Англия с тъмнокожа кралица, някакви възражения?

„Хенри Шести, част І“ – първия от общо четирите епизода на втория сезон от „Кухата корона“ – излъчи Би Би Си 2 на 7 май. Първият сезон включваше Том Хидълстън като героичния крал Хенри Пети и Джеръми Айрънс в ролята на баща му – уморения победител Хенри Четвърти. Сега чакаме Бенедикт Къмбърбач да изпълни страховития Ричард Трети, едно от най-прочутите Шекспирови чудовища наред с Макбет и Яго.

На постера на новия епизод виждаме тъмнокожа английска кралица – Маргьорит д’Анжу, Френската вълчица. Това вече предизвика коментари и в Англия, и у нас. Всички евентуални възражения срещу цвета на кожата на младата Софи Оконедо имат исторически аргументи, но въпреки всичко поредицата ще е добра, предвид екипа и успеха на предишната тетралогия. Припомнете си, че в първи сезон архиепископът на Йорк от „Ричард ІІ“ беше също тъмнокож. Великолепен филм! Квотите са лицемерие, а кралицата, разбира се, не е била тъмнокожа, но актьорът си е актьор и ако играе добре – прощаваме всяка щуротия на режисьора. Спомням си, че съм гледал и невероятен черен Макдъф в „Макбет“ с Кенет Брана. Да не говорим за Макбет като японец във версията на Куросава!

Тъмнокожата кралица може да бъде схваната дори като французойка, неангличанка, поредната „френска вълчица“, „не-наша“, архетип за чужденка, направо нехристиянка. Бездруго французите често са отвъдморски дяволи в английската пропаганда (а по времето на Шекспир вече са и мръсни паписти, въпреки че поетът може и да е бил криптокатолик). Тя трябва да е Маргьорит д’Анжу, която йоркистите, опониращи на крал Хенри Шести, люто ненавиждат.

Този цвят на кожата дори може да мине за подходящ, защото за англичаните от по-старо поколение „Европа свършва при Канала“ и това е подходяща заигравка с предразсъдъците им. Особено ако някъде в текста на пиесата по неин адрес е употребена думата unnatural, с която Шекспир системно обозначава отвращението на героите си от неща, които те смятат за противоестествено. Отело е unnatural.

Но защо тази пиеса да не може да бъде обърната наопаки (като негатив) и всички изпълнители да бъдат черни, а Отело да е бял?! „Ромео и Жулиета“ би могъл да се постави с черни Монтеки и бели Капулети (или обратното) – хем за по-лесно разпознаване кой от кои е, хем заради „черните“ и „белите“ гуелфи от историята на Италия, където се развива действието.

От друга страна същата кралица Маргьорит, тук изпълнявана от Софи Оконедо (вече стара и немощна в „Ричард ІІІ“, с който ще завърши поредицата), е жертва, а не виновница и отчаяно проклина Ричард. Може да има и някакво заиграване с библейското: „Черна съм, но съм хубава“ в някоя от трите части на „Хенри Шести“. Отделно можем да си спомним и за Смуглата дама от 130-и и 132-и сонет.

Наясно съм, че тези съображения са вторични за културмарксистите. На тях само квоти са им в главите. Но все пак това са валидни прочити на всяка постановка, стига тя да е добра, и могат да свършат работа и в режисурата, и при възприемането. Така че се надявамe да видим Софи Оконедо като истинска Шекспирова кралица.