Лъскат саби, щитове в културата

Противоречив мит е оня за чистенето на авгиевите обори. Херкулес се справил, но си искал плащането. А пък Авгий бил стиснат и измамник. И след чистенето настанала кървава сеч. Все забравяме, че няма нищо ново под слънцето и всичко, през което минаваме изумени, вече се е случвало на други хора преди нас. Думата ми е за битката в културата и медиите, която се превърна в една от най-шумните драми по време на служебното правителство. Във всички посоки и отвсякъде хвърчат думи, обвинения, нападки, заплахи… Народът се е разделил на не по-малко шумни агитки и едва успява едновременно да освирква и да аплодира поравно двете „враждуващи“ страни.

И в цялата тази патаклама някак успяхме да забравим каква е целта. Би трябвало да е идеалната – съживяването и разцветът на културата, онази необработена земя от имотите на Авгий, задръстена от торището на Прехода. Културата би трябвало да е в центъра на всичко, не хората, които са назначени да я управляват. Те винаги са временни, независимо дали са министри, генерални директори или обикновени чиновници.

Културата сама по себе си е справедливост. Това е най-чистото ѝ определение. За справедливостта сме длъжни да водим битки. Само че трябва да ги водим с чест и доблест. Непочтените средства, дори да доведат до победа, вече ще са променили чистата цел. Не може в името на културата да се използват фалшиви новини например, да се четат от официална трибуна „листчета“ с недоказани чужди разговори. Не може да се твърди, че защитаваш свободата на словото, докато откровено лъжеш, че не е прекъсвана телевизионната програма за извънредна пресконференция на една единствена партия. Не може да бягаш страхливо от бойното поле с думите „Вежди съм влязъл, Вежди излизам“, докато противникът ти те замеря със собствените ти камъни. Не може да се криеш зад крепостните стени и да обясняваш, че вече са те освободили от армията и имаш право да си живееш живота.

Липсва чест и доблест в тая наша култура. На думи всичко е точно – „доброто“ надделява над „злото“, като го разобличава. Само че от другата страна също си мислят, че те са доброто. И понеже става дума за пари и засега – само за пари, няма как да бъде другояче. А те трябваше да са второстепенна тема. Трябваше да се започне с разговора как досегашните управници в културата подмениха контекста. Как превърнаха историята и археологията в сувенирче от крайпътна лавка. Как не им пукаше за растежа на българската култура отвъд границите на България. Как толерираха кича и чалгата за сметка на автентичното изкуство. Ето този разговор е разговор за културата. Едва след това идва време да им се търси сметка дали са се облагодетелствали лично – това е работа за специални институции, с опит в тази сфера, като икономическа полиция например.

Иначе рискуваме ентусиазмът на служебния министър на културата да има обратния ефект. Вече стана ясно, че желанието на Велислав Минеков бързо да оповести колко е страшно положението не е достатъчно – това трябва да се прави по-внимателно, с участието на добри юристи и експерти в съответните области. Защото всяка грешка срива цялата „крепост“ на обвиненията. И културата няма да спечели от това.

По върховете се карат и си пишат писма, докато им се изчерпи възпитанието, междувременно в основите на културата едни хора – творци – се опитват да оцелеят насред битката, без да загубят и последната си мотивация да създават изкуство. Отново в ролята на пешки в битка уж за справедливост. Но освен надеждата, нямат нищо друго.

Промяната е твърде далеч, засега е само тупане в гърдите.