Иван Вазов, дълбоко свързан с Народния театър, който по-късно ще носи неговото име.
Предлагаме ви двете статии без редакторска намеса.
Защо не ми се ходи в Народния театър
Често пъти в разговор интелигентни хора, литератори, хора, които се интересуват от изкуствата, като стане дума за Народния театър, свиват рамене и казват:
„Не знам защо не ми се ходи в театъра. Ако от време на време отивам, то е да видя някоя нова пиеса – не играта, а съдържанието ѝ“.
И наистина, от няколко време насам, за пишущите братя и по-интелигентните среди, за хората, които имат необходима нужда да отидат в театъра, Народният театър е станал чужд. Интимната връзка, която би трябвало да свързва тия хора с театъра, не съществува. Духовният облик на тая голяма сграда е угаснал. Някаква фатална метла като че ли е избърсала лъчите му, и той стои сух, безжизнен скелет без светлина и топлина. Животът, който се усеща в него, е чужд, това е животът на червеите, които дояждат тлъстия безжизнен труп.
Любопитен бях да науча защо това е така. От разговори с много хора – и такива, на които им е мъчно, че това е така, и такива, на които е все едно, но хора, които имат вкус, които разбират от театър, които обичат театъра, аз взех някои бележки. От разговора с предвзети театрали, които наричат театъра храм, дето горял божествен огън, светилище на Мелпомена, дето трябвало да се влиза на пръсти, с душа, потънала в мълчание, аз също взех няколко бележки.
Отговорите на въпроса защо не им се отива в театъра, могат да се разпределят така:
1. На всички почти е омръзнало в продължение на толкова години във всички пиеси да гледат все едни и същи артисти.
2. Театра не представлява вече едно авторитетно учреждение и хората не отиват там с доверие и убеждение, че това, което ще видят, ще бъде действително хубаво.
3. Хора с чувство към езика не могат да търпят лошата дикция и лошото произнасяне на думите. Например там често ще чуеш от един доста изпечен артист да произнесем да речем думите „Трябва да ти разправя” – „Тряя ти разпраа”.
4. Аман от суфльора! Какво е това нещо! И в стари заучени пиеси, и в нови, господин суфльора неуморно ще ти шушука на ухото всички роли и реплики и цялото това театрално разположение пропада.
5. Като гледаш български пиеси, които и да са и каквито и да са, става ти жал и за актьори и за публика, и за електрическото осветление, и за суфльора, и за автора, и за самия тебе си, и за нашата бедна България. Наистина, толкова ли сме нищи духом, о, Господи!
6. Лошата режисировка.
7. Няколкото бездарни артисти, които се търпят и се покровителствуват, и които нищо не са научили. Мнозина от тях, понеже са мераклии, биха могли да се шлифоват оттук оттам и да станат сносни и търпими. Но такъв майстор в театъра няма.
8. Игрите на г-н Торцов за выходны
9. Липса на млади хубави артистки, които да привличат с глас, младост и грация.
10. Остарелия репертоар.
Ето тия са по-главните причини мнозина да казват, когато ги питат ходили ли са на театър:
„Абе не знам защо не ми се ходи в Народния театър. В „Ренесанс” човек поне се забавлява, а пък тук ни се учиш, ни се забавляваш. По-добре е да слушам една лоша певица, отколкото един добър суфльор“.
Елин Пелин
Писмо от Иван Вазов
Господине редакторе,
Между оригиналните неща, които намирам във вашия интересен лист, е и това: вие поместяте критики против себе си. Искам да се възползувам от вашето гостоприемство и да ви пратя една такава:
Защо допускате тия върли отрицателни статии в „Развигор“ против Народния театър? Всичко лошо, всичко грозно, всичко сбъркано там! Верно ли е това? Турете ръка на гърдите си и признайте, че тия нападки са в голяма степен несправедливи. Подобни се сипят въз храма на нашата бедна Мелпомена още от откриването му, а напоследък най-много. Как? Нищо ли няма добро в живота на нашия театър? От 13 години насам той е доставял душевна храна на столичното общество, възпитавал е по силите си естетическия вкус, будил е хубави чувства, извиквал е благородни вълнения в душите, той е дал възможност да се зароди и развие нашата домашна драма, отрасъл е рояк таланти на истински артисти, с които можем да се гордеем и пред чужденците. Значи, бил е полезен.
Българска, архибългарска чърта е да се самоотричаме, да не признаваме нищо свое – добро е само чуждото, макар и да е най-нехелното.
Чини ми се, че аз съм първият, който зимам смело и открито защитата на охуления и опсувания Народен театър – поне аз не съм срещнал ни един път топла и съчувствена дума в страниците на нашите списания и вестници за това много заслужило културно-национално учреждение.
Имам само един укор да направя на Народния театър: защо той ни дава и пиеси като „Мрътвешкия танц” (пиеса на Аугуст Стриндберг – бел. ред.), „Адам, Ева и змията” (пиеса на Пол Егер – бел. ред.), „В ноктите на живота” (пиеса на Кнут Хамсун – бел. ред.) и други подобни символически дивотии – извинете за изражението! Кому са нужни те? Кой разбира тия мъгливи шаради? Какво възпитателно, облагородяюще влияние могат да упражнят те въз сърдцето и душата на българина? Защо се изтезава вниманието на зрителите, които си дават парите за друга духовна храна, отговаряща на развитието им и на нашите нравствени нужди? Защото се трепат с тях и силите на артистите, които се мъчат като дяволи да предадат живот на безжизнени и нелепи творения родени от болнави въображения, жадни да поразят с нещо ново, чудато и страшно блазираната публика на запад. Нека си ги играят там. Нам не трябват. Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено. Поврага тия чужди пиеси!
Истина, има хора у нас, които ги фалят и издигат до небесата. Но Народният театър за няколко хора ли е, или за голямото множество, жадно за нещо разбираемо и свестно? Да, разбираемо и свестно. Ето, например, тоя Хамсунов психологически булгур – „В ноктете на живота“. Убеден съм, че всички почти, които са видели тая пиеса, са скучали, недоумявали и са си били главите да отгатнат кое е достойнството на тая забъркана символизация* на нещо непонятно нам, и като мене са излазяли от театъра разочаровани и отегчени. Такъв е случая и с другите символически пиеси, даже и с някои от Ибсеновите, изгонени вече из повечето театри в Европа. Убеден съм че всички споделят моето „еретическо” мнение, но недръзват да го изразят гръмко от страх да не минат за малокултурни – Бай Ганю е много честолюбив.
Това исках да кажа.
И. Вазов
* (Символизмът, това извратено чувство за хубавото, е заразил не само театъра, той е нахлул и в нашата поезия. От него тя е станала чужда нам, болна и непотребна. Жал за толкова таланти, поробени от тая мода!)
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение